13. Сан Франциско. Кольо в Калифорния*

Ситито на Сан Франциско нощем, гледано от остров Трежър айланд. Снимка: Иван Бакалов

Продължение. Виж тук 12. Сан Франциско, българи и руснаци…*

Кольо попаднал в Сан Франциско съвсем случайно. Той е от Монтанско. Учил в техникум в Михайловград (както се казваше тогава), после завършил икономическия в София, оженил се. След 1990 г. поработил в София тук и там „по специалността“, както обичат да казват у нас. Този израз предизвиква смях у българите в Америка. Всеки попаднал тук е осъзнал неговата нелепост.
Кольо и жена му подали документи за лотарията „Зелена карта“. Спечелила жена му. Негов колега в София му казал – „Искаш ли да отидеш в Сан Франциско? Там имам приятел.“ Кольо хабер си нямал от Америка и нямал предпочитания. Съгласил се, без да му мисли.
И така един ден преди 8 години се озовал в Сан Франциско.

Който идва със Зелена карта в САЩ трябва да си приготви пари за поне 3 наема накуп – тоест около 3000 долара. Една предплата за месеца, един депозит за щети и един последен наем, който се взима в аванс. Такива са изискванията за хора, които нямат кредитна история и досие на наематели. Какво е това? Всеки, който иска да наеме жилище, знае, че хазаинът веднага си прави справка чрез няколко специализирани в тази област агенции в САЩ за неговото поведение на наемател – плащал ли си е редовно, оставил ли е щети, дългове. Как някаква агенция знае това? Много просто – всички плащания стават с кредитни карти. И информацията за това колко кредитни карти имаш, кога и защо си закрил някоя, имаш ли дългове, плащаш ли редовно, се издирва по твоето ЕГН, което тук се нарича социално-осигурителен номер. Всеки работодател иска от специализирана агенция кредитното досие на кандидатите за работа. Обикновено иска и досието им от КАТ за нарушения и глоби – да види какво поведение имат, дали създават проблеми. Някои работодатели могат да поискат и кръвен тест за наркотици. В Калифорния можеш да срещнеш хора, които са спрели пушенето или смъркането и чакат по няколко месеца да се изчистят от наркотиците, за да кандидатстват за някоя работа.

Млада двойка китайци се забавлява на плажа от Западната страна на моста Голдън Гейт. Снимки: авторът

Кольо нямал такива проблеми. Но тук никой не се интересувал от „специалността“ му. Кво като си завършил икономика във ВИИ „Карл Маркс“ (сега УНСС)? Кольо не знаел и английски. Сега започвал да учи – хъката-мъката.

Работа по „специалността“ и камиони

Кольо намерил един българин, който го уредил да кара камиони. В Америка има мноооого големи камиони. По-големи и от нашите тирове. Пъплят навсякъде по пътищата. Не трябва ли професионална книжка, питам Кольо. Той обяснява, че в САЩ професионална книжка се иска само ако камионът е с въздушни спирачки. Ако е с маслени – можеш да го караш и с обикновена книжка. Кольо казва, че има големи камиони и с маслени спирачки. „Карал съм и камиони с въздушни спирачки с моята книжка. Тук не проверяват толкова често, слава Богу.“

И така, още на седмия ден в Сан Франциско, Кольо се появил в един такъв гараж, където работодателят му наредил: „Чакаш тук в склада да натоварят камиона и го караш в Сан Хосе.“ Това е само на 40-ина мили от Сан Франциско. Който не е бил в Калифорния и не е видял лабиринта от магистрали, отклонения и изходи около града, не може да разбере какво се е случило на Кольо още на първата седмица в Америка. Всъщност е много просто – хващаш магистрала 101 и си право в Сан Хосе. И Кольо започнал да цели изходите и магистралите. „Как съм се оправял, не знам“, разказва той сега, 8 години по-късно, когато знае наизуст цялата „бей ериа“ (така наричат крайбрежния район на Сан Франциско).

„Един ден, вече карах камиони от 2 години – вика Кольо – тръгнах по едно малко пътче за някакъв склад край Сан Франциско и се озовах пред бариера и телена ограда. На бариерата – човек с автомат. Оказа се, че съм се загубил и съм излязъл на някакъв изход на пистата на летището. Онзи ми вика: Къв си ти, бе? Махай се оттук! А пътчето тясно, само едно платно. И аз му викам – моля ти се, вдигни бариерата, да обърна камиона, че няма как да се върна на заден ход. Онзи се хваща за автомата и казва: Това не е мой проблем. Изчезвай оттук, ще извикам полиция! Как съм го върнал този камион на заден ход – само аз си знам.“

Кольо съобразил, че има още една специалност – електротехник. Такъв техникум бил завършил навремето. И си намерил работа по „специалността“. Отначало чиракувал, после изкарал някоя друга квалификация, получил отличия за работата си тук и там. Но продължил да кара и камиони. Америка е място, където хората обикновено работят на по две места. Може да имаш дори успешен дребен бизнес, ама щом се намери някоя работа за 15-ина долара на час – никой не се отказва.

Градският природонаучен музей в Сан Франциско. Снимки: авторът

Българин, завършил неотдавна право в „Бъркли“ – един от най-авторитетните университети в САЩ, разположен край града – засега чиракува в адвокатските кантори в Сан Франциско. Същевременно работи по 2 пъти в седмицата кетъринг – нещо като келнер, обслужване на коктейли, приеми, частни партита. Няма срамна работа в Америка. Българските предразсъдъци лека-полека се изпаряват тук.
Сега Кольо кара едногодишен курс за климатична техника. Остават му няколко месеца да го завърши, явява се на изпити, пише домашни. Не може да отсъства нито час – не е като в България. Накрая ще получи лиценз за монтаж и ремонт на климатици. Климатикът в Америка е като хляба у нас – първа необходимост. „След още 4-5 години – вика Кольо – ще мога да взема още един, професионален лиценз, който ми дава право на частен бизнес. Тук всичко върви по правила, не можеш да прескачаш стъпала.“

Сигурен съм, че след 7-8 години Кольо ще има малка фирма за ремонт на климатична техника. Българите тук бързо се ориентират и намират пътя си. У нас никой не разсъждава като Кольо – да специализира примерно ремонт на климатици. Да помисли от какво и как най-добре може да си вади хляба, вместо да завършва безсмислени специалности в безбройните български университети, където куцо и сакато взима диплома, стига да влезе веднъж. След това няма работа „по специалността“ и дипломата не струва пукната пара.

Дворчето на къщата, в която живее под наем Кольо, има малък басейн и до него беседка с дървен под. Отстрани под беседката виждам голяма дупка, изкопана от животно. „Скункс“, обяснява Кольо. Онова смрадливо животно, чиято фигурка дават като награда в „Господари на ефира“ за някой гаф. Скунксът си шатри из двора, където си иска, защото тук никой не може да убие диво животно, дори да пакости в къщата му. Край един парк в Сан Франциско вечерта виждам 3-4 животни, подобни на нашите язовци, но по-едри, излезли на улицата и отиват нанякъде. Колите намаляват отдалеч.

Голдън Гейт и Алкатраз

В залива край Сан Франциско има един мост и едно островче, които се виждат от всяка по-висока точка. Те са като емблеми на града. Мостът е Голдън Гейт, а островът е Алкатраз. Мостът е достатъчно прочут, вижда се често по снимки и кадри от Америка. Построен е през 1937 по проект на инженера австриец Йозеф Щраус. Накрая на моста е поставен негов бронзов паметник.

Пеликани кацат по кея на брега в Сан Франциско на фона на острова затвор Алкатраз. Името произлиза от испански и означава пеликан. Старото име на острова е Исла де Лос Алкатрасес, днес е превърнат в музей. Отдалечен е на 2,2 км. от брега. Снимки: авторът

Има нещо омайващо в червения цвят на Голдън Гейт. Дълъг е само 2 мили, ту обвит в мъгла, ту огрян от слънце. Реших да го мина пеш и с изненада установих, че не е толкова дълъг, колкото изглежда. Има отделна алея за велосипедисти. От парапета горе видях морски лъв, който се гмурка в единия край до брега. На кей номер 39 на Сан Франциско, който е превърнат в туристическа атракция – павилиони, магазини, кафенета и т.н., във водата са оставени понтони от по няколко метра, които плуват един до друг. На тях се събират и се излежават стотина морски лъва. Смърдят и реват, за радост на туристите.
Колите, които минават по моста, плащат по 5 долара, ако шофьорът е сам. Ако обаче вози още двама, плаща наполовина. Затова по спирките наоколо може да се види как шофьорите качват съвсем непознати.

Охранителна кула и част от фасадата на затвора Алкатраз. Снимки: авторът

Другият голям мост на Сан Франциско – Бей бридж – е дълъг цели 8 мили. Като тръгнеш от ситито по него, пътьом минаваш през едно островче на 2 мили и после продължаваш до Окланд от другата страна на залива. Но не може пеш – само с кола.
Алкатраз на испански значи пеликан. Някога островът, който е само на миля и половина от брега, се е казвал Исла де Лос Алкатрасес – островът на пеликаните. Пеликани има и сега, съвсем не се плашат от хората. Кацат по брега, недалеч от туристите, и пльоскат във водата да ловят риба.

Около век островът е бил военно укрепление и база, после на някого му хрумнало да го направи затвор. Така бил създаден прочутият затвор „Алкатраз“. След като затворът бил закрит, дълго време постройките се рушали. И един ден местните решили да го направят музей. Сега това е един от най-оригиналните музеи на планетата. Разхождаш се сред истински килии, коридори, в които години наред са търкали наровете прочути затворници.

Килията на Ал Капоне в Алкатраз. Снимки: авторът

Най-известното име е на Ал Капоне – Алфонс (Скарфейс) Капоне (Белязания) – килия номер 181. Отбелязана е с паметна плочка. Има още няколко видни гангстери, лежали тук, сред които Джийн (Машин гън) Кели (Автомата). Най-оригиналният обаче е Човекът птица от „Алкатраз“ – Робърт Страуд. Прекарал е над 50 години по затворите, от които 15 в „Алкатраз“. За това време научил 4 езика и написал книга за птиците. Влязъл е в затвора за убийства, но и зад решетките позаклал един свой съкилийник. Сега книгата му се продава в магазинчета на острова, наред с всякакви причудливи сувенири на затворническа тема.

Отпуски – от САЩ до Европа

За 3-4 години пребиваване тук много от българите не са ходили до острова. Не е заради 16-те долара, колкото струва разходката с корабчето дотам. Тук хората работят и нямат време за туристически разходки. Нямат време дори да се върнат до България. Обикновено я посещават на 2-3 години. Обичайната отпуска за Америка е 2 седмици. Но рядко някой ги използва накуп. А да пътуваш само за седмица до България – до обратната страна на Земята – не си струва. Пътят е към 20 часа в едната посока. Мнозина не могат и да се откъснат от работата, затова не си идват. Не взимат отпуск повече от 3-4 дни, за да не си объркат доходите, кариерата или взаимоотношенията с работодателя. Който пък има частен бизнес, съвсем не може да се откъсне за десетина дена. Камен, мой бивш колега фотограф, който сега живее в Питсбърг, Пенсилвания (и работи по „специалността“), е по-привилегирован – идва си всяка година за по 20-ина дни. „Кой както се нареди – казва той. – Нашенци тук, като ги завърти въртележката, забравят за отпуски и връщане. Най-странното е, че започва да им харесва.“

Мостът Бей бридж, който свързва Сан Франциско с Окланд от другата страна на залива. Снимки: авторът

На връщане в Париж питам моята позната Елена, която е там от 15 години и работи като банкова чиновничка, колко дена отпуск има годишно. „Срам ме е да кажа – вика тя – 42 дена. Не смея и да спомена на моите приятели от Америка. Вече крия къде ходя през лятото, през зимата. Те ми казват: вие в Европа работите, за да живеете, а ние в Америка живеем, за да работим“. Пластове социализъм са натрупани в стара Европа за около 150 години (което обаче не трябва да се бърка с българския социализъм). В Европа нощната смяна или работата в събота и неделя се плаща с 50-100% повече. В Сан Франциско се смеят, като ги питам за нощна смяна примерно. Не се плаща повече. Тук на жаргон тя се нарича „грейв ярд“ – гробище. Но в Сан Франциско най-ниското заплащане е 8 долара и нещо на час. В Америка имаш шанс и перспективи. Почваш от 6-7 долара на час и постепенно (или изведнъж) можеш да излезеш на върха. В Европа шансовете не са толкова големи, особено за частен бизнес, казва нашенец-американец, живял преди това 3 години в Германия.
Въпреки че българите се справят тук, на няколко пъти чух думите: „провървя му“ или „имаше късмет“. Чух ги от наши емигранти от различни краища на Америка, които ми разказваха успеха на някой нашенец в една или друга област.

Мостът Голдън Гейт на залез. Снимки: авторът

Мнозина нашенци не плащат здравни осигуровки. Пестят 100-200-300 долара на месец. Някои попадат в група на хора с ниски доходи, които могат да ги приемат в болница, да им окажат спешна помощ, да ги прегледат за невисока такса 10-20 долара – изчислява се според дохода. Но ако става дума за операция или за някакво лечение, никоя болница няма да приеме човек без здравна осигуровка. Тогава трябва да разчитат на милосърдието на някоя организация, която да поеме лечението им. Но е почти невъзможно. Една операция може да струва от няколко десетки хиляди долара до стотици хиляди.
Общо над 40 милиона души в САЩ са без здравни осигуровки. Всеки разчита на нещо. Нашенци – на България. Ако на някого му се наложи сериозно лечение, ще се върне у нас – излиза евтино и в частни клиники.

Цигани, хомосексуалисти и македонци

Към 16 милиона пък са нелегално работещите в САЩ. Сред тях – неизвестен брой българи. Тук вече не приемат лесно нашенци като при комунизма. И пак има вратичка. Можеш да се пишеш репресиран – обявяваш се циганин, когото са били в полицията, или циганка, която са изнасилили, или хомосексуалист, когото малтретират. Има и още един забележителен вариант – македонец, който е роден и живее у нас, но не му дават да изповядва своето национално самосъзнание. В Калифорния в съдилищата има стотици дела на българи, които получават разрешение за престой като малтретирани цигани, хомосексуалисти или македонци. Но не са нито едното от трите.

Конструкцията на моста Голдън Гейт отблизо. Снимки: авторът

САЩ, страна, в която законът е силен, показва и най-феноменалните случаи на нарушение на закона. Около 10 милиона американци годишно стават жертва на т. нар. кражба на самоличност. Това ще рече, че на някого са му откраднали кредитното досие примерно или социално-осигурителния номер (ЕГН). Това става само с хакерски методи в компютърната система.
Да ти изчезне кредитното досие в САЩ е все едно да станеш господин Никой. Отвсякъде си отрязан. Нужни са месеци или дори година и 700-800 долара разходи, докато ликвидираш последиците от подобна кражба на самоличност. Една фирма, която произвежда онези малки машинки за унищожаване на листове от пишеща машина, използва в рекламите си по списанията именно явлението „кражба на самоличност“. Рекламата разяснява подробно какво се случва в САЩ и съветва – унищожавайте ненужните документи, сметки и др. – те се използват, за да ви откраднат самоличността.

Напа и Сонома

Познавачите на виното добре знаят тези имена – двете долини в Калифорния, където е съсредоточено производството на вино. Те са на крачка от Сан Франциско. Тръгваме един ден с моята домакиня натам с кола. Написахме си местата, където искаме да отидем, в един сайт в Интернет, той ни избълва карта с очертан маршрут от магистрали и пътища, и списък с изходите и кръстовищата, където трябва да завием. Разпечатахме си картата и тръгнахме.

Красива е Калифорния. Сещам се един за възрастен роднина, човек от село, който посети сина си тук, какво сподели, като го попитах харесала ли му е Калифорния: „Абе, да им видиш лозята на тия…“ Видях ги. Разбирам го.
Прекрасни малки пътища, със спретнати полицаи, които излизат от нищото и вежливо те спират, ако надвишиш скоростта. Наоколо – лозя. През прозореца прехвърчат красиви къщи, малки и големи, ранчо след ранчо. Влизаме в Сонома. На всяка крачка – винарна, със салони за посещения на туристи и дегустация. Прилича на Северна Шотландия, където така са пръснати спиртоварните за уиски.

Калифорнийското вино е хубаво. В един супермаркет в Сан Франциско намерих дори за 3 долара бутилката – смешна цена за вино тук. Би трябвало да е от категорията на българското „Механджийско“ и тям подобни, но се оказа по-добро. Ценителят трябва да се цели в бутилки от 15 долара нагоре, ако иска да опита хубаво калифорнийско (иначе има добри чилийски, аржентински и др. за по 7-8 долара).

Попадам в една винарна „Ерик Рос“. Който е познавач, може да е виждал името в каталозите. Опитвам великолепно вино от разпространения тук сорт зинфандел. Питаме едно-друго за винарната и жената, която ни дава да дегустираме, казва: „Всъщност, винарната е на двама фотографи от „Сан Франциско Екзаминър“.“ Опа-а. Все едно и аз да си купя някоя винарна у нас. Не става от заплата, а с кредити. И ако си в Америка.

Жена, която припечелва с улични атракции, сочи с пръст към фотографа да й пусне в шапката някой долар. Снимки: авторът

„Интересно, защо толкова руснаци идват тук и се интересуват от Джек Лондон? Дали защото е бил социалист?“, пита на свой ред жената, като разбира, че съм от България. Абе, бил той социалист. Общото между него и Румен Овчаров примерно е, че прочутият писател също е ходил на два крака. Опитвам се да обясня, че целият Джек Лондон е бил превеждан на български и руски по времето на комунизма. И много хора го свързват емоционално с младежките си години, когато са чели завладяващите му разкази и повести за златотърсачи, зверове, кучета и суровия живот в Аляска. Кой днес се интересува от стария Лондон? Разглеждам с вълнение пишещата му машина, лични вещи и мебели, разположени в къщата-музей в една горичка посред имението му, където е и гробът му. Един стар български преводач, Сидер Флорин, преведе всичките му книги, без да дойде дотук. Една от тях, „Лунната долина“, е писана за тук, където е било ранчото му.
Сега от лозята на неговото ранчо произлиза едно каберне с вълк на етикета, което струва 55 долара бутилката. Опитах и него. Не е лошо. Но вълнението идва повече от Лондон, стига да си го чел.

В Сан Франциско писателски места дал Господ – който иска може да се докосне до места и вещи на Стайнбек, Джак Керуак. Но те нямат лозя и вина с името си.
На връщане минаваме през съседната долина – Напа. И тук винарна до винарна, сред които специално спираме да видим тази на режисьора Френсиз Форд Копола. Страхотно имение, с алеи и лози, които се увиват над тах. Абе, асмалък, ама не е като в двора на селска къща.

Нощ и китайци

Нощен Сан Франциско е не по-малко вълнуващ, отколкото през деня.

Улица в китайския квартал на Сан Франциско. Снимка: Иван Бакалов

Попаднах в един сексклуб, за който бих разказал в „Плейбой“ (виж тук). Само пътьом ще отбележа, че тук зърнах на една сцена някаква малко облечена дребничка мулатка с дръпнати очи и големи гърди. Много беше странна – плод на любовта между поне 3 етноса. Подминавам и квартала „Кастро“ – на еднополовата любов.

Китайският квартал на Сан Франциско е цяла атракция. В този град всеки трети е с дръпнати очи – тихоокеански район, оттатък океана е Китай, Япония. В града има китайци трето и четвърто поколение. Неколкократно виждам такива да се возят на мерцедеси стар модел – но не вехти, а съвсем лъскави, поддържани. Магазините в китайския квартал са като в Азия. Стоки, блъсканица. И току видиш пред някое магазинче седнал на стол стар стар китаец. Знае няколко думи на английски, макар да живее тук сигурно от 40 години. Мълчи неподвижен и гледа към света през двете цепки на очите си. Над него – надписи с йероглифи.
Абе, Америка.

(следва)

––––––––––––

* Б. а. – Този пътепис от Сан Франциско е от предишното пътешествие из Щатите, но точно тук му е мястото, преди да пусна последната част.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.