14. Из Щатите с кола: Тоалетни, пътуване по Керуак и конни състезания…

Продължение. Виж тук „Българско кисело мляко Made in USA

Загрявка на конете преди състезанието. Снимки: авторът

Следях бегло от Америка какво пише във форума под мойте пътеписи. Откак се върнах, прочетох всичко и мога леко да допълня разказа според вълненията на читателя.

Някой беше попитал няма ли да си разкажа впечатленията от американските тоалетни, защото роднините му като идвали там на гости, много се впечатлявали. Не знам защо българите толкова се впечатляваме от тоалетни. Може би защото сме нация, която почти изцяло е ходила в селски нужник на двора само допреди 60-70 години. Селата и сега са 90% без канализация. Радой Ралин навремето се майтапеше – „Знаеш ли защо нужниците са така осрани? Българинът не ходи в дупката, а отстрани, защото иска да види резултата.”

Не знам дали е така, но има нещо в българския манталитет, което цапа тоалетните.
Е, няма да се впускам да хваля на Америка чистите тоалетни в т. нар. места за почивка край пътя. Или в заведенията. В интерес на истината в един магазин на 14-а улица в Ню Йорк видях добре осрана тоалетна, както може да се види и у нас. Но това беше изключение.

Когато за пръв път попаднах в Америка преди 10-ина години, повече ме впечатлиха писоарите – огромни, масивни порцеланови писоари, цял ръст. И отгоре с грамадна хромирана арматура, като половин двигател на „Харлей Дейвидсън”. Сега пак видях такива, но по-новите са наполовина по-малки. Пак масивни, пак далеч по-големи от тези в България, но вече не цял ръст. И пак с масивна хромирана арматура отгоре. В една велика държава като че ли и писоарите са монументални…

По дългия път от Лас Вегас до Ню Йорк минах през много заведения за „обществено хранене”, както им казваха навремето. Има една верига – „Панера бред” – която често избирахме, заради хубавите супи. И ми направи впечатление, че свири някаква симфонична музика. Никой от персонала не беше надул чалга, примерно (тоест кънтри – нещо като американска чалга). Заслушваме се с Ани, която е музикант по образование, и почваме да налучкваме това Хайдн ли е или Хендел. Някъде си в Колорадо Спрингс. И отивам да питам персонала кой пуска музиката. Момичето обясни, че е от компютър и сега колегата й е някъде си и т. н.

Ден-два по-късно в друг щат – Мисури – пак попадаме в „Панера бред”, пак супи, този път свири Росини. Където и да попадах в „Панера бред”, все симфонична музика. И без някой да ми обяснява, стана ясно, че това е политика на фирмата – да пуска точно такава музика, а не поп или кънтри. Да им се чудиш на провинциалните нрави. Впрочем в Аспен, Колорадо, видях плакат, че операта в града прави премиера на „Дон Джовани” от Моцарт след седмица. За Ню Йорк все знаех, че е град, на когото за операта и симфоничната музика могат да завидят европейските градове, но някъде из далечния Запад не очаквах „Дон Жуан”…

Новият парк в Лонг айлънд сити събира вечер нюйоркчани да гледат залеза над Манхатън. Снимка: Иван Бакалов

Ако някой е очаквал, че ще напиша репортаж за суровата капиталистическа действителност (както казваха навремето) и как кризата оставя хората гладни, сигурно е останал разочарован. Забелязах, че има недоволни читатели, с подобни нагласи. Някои тук-там са допълнили във форума липсващи им важни факти за САЩ – как не знам си колко милиона души били без здравни застраховки и т. н. в тоя дух. Демек – колко е шибана тая държава. Уви, не се разочаровах от нея. Няма как да удовлетворя онези, които мразят Щатите.

За осигуровките – дори най-бедните, които не плащат осигуровки, имат достъп до медицинско обслужване и спешна помощ. Има изградена цяла система, със заплащане на малки такси, с помощи от благотворителни организации и др. Има и кой да нахрани бездомните, да ги облече. Не държавата, а неправителствени и религиозни организации, фондации, зад които седят безброй дарители.

Да, има скъпоструващи операции, за които няма кой да ти плати. Но това е животът – няма ли го същото и в България, и в Европа? Който страда по социализма трябва да признае, че и тогава мнозина си умираха, без да могат у нас да им направят животоспасяваща операция, и без възможност да отидат в чужбина. И без да пише някой за това по вестниците. Трансплантации пък хептен нямаше. Сега поне могат да заминат.

На „Юниън скуер” в Манхатън чакам братовчед си, който току-що си е намерил квартира на 92-а улица и се мести да работи в „Ню Йорк юнивърсити”. Той идва и в този момент до нас се приближава един изпит брадясал бродяга и носи картонена табела „Брад Пит е истински…” Таман да го питаме – какво иска, той маха горната табела и под нея пише „противист” (с малка правописна грешка). Смеем се, а той – „Дай чейндж”, тоест дребни. „Ама аз харесвам Брад Пит”, казвам. А бродягата – „Аз го мразя”. „Е, как искаш да ти дам пари?”, смея се и му давам някакви дребни монети. После го питам: „Може ли да те снимам?”, а той – „1 долар”. Платих си за снимката, ето резултата. И този сигурно е без здравни осигуровки, живее в страната на неограничените възможности, а го храни „Армията на спасението“ и разчита на чейндж от туристите.

Нюйоркският бродяга, който проси дребни с два картона, на които е написал „Брад Пит е истински… противист“ (може да се преведе и като копеле – кой както иска). Снимки: авторът

Да, в лошите САЩ има милиони без здравни осигуровки. И милиони нелегални работници. Но защо те са предпочели да живеят тук и да работят нелегално, вместо в собствените си страни? Включително и българи – хора от страна, която вече е член на ЕС? Защо Педро от Хондурас, мъжът от подземния паркинг някъде си на 80-а улица в Манхатън, стои тук вече седма година и работи нелегално, вдига и сваля коли с едни механизми, като рискува да строши някоя? Защо бургазлията Георги работи като момче за всичко в някакъв си билдинг, а не си стои в България? Защо 30-годишният Димитър е зарязал жилището си в София и е дошъл да живее тук с наем от половината си заплата? Защо всички избират лошата Америка и потокът от емигранти не секва? Не смея да отговарям. Да си отговаря кой както може.

„Любим спорт за европейците е да характеризират американците…”, пише Стайнбек. И у нас има много запалянковци, които обичат да характеризират американците. Разбира се, негативно. Някои от тях си представят Америка като страна, съставена от разбойници, избягали от Европа, които са избили индианците и са заграбили територията. И това е. Де да беше толкова просто…

На Балканите главно сърби и българи често се подиграват с американците, че нямали корени. Че дядовата къща на село била на 100 години, че дуварът й бил на 150, пък в Америка не било така… Ех, балканска гордост. В Америка мернах на 2 места по пътя жилища-каравани. И сега в Щатите има хора, които живеят в апартаменти-каравани, местят се от едно място на друго. Някак без корени… Други с лекота сменят къщата, работата, града, щата, развеждат се, женят се. За разлика от дълбоко вкоренените в родното си място и бита българи. Кое е по-добре?

Мъж с кучето си е седнал в кварталната бирария. Снимка: Иван Бакалов

Стайнбек описва в „Пътешествие с Чарли” срещата си с едно семейство, което живее в каравана. Мъжът е син на италиански емигрант. И не иска да знае за корените си. Баща му е израсъл в Тоскана, „В къща, дето семейството живяло кажи-речи от 1000 години. Това вие наричате корени – без течаща вода, без клозет, готвиш на дървени въглища и лозови пръчки? Имали само две стаи – едната кухня, другата спалня и всички там спели – и дядото, и баща ми, и дечурлигата. Нито имало място де да седнеш да прочетеш, нито да се усамотиш. Никога! По-добре ли е така? Да можел баща ми да избира, би прерязал корените и би заживял като нас”, разказва итало-американецът, който живее в каравана. Неговата съпруга пък е от ирландски произход и тя казва за корените на семейството си, че живеело в едно картофено блато и нагъвали само картофи.

И досега в България е практика в една къща да съжителстват 2-3 поколения – бащи, дядовци, синове и дъщери, и внуци. В САЩ не е така. Както се казва – не знам дали е добре, но е факт.

Сега, след 5500 километра зад гърба си из Щатите, ми се струва, че някак съм профучал. За 9 дни пътуване и още толкова напред-назад из Ню Йорк и Лас Вегас, каквото е уловило окото и фотоапарата, съм го разказал и показал. След три разходки из Америка през последните години, си задавам все повече въпроси, отколкото научавам отговори. Затова предпочитам да разкажа какво виждам. Има хора, живеят от години тук и още нямат отговор кое е по-добре и що за страна е Америка. Или пък са я разбрали погрешно. Като гледам резултатите от гласуването в САЩ на българските избори – ами това са си същите българи, като у нас (виж тук). Най-много за Бойко Борисов, подобаващ процент за „Атака”, за СДС, за НДСВ, дори за БСП. И в отношението си към страната, в която живеят, са такива – някои я мразят, псуват я, рисуват я с черни краски, но стоят там.

Впрочем по форумите в Интернет пишат предимно такива, които мразят Америка. Онези, които я обичат, рядко пишат. И някой може да остане с погрешно впечатление…

Сред отзивите във форума някой беше споменал Джак Керуак и неговата книга „По пътя“. Някак и тази книга създава очаквания у читателя, че при едно пътуване през Америка ще види нещо като описаното там. Уви. Времето на Керуак отмина, а и сега Америка е по-различна. Стопаджии много рядко се виждат по пътищата. Хиляди български студенти ходят на бригада в САЩ всяко лято, работят по 4-5 месеца, някои пътешестват след това. Тяхно е правото да тръгнат от единия бряг на Америка до другия с 50 долара в джоба като Керуак, да пиянстват, да танцуват, да се обичат, да работят по пътя. Впрочем тогавашните 50 долара от края на 50-те години са равни на поне 1500 долара днес.

Вместо приключенията в стил Керуак, в края на пътешествието отидох на конни състезания. В Саратога – на около 150 мили на север от Ню Йорк. Край това градче е едно от местата, където се провеждат най-големите конни състезания в Щатите. Влизаме с колата край едни дълги конюшни, с огромни оградени ливади за тренировки. На импровизирани паркинги между тях са събрани безброй коли. Навсякъде табели и хора упътват накъде да влизаш с колата. Като стигнахме до трибуните от паркинга, след като ни превози едно жълто училищно автобусче за километър разстояние, видях, че има около 30 000 зрители. И те сигурно бяха дошли с поне 10 000 автомобила от близките градове и щати, дори от Канада (Монреал е недалеч на север).

Снимки: авторът
Снимки: авторът
Снимки: авторътСнимки: авторътЗрители залагат на автомати с кредитните си карти. Снимки: авторътГледачи мият кон след състезанията. Снимки: авторътНа трибуната. Снимки: авторътЗагрявка на конете преди състезанието. Снимки: авторътСнимки: авторътПобедителят в поредната гонка, поздравяван от стопаните си. Снимки: авторът

Безброй обслужващ персонал навсякъде, каси на входа, после пак – за да идеш на трибуната доплащаш, че там е за клубни членове, пунктове за продажба на бира, сандвичи, места, където извеждат конете преди състезанието, оградени, за да ги видят желаещите, и безброй каси за залагания. Отделно – нещо като банкомати, където някои залагат сами с кредитните си карти. Навсякъде монитори и табла с картина от пистата, със списъци на конете от поредната гонка, брой на залозите за този или онзи кон, коефиценти на залозите за победа на всеки. Упорито залагах три пъти по 2-3 долара на конете с номер 7. Бива ли да идеш на конни състезания и да не заложиш… На първия кон с номер 7 името му забравих, но в следващата гонка беше Упи Упи, който изненадващо поведе и спечелих. Третият – кон Асфалт – остана много назад и така колкото заложих, толкова загубих…

На трибуните се виждат изискани господа, множество дами с характерни широкополи шапки и модни пъстри рокли. Мнозина пушат пури. Когато конете излязат на финалната права, вълнението става голямо. Преди края на състезанието викам на мойте спътници – айде да тръгваме, че накрая като излязат всички тия зрители и подкарат колите, кой знае какво ще стане. Тръгваме, но вместо към Ню Йорк отидохме в градчето да се разходим. И поехме към Ню Йорк, точно когато всички излизаха с колите от състезанието. За мое учудване не стана никакво задръстване. Пак навсякъде по улиците се появиха хора със светлоотражателни дрехи и упътващи табели. Дори не бяха полицаи, а местни доброволци. Никаква блъсканица, клаксони…

Слонът на българския скулптор Михаил Симеонов, около който са посадени храсти да прикриват големите му мъжки атрибути. Снимки: авторът

В Ню Йорк отново стигаме по тъмно. На другия ден следобед политам обратно за България. Пътьом сутринта минавам край сградата на ООН, за да видя в парка до нея една българска скулптура – африкански слон в естествена големина, направен по точна отливка на упоен истински слон, автор е българския скулптор Михаил Симеонов (виж сайта му тук). Той е емигрирал през 1966 г. Автор е на статуята на отец Паисий до катедралата „Св. Александър Невски” в София. Когато през 1999 г. неговият слон е поставен тук, иронични забележки се появяват във всички американски вестници. Слонската мъжественост е с впечатляващи размери. „Размерът има значение”, пише в „Ню Йорк таймс”. Затова около слона насадили храсти, да прикрият мъжките атрибути, че някак неприлично…

Край островчето със Статуята на свободата има едно друго островче – Елис айлънд. Тук в началото на миналия век са спирали корабите с емигрантите от Европа. Стоварвали са пришълците от Стария свят, те са се качвали по една стълба, за да стигнат регистрационната зала. И в горния край на тази стълба са стояли емиграционните служители. Като видят, че някой едвам качва стълбата, вероятно болен от туберкулоза, са го връщали обратно на кораба, да се прибере в стара Европа с погребаните си мечти за нов живот. Стоях и дълго гледах стъпалата, по която са минавали и нашите дядовци, прадядовци. На това място преди мен мина и Иван Кулеков, и написа следното:

Край

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.