Васил Гюров: Чалгата не е достоен противник. Мислещите млади ще надделеят

Варварите могат да завладеят Рим, но те рано или късно ще възприемат културата му, смята фронменът на група "Ревю"

Васил Гюров. Снимка: Нели Томова

Васил Гюров е фронтмен на групата „Ревю”, известна още като групата на Милена Славова. От 1985 г. Васко Гюров, както го наричат най-често, свири в група „Кале” заедно с Димитър Воев и Кирил Манчев. След разпадането на „Кале” се появяват две нови групи „Ревю” и „Нова генерация.” Основателите на „Ревю” през 1988 г. са Васко, Милена Славова, Кирил Манчев и Бойчо Карабойчев. „Директор на водопад”, „Чичо”, „Ала бала, „Ралица” са едни от най-известните парчета на групата. Песните им са израз на недоволство от тогавашния режим. През 1990 г. групата се разпада и всички заминават по чужбина. „Ревю” се възражда през 2001 г. с албума  „10”, откъдето са известните парчета „Закуска” и „1968”. Нещо, което е слабо известно за Васко Гюров, е това, че има двама сина – на 2 години и половина и на 14 години. Има брат, който от 20 години е в САЩ, както и много негови колеги музиканти, останали в чужбина. „Аз останах тук и вече не съжалявам”, казва Васко.

Песента „200“ от последния албум на „Ревю“ с Кирил Маричков


– На първата официална изява на група „Кале” през 1987 г., на Софийския рок фестивал са ви изключили микрофоните и са ви свалили от сцената. Кои са „дръзките” песни, заради които ви спряха?

– Е, чак дръзки. Не знам къде си го чела това. Да, текстовете ги притесниха. Фестивалът беше организиран от Комсомола и имаше 15-20 групи. Общо взето участваха всички групи в София, които можеха да свирят и които се бяха свързали с организаторите. Ние изсвирихме „Внуци” на „Кале”, след това „Чичо” и след това „Епитаф” на „Кале”, което преля чашата и по средата на парчето му намалиха микрофона на Воев, който го пееше.
„Хей госпожа Нещастие виждам твоята красота, искам да имаш власт над мене, моля те ела”. Този текст е на Димитър Воев. Той има много такива подобни текстове след това. После продължава: „На остри ръбове сме легнали, легло за нашата любов. От твоята смрад светът трепери, но аз съм нов. Хей госпожа Нещастие…Пейте развратници таз тъжна песен, родена от слънцето в устата на змея. В нея аз плача за плъха обесен, увиснал грозно на полюлея” и тука идва третия куплет, в който се казва „Светът е нещо, о любима, на което аз пикая” и в този момент намаляват микрофоните и не се чува: „И облекчен от тази нужда, отивам сам в рая. Васо и Киро, своите братя ще извикам с мен, и там ще бъдем група „Феномен”.”

– След този концерт имаше ли някакви последствия? Привикваха ли ви да давате някакви обяснения?

– Те са ни привиквали много пъти. После и като „Ревю”, идваха по концертите и ни знаеха. Идваха ченгета, които бяха облечени цивилно, но с ранг на капитани и т. н. Ние в даден момент се познавахме с тях, защото идваха и на „Кравай”. Когато бяха в добро настроение си говорехме приятелски. Когато обаче не бяха, са били по-брутални, заплашвали са ни, например как ще ни заведат да мием районното цяла вечер и някакви такива. На следващия фестивал през ‘88-ма, ние пак се бяхме кандидатирали да участваме, но под името „Адамов плаж”, за да не разберат, че сме „Кале”. Обаче те нещо се усетиха и не ни допуснаха. На самия фестивал присъствахме само като публика и си спомням, че пак въпросните господа (ченгетата – бел. а.) бяха много добре представени и ни разглеждаха с интерес. Сигурно тези неща не са много интересни, но аз си ги спомням много ярко.


„Искам да съм директор на водопад“

– Това не ви ли е направило по-силни като група и по-интересни, заради това, че сте забранени?

– Ние така или иначе, специално „Кале”, си останахме ъндърграунд, защото никъде освен на този рок фестивал не можахме да свирим. …На една вила, на някакъв купон, …в едно заведение в края на 80-те, един, който продуцираше артисти, ни видя, че тримата седим там и пием и ни покани на сцената да изсвирим нещо. Ние забихме в ресторанта. Свирихме на сватбата Люси Дуков в „Ялта”. Той беше журналист и в радиото, и в сп. „Ритъм”. Само на частни партита сме свирили.
В края на 1985 г. направихме „Кале” и идеята ни беше да правим нещо по-различно от това, което се правеше масово. Освен естрадата, която се свиреше официално по радио и телевизия имаше групи като „Ахат”, „Ера”, после се появиха „Конкурент”, „Контрол”, които свиреха предимно хард рок. Това беше нещото, което се свиреше масово. Затова ние искахме да направим нещо по-различно. В този момент тръгнаха и „Тангра” с малко ню уейв забежки. Тогава и нас започнаха да ни водят ню уейв, пънк. Ние просто искахме да правим нещо по-различно.

Васил Гюров. Снимка: Нели Томова

– След „Кале” защо се разделихте на „Ревю” и „Нова генерация”?

– Ние не сме се разделяли. Когато стана това с рок фестивала се видя, че тук има публика и че нас всъщност много ни харесват. Тогава цялата четири хилядна публика викаше „Кале” като ни смъкнаха. Ние отидохме там абсолютно на майтап. До последно се чудехме дали да излизаме. Въобще не сме си представяли, че някой ще ни хареса толкова. Тогава вече съществуваше „Рок трио Милена”. То беше уж така нещо по-сериозно, уж по радиото да ни пускат. Макар че, това бяха парчета на някакви други хора. На Милена й беше даден някакъв форум и ние започнахме да й помагаме и покрай нея да свирим. В последствие вече направихме „Ревю”.

След това се събрахме пак като „Кале”… И вече тръгнахме по-насериозно като „Ревю”. В този момент Воев и Кристиян си намериха други хора и започнаха да свирят разни неща. Паралелно всеки правеше своето, но продължавахме да се събираме и да записваме парчета като „Кале”, но знаехме, че тези неща никой няма никога да ги чуе и са само за нас.
За мен това е една добра школа, защото от тогава свикнаха на това понятие „ъндърграунд”, което много натежава на хората. На мен ми бяха нужни доста години, за да се отърся от желанието да се пуска някъде нещо и да те чуват на всяка цена. Пускането на музика на всяка цена по радиото и телевизията в един момент започва да те кара да правиш компромиси, започваш да се съобразяваш с редактори, с някакви идиоти, които ти казват – ама това е еди как си. Има една редакторка, дето все казва „Ах много ви харесвам” и никога не иска да пусне нито едно наше парче. Вместо да свалям шапки на такива хора, по-добре да правя музика, която може да не се оцени и приживе, но която ще бъде сто процента истинска. В момента е пълно с такива групи, които правят какви ли не компромиси само и само, за да ги харесат и да ги въртят. Аз в момента съм напълно опериран от това дали ще ме пускат някъде. Много хора се погубват така… Аз много харесвам еди какво си, ама свирим незнам си какво. Има много такива групи. Те разправят – еми ние… това… много е смешно, тъпо, мазно, обаче пък как харесвам еди кой си…

Васил Гюров. Снимка: Нели Томова

– Кои съвременни български групи според теб си заслужава да се слушат?

– „Shadow box” е група, която наскоро открих съвсем случайно. Тях като ги слушам са точно хора, които имат какво да кажат и имат ценни неща, обаче спокойно може да си минат 5-10 години и никой нищо да не разбере за тях. И е пълно с такива групи, но то е въпрос малко и на шанс. “Panikan Whyasker” ми харесват, също „Лепра де лукс”. Те обаче вече не са нови. То пък и няма места, на които се слушат такива нови групи. Ясно е, че по радио и телевизията не можеш да ги чуеш. Трябва да има някакви сцена за такива групи, където да се представят.

– Защо в началото на прехода, през 1990 г. група „Ревю” се разпада?

– Защото много си бяхме повярвали, че сме заменими всички. Общо взето ние с Милена си се бяхме сдърпали, а ние си се сдърпвахме редовно през тия три години от ’86-та до ‘89-та. Киро ни помиряваше непрекъснато. После като дойде и Бойчо, като отидохме в Пхенян там се изпокарахме доста. В Пхенян ходихме да свирим заедно с „Ахат” на един младежки фестивал. Там от 600 души българи имаше 200 души културна делегация, 200 души спортна делегация и 200 души политическа делегация, които бяха ченгета зачислени към всеки един от нас. В нашия апартамент имаше един много готин пич. В последствие разбрахме, че бил ченге. Бил е зачислен да ни наблюдава кой какво прави, как представя България. Ние се представихме доста крайно и по-късно разбрах, че са ни вдигнали мерника. Те искаха да ни забранят, но всъщност нямаше за кога да ни забраняват, защото на 10 ноември падна режима. След като се прибрахме от Корея, дойде лятото и всеки тръгна на някъде. Всеки пое по пътя си и някак си естествено спряхме да свирим. След 1990 г. Киро замина за Канада с цялата „Нова генерация” без Воев. Бойчо отиде в Англия. Аз заминах за Германия. Може да се каже, че с лека ръка се разпаднахме. Тогава на тия години, на 21-22 години всеки си мислеше „Е, виж ти! Какво направихме тука, „Кале” ли не щеш, „Ревю” ли?! Всичко става! Сега ще направя друга група”. След това се оказа обаче, че тези неща не стават толкова лесно. Има едни такива химии и магии, които се получават един път, след това не се получават. След това аз с кой ли не съм пробвал да правя някакви групи, като съм си мислел, че най-важно е да свирим яко, което се оказа, че не е така всъщност. Много по-важни са хората, с които правиш групата.

Васил Гюров на изпълнение в клуб. Снимка: Бистра Величкова

– Какво ти е мнението за изкуствено създадените звезди, покрай тези риалити шоута, конкурси?

– Аз, какво да мисля – то си показва тяхната реализация. Нищо не става от това. Минава една година и всеки ги забравя. Аз много не си ги спомням сега първите, вторите. Един човек не прави ли сам музиката си е много трудно да направи каквото и да било. Той трябва да е велика звезда, в която се налива много. И тези звезди, те по принцип са обречени. Ти, за да станеш добър, освен всичко друго, трябва да имаш какво да кажеш и трябва да го кажеш не веднъж, с един албум, а да можеш да го кажеш и втори и трети път. Тогава вече може би ставаш читав. На мен са ми се обаждали и казват: „Ще направиш ли текст или музика тук за еди кой си”. Абсурд, казвам, аз ако имам нещо, което да направя си го правя за мен. А те тези звезди от самото начало нямат какво да кажат, ама викат „Дайте да кажа нещо. Дайте текст, дайте музика”.

– Само в България ли го има този проблем, че качествените български групи остават в ъндърграунда?

– За съжаление това все повече го има и в световен мащаб. Обяснението  например е с навлизането на мениджъри и компании, които се опитват всичко да минава през тях. Хващат едни „Линкин парк”, например и започват масирано да ги натискат да правят изпълнения, защото те имат договор с тях, а разни други, дето нямат договор с никой, може да са много по-кадърни, но никой не ги чува. През 60-те и 70-те години не е имало такива неща. Който е правел хубава музика се чува за него. Сега са известни само групите, които имат договор. Музикалните телевизии в България са няколко и те въртят едно и също, даже не е западна музика, ами презокеанска. Аз съм убеден, че в щатите има убийствена музика, много по-добра от тази, която ни се пуска по телевизията и радиото.

Обложката на единствения студиен албум на групата „Ревю“.

– Защо през 1990 г. замина за Германия и защо се върна?

– Заминах, защото така беше модерно (смее се). Не, просто всичките ми приятели си бяха вдигнали шапката на някъде. Аз тогава бях решил много да се усъвършенствам откъм свирене и исках да пробвам навънка. Всъщност исках да отида в САЩ. Имах обаче разни черни печати, за които сега не ми се говори. С какви ли не връзки отивах в американското посолство и ми удряха печат след печат. Не искаха да ми дадат виза. Имах и една връзка, мой познат, който изкара визи на приятелите ми за по 1000 долара. Накрая и аз реших да си платя за виза, но точно тогава този човек катастрофира и почина и си останах тук. Отидох в Германия, уж оттам да пробваме. Исках да свиря много, да стана много добър. Свирех по 12 часа и исках, като отида в САЩ, да се пробвам да свиря в някаква група, да видим защо пък българин да не можело да успее там. Такива неща ме вълнуваха и бях убеден, че като отида там и веднага ще започна да свиря в читава група, но така и не се случи това.

Песента „1968“ от албума „10“ на „Ревю“

После се прибрах в България и започнах да свиря други неща. Като реших вече да си остана тук и всичко се нареди, както трябва. Приемам, че това може би е било знак на съдбата, че тук ми е било мястото и тук е трябвало да се реализирам, както стана. Отдавна вече не искам да ходя там. Не съм искал никога да ходя в Щатите, за да остана да живя там, както много мои приятели. Те отиват там да мият чинии, само и само да не са в България, защото тука било егати кочината. Аз исках просто да отида там и да си сверя часовника. Ако нямаше да свиря там, естествено, че щях да се върна.

– Какво стана, като се върна от Германия?

– Като си дойдох след една година в България беше голям шок по отношение на музикалните изпълнители. Всичките свестни групи от края на 80-те бяха изчезнали, хората бяха заминали навън и тия, които бяха останали бяха станали първи. Получи се малко – последните станаха първи. Групи, които преди ги пренебрегвахме и не ги смятахме за добри изведнъж след 90-та точно тези групи бяха станали номер едно. Например групи като „Атлас” и „Медикус”, определено бяха в това число. Това не е само мое мнение. За една година имах чувството, че съм отсъствал десет по отношение на това, което се беше случило в музиката. Тази дупка, която се образува със заминаването на много хора…

Васил Гюров. Снимка: Нели Томова

– Заминаването на кадърни музиканти може ли да е една от причините за избуяването на чалга музиката?

– Да, това е една от причините, със сигурност. Липсата на традиции в другата музика. Това също е феномен, който се нуждае от доста по-задълбочен анализ. То не е само за чалгата, а и за тези хора около нея. През 80-те години изобщо нямаше такива хора по улиците – с дебели вратове и… Интелигентни хора се разхождаха в София. Имаше някакви такива 30-40, които се водеха като чейнджаджии, разни такива по-престъпни типове. Те в никакъв случай не са били с такива вратове и физика, ами някакви загащени, с мокасинки, тип играчи, които се събираха на „Магура”. Това беше целият престъпен свят на София, който се състоеше от 30, може да се каже, хилави хора. И изведнъж за няколко години всичко се промени. Вече и интелигентни хора започват да изглеждат по този начин – с бръснати глави, ходещи на фитнес, изведнъж качват поне 20 кг. Стана модерно. Като дадеш на такива хора пари, те ги вкарват в тяхната култура. Това е обяснението за чалгата. Тя избуя и защото в даден момент преди е била спирана. И всичките тези, които са имали нужда да я слушат… Аз съм убеден, че една от причините да съществува тази музика е, защото онази другата „мислещата музика”, да я наречем музиката на мислещите хора, беше изкоренена, тъй като повечето хора, които я правеха, се махнаха. Изведнъж останаха само такива, дето станаха слуги… Това продължава така 4-5 години. После идват едни млади подрастващи хора и си казват: „А, значи това е модела. Аз така трябва да направя, за да стане”. То се подема и така се изкривяват нещата. Идват едни, които се навеждат, тези след тях си казват, „Значи това е начина”. Те нямат други примери, не знаят, че може и ъндърграунд да се правят нещата. В този момент се сещам за един светъл пример – група „Ъпсурт”, които са радостното изключение. Появява се група, която без да се съобразява с никого, прави музика и е на топа. Това е светлината в тунела за това, че каквато и да е ситуацията, колкото и да те натискат, ти пак можеш да пребориш системата и да стигнеш до хората.

– Излиза, че преди е нямало свобода, а е имало интелигентни хора и хубава музика. Сега уж имаме свобода и демокрация, пък… 

– Това е много важно, че когато тази свобода дойде, цвета на нацията замина навън. Поне по-голямата част. Например Николай Качаров – създателя на група „Ера”, преди беше в „Апокалипсис”. Той беше много важно име, а днес никой нищо не знае. Той отдавна не е в България. В момента се занимава с атомна енергетика. Тези хора, които са можели да правят качествени и смислени неща, и да бъдат като Димитър Воев, са заминали. Оттам нещата стават по-трудно. Но виждам и сега хората, като чуят техните песни, как ги възприемат. Това е най-великото при Воев, защото тук не става въпрос за системата, за преходи и т.н. Най-великата поезия и творчество е това, което може да е писано преди 200 години и да важи с пълна сила и днес и да го усещаш по същия начин. При него със сигурност е така.

– В песните на „Ревю” има бунт. Тогава е имало срещу какво да се бунтувате, нямали сте свобода. Днес, когато вече е демокрация, има ли срещу какво да се бунтуваме?

– Винаги има срещу какво да се бунтува. Аз не мисля, че сега свободата е много повече, отколкото тогава. Има толкова много неща против, които може да се бунтува човек. В момента свободата само привидно е по-голяма.

– Има ли млади, които се бунтуват? Днес младите не са ли по-мързеливи, откъм бунт?

– О, да! Винаги има. Не, не мисля, че са мързеливи. Не, че ги познавам и ги виждам навсякъде, но съм убеден, че има. Винаги ще има мислещи нови или млади, които ще се появяват и ще се опитват да бутнат статуквото.

– Когато днес вървиш по улиците и като сравняваш днешните млади със себе си, когато си бил на 18-20 години, виждаш ли някъде същите „звездни мърди“ като от 88-ма?

– За съжаление, аз не мога да ги познавам. Като съм минавал покрай Паметника на съветската армия и на места, където се събират такива хора, много пъти ми се е искало да седна при тях, така както е ставало на „Кравай”. Тогава имахме един много добър приятел Кучето, който беше с 12 години по-голям от мен и ни беше като учител в много отношения. Убеден съм, че тези млади са много повече, отколкото тогава. Има много повече млади надежди. На „Кравай” бяха единици. Сега срещам много повече физиономии, които ми вдъхват доверие.

– Да, но „виковете” на днешните „млади надежди” са заглушени от чалга звуците?

– Да, това е неминуемо, но те са по-умни и ще се преборят. Чалгата изобщо не е достоен противник. Тя самата чалга се опитва да избяга от това си определение. Повечето чалгаджии ги гледам, вкарват такива филтри, електронни мотиви. Опитват се да им изглежда поне естрадно, айде да не е нещо по-такова. Те няма как да победят. Ако гледаме историята – значи варварите могат да завладеят римската империя, но те рано или късно ще възприемат културата на Рим. Така, че варварите в случая – чалгата, това, че идват и завладяват – нищо не значи. От тях няма да остане нищо – нито като творчество, нито като някакъв дух или духовност. Затова, смятам че тези другите са по-умни, по-духовни и те със сигурност ще надделеят, без значение чалгата с какви средства разполага.

– „Ревю” нямат нови издавани песни? Предвиждате ли нов албум?

– Проблемът при нас е, че постоянно някой от групата идва и си отива. Постоянно трябва да привличаме нови хора, трябва да ги учим. Таман свирехме с Милена, тя реши да се откаже. Намерихме Криси, таман я научихме на разни неща… После китариста си тръгна. Сега пък певицата ни доста пътува. Затова сега свирим с Милена. Това е голям проблем, когато има текучество.

 – Днес има ли хора, които искат да бъдат „директори на водопад“?

– Винаги ще има, докато има водопади.

Откъс от песента „Чичо”

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.