Муамар Кадафи – еволюцията на един революционер

Либийският лидер Муамар Кадафи на тържествата по случай 40-ата годишнина от идването му на власт. Снимка: Ройтерс

Муамар Кадафи управлява Либия вече 40 години и е добре известен както в арабския свят, така и извън него. Той е последният от отиващо си поколение арабски националисти революционери, които дойдоха на власт с военни преврати през 50-те и 60-те години на миналия век. На 1 септември 1969 година група млади офицери под командването на Кадафи сваля крал Идрис ал Сенуси и обявява либийска република. В последната половина на 70-те години Кадафи преименува страната и сега тя се нарича Велика социалистическа народна либийска арабска джамахирия. Думата „джамахирия“ е неологизъм, измислен от самия Кадафи, и означава „управление на масите“ в буквален превод от арабски.

Идеологическата база за политиката на Кадафи е теорията му за „третия път“ – изграждане на справедливо общество, което е описано в прочутата му „Зелена книга“. Либийският лидер се обявява за „пряка власт на народа без парламент и избираеми длъжности“. В страната няма политически партии, тъй като според теорията на Кадафи „партийната система е недоносче на демокрацията“. Няма наемен труд, тъй като той е „форма на робство“, но има партньорски отношения на разплащане. Няма администрация, а народни комитети, подобни на народните комисариати в бившия СССР. Цитати от „Зелената книга“ могат да се открият не само в учебниците и правителствените институции, но и върху всяка стена в Триполи.

Само преди 10 години Кадафи беше смятан на Запад за тиранин и необходимо зло. Сега, макар да не може да бъде наречен точно приятел, той е най-малкото партньор на Париж, Рим, Лондон, Москва и дори на Вашингтон. Политическата му метаморфоза е разбираема.

През 70-те и първата половина на 80-те години Муамар Кадафи продаваше изгодно либийски петрол, което позволи безгрижен живот не само за него, но и за 3,5-те милиона либийци. Но като пламенен революционер той реши „подобно на Троцки и Че Гевара“ да поведе битка срещу „империализма“ по целия свят и започна да финансира борбата си с приходите от петрола. Либийските разузнавателни служби организираха терористични атаки, които буквално разтърсиха Запада. Една от бомбите гръмна в любимото заведение на американските военнослужещи в Западен Берлин – дискотеката „Ла Бел“. При взрива на 5 април 1986 година загинаха трима души и повече от 250 бяха ранени. Германската полиция веднага разкри либийската връзка.

Реакцията на САЩ не закъсня. Десет дни по-късно, на 15 април, по заповед на президента Роналд Рейгън американски военни самолети бомбардираха либийските градове Триполи и Бенгази. Сред списъка от мишените беше резиденцията на Кадафи. Той се отърва невредим, но загинаха 40 либийски граждани, включително осиновената му дъщеря.

Отмъщението на Кадафи беше още по-жестоко. На 21 декември 1988 година самолет на „Пан Ам“ се взриви над шотландското село Локърби. Загинаха 270 души, от които 189 американци. Американското разузнаване идентифицира двамата извършители на атентата – либийците Абдел Басет ал Меграхи и Амин Фахим. Меграхи беше осъден и екстрадиран в Шотландия през 1998 година. Той прекара 11 години в затвора и се завърна в Триполи само преди няколко дни, където беше посрещнат като национален герой.

През 1992 година Съветът за сигурност на ООН наложи икономически санкции срещу Либия и страната изпадна в дипломатическа изолация. Имаше само един изход – да се търси компромис със Запада, но Кадафи не беше готов за компромис. Войната в Ирак и свалянето на режима на Саддам Хюсеин отрезви мнозина арабски лидери. Те се уплашиха, че всеки един от тях може да е следващият. Муамар Кадафи бързо си извлече поуки от Ирак и промени основно външната политика. Той обяви, че Либия изоставя ядрената си програма и покани инспектори на МААЕ да посетят ядрения център в Таджура. Освен това, без да признае либийската вина, Кадафи се съгласи да изпрати компенсации на семействата на жертвите от Локърби – по 10 милиона долара за всеки от загиналите 270 души.

Вашингтон отговори подобаващо. През 2004-та САЩ отмениха икономическото ембарго, а през 2006-та Белият дом премахна Либия от списъка със страните, спонсориращи тероризма в света. През 2007-ма Кадафи направи още един жест на добра воля. Той освободи българските медицински сестри и палестинския лекар, които бяха държани над седем години в либийски затвор заради чудовищното и нелепо обвинение, че са заразили умишлено либийски деца със СПИН. Западът отговори по съответния начин. Кадафи беше поканен в Испания и Франция, а британският премиер Тони Блеър посети Либия.

В последствие Кадафи се отвори към Европа и Европа отново получи достъп до либийския петрол с примамливи контракти. Русия също не остана по-назад. През април 2008 Владимир Путин посети Триполи, а през ноември бедуинската шатра на Кадафи беше разпъната в Кремъл.

Така Кадафи се завърна на международната политическа сцена като партньор, макар че е преждевременно да се говори за тесни връзки с Европа, САЩ или Русия. Европейците, американците и руснаците не са се забързали да ходят в Либия без основателна причина. Така например френският президент Никола Саркози отклони покана да посети Либия за тържествата по случай 40-ата годишнина на либийската революция. Същото направиха руският президент Дмитрий Медведев и премиерът Владимир Путин. Разбира се, като много други страни, Русия ще изпрати делегация, но на ниско равнище. Москва е приготвила и изненада на Кадафи. Руска почетна гвардейска част подобно на някои от западните си колеги ще участва във военния парад в Триполи.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.