Акад. Боянов: Изнасяхме за СССР компютърни дискове, внасяхме жигули и петрол

Акад. Кирил Боянов, един от създателите на българската електроника. Снимка: авторката

По соц-време България става монополист в производството и износа на компютърни дискови устройства за СССР и другите социалистически страни. Когато руснаците искали да им се внесат повече дискове от предвиденото по договор, българите получавали в замяна петрол, който реекспортирали за трети държави срещу долари.

Няколко хиляди души са основните разработчици, които участват в създаването и производството на изчислителна техника в България от средата на 50-те до края на 80-те години на 20-и век. Работниците, които са заети в заводите за изчислителна техника и електроника, са от порядъка на 200-250 хил. души. В различни години между 13 и 15% от брутния вътрешен продукт на България е в областта на електрониката.

Акад. Кирил Боянов е от пионерите в създаването на българска изчислителна техника. Участвал е в разработката на първата електронно-сметачна машина “Витоша”, на първата машина от III поколение – ЕС1020, първата система за крайни изпитания на магнитни дискове, адаптери за предаване на данни в мрежи от електронно-изчислителни машини, персонални и професионални компютри и др. В момента акад. Боянов е директор на Института по паралелна обработка на информацията на БАН.

До смъртта на Сталин работата в областта на науката в целия соцлагер е силно ограничена. През 1948 година излиза книгата на Норберт Винер „Кибернетика и общество“, която полага основите на теорията на възможности различните типове системи, вкл. и човешките, да бъдат управлявани, и описва законите, по които те да се управляват. Това, разбира се, влиза в противоречие с тогавашната доктрина и с Марксистката философия, която повелява, че основен инструмент за управление е философията – постановките на Маркс, Енгелс и др. Все пак в България някои учени – главно математици, се занимаваха със системи за управление. Професор Евтим Жоров ме насочи и мен. През 1956 година той каза – задава се една много интересна и перспективна област, започни да четеш това, което излиза по въпроса.

Снимка: авторката

По същото време акад. Любомир Илиев – тогава професор в СУ, също започна да работи по тези въпроси. През 1956 година той става съветник на Вълко Червенков и посещава Москва, където се дискутира отварянето на науката към новите възможности. В Москва се отчита на философско ниво, че загърбването на технологиите е грешка, заради която част от научното развитие в тогавашния СССР и в другите соцстрани, е изостанало.

Когато се връща тук, акад. Илиев започва подготовка за създаване на кадри. Към 1959 година изпраща млади математици за обучение в Москва по въпросите на изчислителната техника, приложението на математиката и т.н. Първите наши студенти са проф. Рачо Денчев, Благовест Сендов и още няколко математици. По-късно са изпратени и няколко инженери на специализация в Дубна, където се появиха първите електронно-изчислителни машини.

През 1961 година акад. Илиев реши, че българските учени трябва да построят електронна машина в България, в Математическия институт на БАН, на който той беше ръководител. Събра няколко младежи от института, между които попаднах и аз. След това полека-лека екипът ни се увеличи. Започнахме работа по машината и тя (б. а. – „Витоша”) бе построена през 1963 г. Тогава на сцената се появи проф. Иван Попов, който, виждайки я, каза: „Това трябва да го покажем на света“. След дълги дискусии се реши машината да бъде представена на изложбата „България строи социализъм“ в Москва през август 1963 г. Имаше голям успех, защото за първи път малка страна като България показа електронно-изчислителна машина. Дори в Русия, доколкото имаше такива машини, работеха в по-секретни обекти.

Първата българска електронно-изчислителна машина „Витоша“. Снимка: личен архив

След изложбата машината се върна в България и тук дейността продължи. Сега ще изкажа субективната си гледна точка за нещата тогава. Иван Попов, с помощта на други ръководители, се опита и успя да наложи за няколко години специализация на България в областта на изчислителната техника. До този момент баницата за всички страни от бившия соцлагер беше частично разпределена. Германците имаха специализация в областта на пишещите машини, телексните апарати и т. н. Чехите имаха специализация в областта на автомобилостроенето. Унгарците имаха специализация в областта на телевизори, монитори и др. За България индустриална ниша практически нямаше или тя беше отчасти в текстила и в металургията.

ЕЛКА – първият български калкулатор

Наукоемко производство или висока технология нямахме. И тогава казахме – с изчислителна техника никоя страна досега не се е занимавала, значи ние искаме да имаме дял в това производство. Иван Попов успя да наложи частично това виждане. В института по математика започна развитието на електронния калкулатор под ръководството на проф. Илиев, но колективът беше голям – 200-300 души, и се създаде всеизвестната ЕЛКА (б. р. – съкратено от електронен калкулатор). Трима колеги я направиха – Любомир Антонов, Петър Попов и Стефан Ангелов. Те са и първите лауреати на Димитровска награда в областта на компютърните технологии.

Нашата ЕЛКА, със своите абсолютно оригинални решения, се наложи много бързо на пазара и дълго време имахме голям износ на елки. Една от целите на професора (както наричахме Иван Попов) беше да сложим на масата устройства, които да покажат, че България може. Елката тръгна в производство и веднага се направи широка програма за развитие на производствено обединение в Силистра. Отначало там се правеха предмети, свързани с канцеларските дейности – бюра, кантонерки за подреждане на папки и др., но впоследствие се пренесе и производството на калкулатори.
През 1969 година се създаде и организационната форма – ИЗОТ, доста голямо обединение, основната задача на което беше да произвежда калкулатори, организационна техника за офиси и да внедрява нови производства.

Единствената част, която е останала от първата българска машина „Витоша“. Представлява клетка за съхраняване на два бита информация. Снимка: авторката

Това, което днес си спомняме за компютърното минало на България, е свързано с ролята на определени политически ръководители, но те са само върхът на айсберга. Хората, които направиха изчислителната техника, бяха на по-ниското ниво – инженери, конструктори. А и между ръководителите имаше много кадърни специалисти. Ще спомена някои от тях – Васил Недев, който си е професионален машинен инженер с добър опит, по-късно стана директор на завода в Стара Загора; Иван Тенев, който беше министър на електрониката и предишен генерален директор на същия завод; Ангел Ангелов, старши научен сътрудник, завършил в Германия (сега е академик), и много други.

Тези хора, въпреки ръководните си постове, много често общуваха и работеха със специалистите, обменяха идеи и успяваха да промъкнат тези идеи нагоре, за да съберат пари. Към тяхната група на по-късен етап се присъедини и Стоян Марков (б. р. – бивш кандидат член на Политбюро на БКП, един от технократите във властта). Тогава основната цел беше бързо да се разшири производството. Иван Попов, заедно с Димо Димов, който беше представител на наши външнотърговски организации в Япония, сключи споразумение да купим 10 японски машини, полулегално. От тях 5 бяха готови, а 5 – на части и се сглобиха в Завода по изчислителна техника. Тоест, машини на фирмата „Фуджицу” се върнаха тук като ЗИТ 151.

Иван Марангозов като технически директор на ЗИТ, беше един от „двигателите“ на завода, но имаше и много други екипи. Споменавам това име, защото после той направи първия персонален компютър и започна подготовка на едно ново производство в ЗИТ. През 1969 година се образува обединението ИЗОТ и се създаде т.нар. междуправителствена комисия по изчислителна техника. В нея влизаха министри от около 10 соцстрани, които се договориха на правителствено ниво да произвеждат устройства на изчислителната техника.

Беше решено всяка държава да се специализира в определени устройства. България тогава взе един много съществен дял. Хората не знаят, но професорът извоюва ние да вземем специализация в областта на дискове, ленти, телеобработка и някои модели централни процесори. Когато това нещо се дискутираше в кабинета на професора, ние му обяснявахме, че всички страни, които ще произвеждат различни типове модели, ще имат нужда от тези устройства. И тогава на един процесор ще са необходими 4, 6 или 8 диска и толкова ленти, и всички държави от нас ще ги взимат. Той много бързо възприе тази идея и за дълго време ние станахме монополисти в областта.

Веднага се развиха големи мощности в около 30 завода. През 1971 година  България изнася за социалистическите страни калкулатори за около 25 милиона лева, а през 1975 година износът на елки само по второ направление (за западните страни) е за около 330 милиона лева. Тоест, вече имаме сериозен източник на доходи. Много пъти се казва – да, ама българската изчислителна техника основно се е изнасяла за Съюза и за бившите социалистически страни. Вярно е това, но имаше износ и за други страни.

Снимка от представянето на машината „Витоша“ в Москва през 1963 година. На преден план е първата жена космонавт в света Валентина Терешкова. Отляво на нея, мъжът с очилата, е акад. Боянов, а вдясно от нея е акад. Благовест Сендов. Снимка: личен архив

Второто, което благоприятстваше развитието на изчислителната техника в тези години, беше, че цените се договаряха за периоди – например в рамките на една петилетка. България се задължава да достави за петилетката Х устройства на СССР, Y – на Чехословакия и т. н., при което се фиксира и цената. За социалистическата планова икономика по онова време на пръв поглед изглежда нормално. Специално за изчислителната техника обаче, цените на международния пазар много бързо паднаха. Иван Попов беше договорил цена на дисково устройство от 22 000 тогавашни лева. И докато доларовият еквивалент на същото устройство на IBM падна 5 пъти, нашето остана на същата цена.

Дискове срещу жигулита и петрол

За тези 22 хиляди лева, които получаваше за един диск, той внасяше 20 автомобила „Жигули“, които, като ги продаде тук по 6 000 лева, направете сметка на каква огромна печалба излизаше заводът. Спомням си, че през първата година заводът още не беше построен, а Попов беше поел ангажимент да изнесе 100 диска на руснаците. Аз му се обаждам и казвам: „Професор Попов, няма завод – там са само колони…“, а той ми казва: „Ти ще мълчиш!“ И после, по разни делегации, все ме предупреждаваше: „Извикал съм те тук като специалист. Само шефът на делегацията говори. Ти ще се обаждаш, само ако те питат!“

Платиха неустойка за тези дискове, които не успяхме да произведем, защото още нямаше завод, но следващите години изнасяхме вече по няколко хиляди диска на високата цена. Оттам заводът си изби неустойките и спечели в огромен мащаб. Парите, с които бяха построени заводите (едва ли има друг подобен случай в България) се изплатиха за година и половина-две максимум. След това много бързо държавите се усетиха  и договорите се намалиха за по 2 години. Освен плюсовете обаче, този начин на работа имаше и много големи минуси. Заводите си планират производството за 2 години напред, веднага си поръчват всички части и нямат проблем с окомплектовката. Но нямат и стимул да правят нови неща. Директорът на завода казва: „Планът съм си го осигурил. Вие ми предлагате ново устройство, но за какво ми е? Парите така или иначе ще дойдат“.

Акад. Боянов. Снимка: авторката

Кадри за електрониката, които после заминаха за Америка

Друг въпрос, който беше важен за онова време, бяха кадрите. Когато професорът ни попита как ще ги осигурим, много от нас бяха асистенти във висшите учебни заведения. Аз водех упражнения по електротехника, по изчислителна техника и др., и виждах, че има много умни деца. С тях организирахме кръжоци, в които ги насочвахме към модерното (защото иначе образованието е инертно). Впоследствие те се превърнаха в много кадърни специалисти.

Трябваха ни хиляди такива младежи. Предложихме на професора елементарно решение – да обяви по 500 места за прием в специалностите „Изчислителна техника“, „Информатика“, „Числени методи“ и „Автоматика“, и да освободи приетите от военна служба.

За две години проблемът с кадрите беше решен. Каймакът на България влезе в тези специалности. До 1980 година – около 15 години наред, щом някой младеж влезе „Изчислителна техника“, той е освободен от военна служба. Вярно, служи 6 месеца като инженер в ЦИИТ, идва с фуражка на работа, но си спи вкъщи. Събирахме най-доброто от най-доброто. Като си представите за едно момче какво е да спести 2 години в казармата, напливът беше огромен и влизаха само най-добрите. Тези хора сега са над 50-годишни и са в Америка. Най-кадърните младежи, които събрахме от цяла България – випуски от по 500 души блестящи умове, днес са извън страната. Изнесохме огромен капитал…

По онова време всички тези хора бяха обвързани в производствата и вече през 70-те години промишлеността се развиваше изключително бързо. Станахме почти монополисти на социалистическия пазар в редица области на износа и продукцията достигна до много високи стойности – 12-13% от БВП, с огромни печалби. Тук не се отчитат и някои допълнителни фактори, за които може би политиците знаят по-добре, но не беше тайна, че срещу част от продукцията внасяхме допълнителен петрол от Съветския съюз, който после реекспортирахме за долари. Нещо, което не беше легално, но то се знаеше, вкл. и от руснаците.

Имаше руски предприятия, които в края на годината казваха – за да си изпълним плана, трябва да ни внесете още 1000 диска. Нашите хора им отговаряха – добре, но за тези 1000 диска вие ще ни внесете еди колко си танкера петрол. Водеха се някакви подобни пазарлъци, с които не съм наясно в детайли, но това се правеше и се знаеше.

В наши дни често се чуват критики – да, но вие сте купували части с валута, а сте ги изнасяли за рубли. Не беше точно така, защото ние като конструктори имахме ограничение – само 3% от влаганите части във всяко изделие можеха да бъдат купени с валута. Всичко друго трябваше да бъде социалистическо производство. Тук се прояви силата на научното развитие, защото хората бяха принудени да създадат нови научни методи, така че да може, това устройство, композирано на Запад от определени елементи, като му се сменят елементите, да има същата функционална работоспособност.

Акад. Кирил Боянов в кабинета си в Института по паралелна обработка на информацията на БАН. Снимка: авторката

Оттам се наложиха нови методи за проектиране, което позволяваше да сменяме компонентите. Е, понякога нашите изделия ставаха малко по-тежки, но имаше и плюсове. Когато копираш дадено готово изделие (а всички копират, и японците копираха в началото), ти започваш да го подобряваш и да му търсиш оптимизация, по-добра функционалност, избягваш грешките, които  конструкторите са направили и слагаш на масата нещо, което е малко по-добро.

Така че, това частично изоставане (а ние се движехме с между 2 и 5 години закъснение от Запада), също си имаше плюсове. Всички се смайваха, когато виждаха ембаргово устройство на IBM да се появява на Пловдивския панаир, но американците знаеха, че следващата година ние ще го пуснем на пазара и затова го показваха. Те също следяха развитието в България, бяха наясно какво правим, но това и на тях им даваше определено предимство. Знаеха, че ползваме и техни програмни продукти, което индиректно им повишаваше  възможностите на част от пазара.

Компютрите „Правец“
Според мен системата функционираше и много бързо се развиваше. През 80-те години вече Иван Марангозов мина към Института по техническа кибернетика и конструира първия персонален компютър. Така се появиха компютрите „Правец” (с търговско название „ИМКО”). Първоначално хората комплектоваха машините с елементи, каквито можеха да купят – западни, източни – за да тръгне функционално устройството. След като построят компютъра и видят, че работи, започваха да търсят т. нар. елементи на заменки. Тоест – как този елемент да го заменим с друг, наш. Първият „Правец” – „ИМКО” – не е копие на IBM, а на Apple. Марангозов копира Apple с някои свои идеи и подобрения, след което се помъчи да вложи максимално български елементи в него.

Следващите конструктори също подобриха модела. Появиха се и други модификации – на Владо Чилов, Христо Тормаков и т.н. След което IBM се наложи на пазара, хората ползваха техните продукти и ние решихме да преминем не към „Макинтош” – продължението на Apple, а към продължението на IBM. Това беше и изискване на соц. лагера – да следваме линията на IBM. Направиха завода за микропроцесорна техника, който да поддържа завода в Правец. Аз му станах директор. И ако първата година процентите на западните части в българските компютри бяха повече, следващите години използвахме и български, и елементи от социалистическия лагер. Спомням си, че дори някои от чиповете ги заменяхме вместо с един – с два, като се стремяхме да влезем в същия обем. Но функционално това от потребителя не се забелязваше.

Имаше идея заводът по микроелектроника да започне да произвежда такива схеми в България и нещата бяха доста напреднали, но станаха промените… Забележете, че дори в наши дни големите фирми всячески се опитват да запазят основата на технологията си. Американците позволяват да се правят компютри и в Тайван, и навсякъде по света, но микропроцесорите си ги държи „Интел”. Износ има, но технология – не. Да сте чули „Интел” да се произвежда в Тайван? Базата американецът си я държи. Другото – да го копират китайците, тайванците и сингапурците, колкото си искат.

За съжаление, в наши дни обучението на младежите и цялата индустрия са насочени в друга посока на развитие. А електрониката и компютърната техника са от редките производства, които са чисти, не консумират много енергия, не са метолаемки и най-ценното – те са наукоемки. Трудът, умствените усилия и умения на хората се плащат много високо и този отрасъл е изключително ефективен. Затова е учудващо, че ние се отказахме от това развитие. Всяка нормална държава, извън другите приоритети, обезателно има и един дял от високотехнологичната индустрия, който е базов и подпомага развитието на страната.

Ако вземем за пример Швейцария – и тя е туристическа страна, с много природни красоти, уредена, но си поддържа една високотехнологична индустрия в областта на фините механизми, часовниците и други уреди. Дания е известна като селскостопанска държава, в която много добре са развити земеделието, животновъдството – известни са датските млека, сирене и т. н. Но тя има идеално развитие в областта на електрониката, радиотехниката, прецизните измервателни уреди за акустика. И това са малки страни, сравними с България. Да не говорим за гигантите…

Финландия от галоши минава на електроника, България от електроника – на галоши

Един от известните финландски учени, който беше вицепрезидент на науката на „Сонера“ (финландският телеком оператор, тясно свързан с „Нокиа“), който познава добре заводите за изчислителна техника в България, направи следното изявление: „Ние, от една фабрика за галоши (б. а. – до 1989 година „Нокиа“ е фабрика за галоши) направихме световна телекомуникационна компания, а вие, които имахте далеч по-развита база, толкова не можахте да намерите 2-3 ниши, за да останете на световния пазар“.

Жалко е също и, че нямаме никакво чувство за история и не сме си запазили старите машини. Всички държави, които съм посетил, си пазят първите образци. Ако отидете в Англия, може да видите първата им машина и тя дори работи. В British museum всяко момче може да се докосне до първите опити на Фарадей и да види как той е получил първото електричество. Да не говорим за Щатите. Те имат в университета в Айова работещ прототип на първия компютър в света. А ние тук още не можем да възстановим компютърното си минало и да го доведем до знанието на българите, за да имат и те също път към тази историческа действителност.

Иначе кой ще повярва, че е имало една огромна индустрия? Много от специалистите, които са я създали, са на запад. Само от нашата лаборатория имаме 10 професори в западни страни. Да не говорим колко са от ЦИИТТ, от Института по микропроцесорна техника и т.н. Питате ме има ли кой днес да създаде подобна индустрия? Съвсем не е невъзможно. Децата ни са умни. Остава някой технократ да застане начело и да направи отново цялата сложна организация…

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.