10. Каменният Вашингтон, американският Обама и българският Обама

Полицай пред мемориала на Линкълн. Снимки:Иван Бакалов

Продължение. Виж 9. Вирджиния, бира, вино или кога ще ги стигнем американците.

На влизане към Вашингтон се минава по внушителни бетонни естакади с по 6-7 ленти. Преплитат се като змии една през друга, една под друга и между тях има кранове, които строят още естакади. Някак изглеждат като нарисувани в анимационен филм. След като пресякох цяла Америка и се нагледах на дървени къщи, тук видях грамади от бетон. Като че ли Вашингтон е събрал целия бетон и камък на Щатите, за компенсация. Има, разбира се, жилищни райони на Вашингтон с типичните къщи като в цяла Америка, но “в центъра” са наредени една до друга огромни каменни правителствени сгради – министерства, агенции…

У нас има много запалянковци по съкращенията – да съкратим държавния апарат. Трябва да дойдат тук да видят какви държавни служби има и колко апарат… Могъщата държава има огромна бюрокрация. Ходиш като във филм между грамадни департмънти (министерства), с надписи с класическия шрифт от римско време по фасадите “Министерство на земеделието”, на труда, на транспорта… Държавата САЩ има десетки агенции, комитети, комисии, съвети, центрове, администрации… И безброй бюра (Например “Бюро по алкохолните и тютюневи данъци и търговия”, отделно – “Бюро по алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и експлозивите”, “Бюро по индианските въпроси” и т. н….) Повечето са съсредоточени тук, из тези каменни сгради.

Капитолия – парламентът на САЩ. Снимки: Иван Бакалов

Жега е, разстоянията са огромни. Докато минеш от Капитолия (американският парламент) по един дълъг парк до мемориала на Ейбрахам Линкълн край река Потомак в другия край, можеш да пукнеш. Пълно е с туристи – и чужденци, и американски ученици, дошли да разгледат примерно музея на Американската история, мемориалите, да видят столицата на държавата си, защото това не е малко в такава огромна страна.

Пред Белия дом две японки ме карат да ги снимам. После проверяват на дисплея как са излезли снимките им и пърхат щастливо. Тук, пред оградата, се снимат като за световно. Домът на американския президент е като място за поклонение. Сякаш тук живее владетелят на света, което не е много далеч от истината. Чернокожа е довела детето си и го снима пред Белия дом. До тях няколко руснаци също се снимат доволни. Посетителите може би се надяват, че президентът е някъде вътре. От другата страна на Белия дом е заградено отдалеч, пазят полицаи, гвардейци, постове в поне няколко различни униформи. Наблизо на улицата дежурят линейки и пожарни, чиито двигатели работят, а персонала вътре се охлажда с климатиците.

И пак се сещам как у нас често казват: “тъпите американци”. На нас всички са ни нещо – гърците са византийци, италианците – жабари, французите – тарикати, и немците са нещо кофти, загубени. Само ние сме фърст.

Американците искаха промяна. И я направиха – избраха Обама. И българите искаха промяна и избраха Бойко Борисов. Дори той заимства предизборния призив на Обама –„Ние можем”. У нас беше – „България може”.

Туристи се снимат пред Белия дом. Снимки: Иван Бакалов

Американският Обама е завършил право в „Харвард”. Българският Обама е завършил пожарникарство в милиционерското училище в Симеоново. Американският човек на промяната се е борил за граждански права, защитавал е бедните. Българският човек на промяната също е защитавал – като бодигард – Тато и Симеон. Правил е фирми с други яки момчета.

Пред мемориала на Ейбрахам Линкълн едър полицай с още по едър кон идва бавно чак до стъпалата. Туристите искат да се снимат с него. Той усмихнат подрежда коня да позира за желаещите. Две малки момиченца клякат за снимка пред коня, той клати глава, те се подплашват и бягат. Баща им ги води обратно и кляка с тях… Горе накрая на стълбите седи високо на белокаменен стол белокаменният Ейбрахам Линкълн, 16-ият президент на САЩ, който сложил край на робството. Южните щати били против, Линкълн победил в Гражданската война…

Момиченца позират за снимка с коня на полицай пред мемориала на Линкълн. Снимки: Иван Бакалов

Какво се е случило в САЩ от робството до днес? Само преди 40-50 години в Щатите е имало открит расизъм. Демонстрации на бели, които не искат черни да учат в техните училища. Свободно са изказвали расистките си мнения в медиите. Фанатизирани американци, които са били готови да убиват черни. И дори са убивали. Сега е немислимо дори да намекнеш нещо за расизъм в медиите. Или да употребиш думата негър на улицата.

Малко по-рано в Ню Йорк станах свидетел на една случка – чернокожа полицайка регулировчик пусна движението в едно кръстовище, докато пресичаше друг чернокож. Колите тръгнаха рязко, той притича и едва се измъкна от колоните автомобили. И започна да се кара с нея, размениха остри реплики. „Е, може да се карат, и двамата са черни”, коментира до мен Дани. Ако потърпевшият беше бял, не би се осмелил. Дали 40-50 години ще му стигнат на нашия Сидеров и онези, които мразят циганите, за да ги приемат? Или, о, Боже, да изберат президент от малцинствата?

На свечеряване тръгваме към Ню Йорк. Страхотно задръстване. По тази част на крайбрежието движението е огромно. Но колоните не спират, само забавят до 20-30 мили скоростта, после пак ускоряват. Пред нас по пътя са наредени Балтимор, Филаделфия. Минаваме край Балтимор вече в тъмното. Искаше ми се да спрем, но няма смисъл. Никой не знае къде е пейката. Коя пейка? Тази, на която преди 160 години са намерили мъртъв 40-годишния Едгар Алън По. Онзи с „Гарванът”, „Анабел Ли”… Един невероятен ритъм, който се усеща и на български, благодарение на преводача Георги Михайлов.

В мемориала на Линкълн. Снимки: Иван Бакалов

Отпред мига безкрайна върволица от светлини на коли, а аз за пореден път изпитвам чувство за вина. Неколцината преводачи, които по времето на комунизма дадоха на българския читател Джек Лондон или Стайнбек, които показаха едно друго лице на Америка, различно от пропагандата, никога не стъпиха тук. Нито Сидер Флорин, нито Кръстан Дянков. Преди няколко години бях в дома-музей на Джек Лондон в долината Сонома край Сан Франциско, разглеждах пишещата му машина и си спомних за Сидер Флорин и томовете, които той преведе, а аз четях като ученик и осъмвах над страниците. По пътя ме глождеше и мисълта за Кръстан Дянков, който с „Пътешествие с Чарли” обиколи Америка, без да е стъпил в нея… Сякаш съм виновен, че те не можаха, а аз го направих.

Наближаваме Ню Йорк, магистралите се преплитат, джипиесът ни води в тъмното – екзит еди кой си, хоп – тунелът „Линкълн”, 8 долара. Излизаме в Манхатън. 11 вечерта, улиците са оживени. Хоп – още един тунел под Ийст ривър, 5 долара, и сме на брега до крайната точка. Манхатън вече свети от другия бряг. А отсам паркът е затворен, в 11 вечерта полицаите са обиколили и предупредили всички да излязат. В края на парка мига в червено огромната реклама на „Пепси”.

Статуята на Ейбрахам Линкълн. Снимки: Иван Бакалов

Поглеждаме километража – 3150 мили от Лас Вегас до тук, с отклоненията. Пътят преминава пред мен като в забързани кадри. Ще повярва ли някой? За 5000 и кусур километра по магистралите видях 3 (три) мерцедеса. А само от София до Пловдив виждам по 30-40. Бедни хора са тия американци… Е, казват, че в Албания мерцедесите били още повече. Мания някаква. И нито една магистрала не беше затворена, като изключа ремонта на един мост. И нито една кола или мотор не ни задмина с 200 километра в час.

Отваряме да полеем края на пътешествието с бутилката пино гри от винарната на Джеферсън. Но в следващите дни ще навъртим още 300 мили в щата Ню Йорк, че да закръглим разходката на 5500 километра.

Следва

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.