СофияПловдивВарнаБургасРусе

Защо Западът не научи нищо от падането на комунизма

Джанет Дейли

3 ноември 1989 г. Тълпата се събира, преди да тръгне като шествие на 300 м до парламента. Снимка: Иван Бакалов

Направете следния експеримент: попитайте колкото може повече 16-годишни кое голямо световно събитие се е случило през 1945 г. Бас държа, че повечето от тях, дори тези от не толкова елитни училища, в общи линии ще ви дадат верния отговор („Нанесено е поражение на Хитлер“, „Печелим войната“ и т.н.).

След това ги попитайте кое голямо световно събитие се е случило през 1989 г. Като ви загледат объркано, дайте жокер: в историческото събитие е намесен Берлин. Някои от по-политически информираните вече може и да включат, но останалите ще останат в неведение.

Защо падането на Берлинската стена, чиято годишнина отбелязваме дискретно, и последвалото рухване на комунизма са толкова слабо застъпени в учебната програма и в популярните описания на съвременната история? Вярно е, че световните войни са кулминационни събития, лесни за хроникиране – бурните им начала и завършеци са удобни глави в преподаването на история.

Докато комунизмът си отиде по-скоро с протяжно скимтене, отколкото с гръм и трясък, затова и краят му не изглежда толкова драматичен и сбит, което затруднява ясното му разказване. И, естествено, е разбираемо, че Втората световна война доминира британското виждане за 20-и век, тъй като е била едновременно огромна национална травма и най-героичния епизод в живата й памет.

Обаче глобалните последствия и политическите въздействия от разпадането на комунистическата система са поне също толкова важни за разбирането на днешната действителност, колкото военната победа близо 50 години преди това. Несправянето с този проблем – или дори захващането с него – е безотговорно и зловещо.

Безотговорно, защото оставя сляпо петно в националното възприемане на, например, вариантите на наше разположение в сегашната икономическа криза. Зловещо, защото това сляпо петно – тази празнота там, където би трябвало да има разбиране – бе поддържано съвсем целенасочено.

Ако трябва да сме откровени, за мнозина от тези, които изготвят учебната програма или контролират общественото възприемане на историческата истина, позорното падение на комунизма беше огромно неудобство. Дори представителите на левицата, на които и насън не би хрумнало да подкрепят врага от Студената война – които не се виждаха като спътници или симпатизанти на съветските режими – бяха объркани от пълното дискредитиране на големия експеримент на колективизма.

Смъртта на съветския блок като световна сила можеше да се приветства достатъчно искрено, особено защото сякаш слагаше край на нуждата от надпревара във въоръжаването – парите, които отиваха за отбрана вече можеше да се пренасочат към области като социални помощи и услуги. Ура!

Трябваше обаче да се плати тежка идеологическа цена – как стоят нещата с логиката и набраната инерция на антикапиталистическия кръстоносен поход, който беше главната интелектуална подбуда на ляво-либералната политика, дори и в по-меките й проявления?

По-добре да се премине набързо през този катаклизъм преди някому да е хрумнало да попита какво би означавал той за модела на плановата икономика, използван в някаква форма от повечето социалдемократически правителства (като в структурата на здравноосигурителната система във Великобритания например).

По-добре да не се спираме твърде дълго на факта, че комунизмът просто издъхна – той бе всеобхватно свален без почти никакво насилие освен при някоя и друга екзекуция на някой особено отблъскващ деспот – и че по ирония на съдбата под тежестта на собствените си противоречия рухна не капитализмът, а марксизмът.

Сегашната икономическа криза е лош момент за антикапиталистическата бригада да бъде оставена без ръководни принципи. Представете си само какво можеха да направят ако големият източноевропейски икономически монолит бе оцелял.

Случилото се миналата година на западните свободни пазари щеше да изглежда като последното реабилитиране на марксистката мечта. Колко жалко за тях, че почти не бяха останали комунистически режими, които да ликуват, защото системата им се разпадна първа. (И какъв голям късмет за останалите от нас.)

Това ни води до заблудата за сегашната икономическа криза, която бе допусната от историческото невежество: каквото и да разправя Би Би Си, капитализмът не е рухнал. Банковата система замалко щеше, но това е друго – банките са просто бизнеси, чрез които се движат капиталите. Те бяха зле управлявани и се провалиха заради лош мениджмънт.

Капитализмът бе зле обслужен. Той обаче не е рухнал и не може да рухне по същата причина, поради която не може да бъде свален – защото не е наложена отгоре структура, чиито изпълнители могат да бъдат махнати със сила.

Бившият премиер на Австралия Джон Хауард заяви при посещение в Лондон миналата седмица, че не бива да допускаме сегашната икономическа криза да дискредитира капитализма изобщо. Той отбеляза, че според извода на Индекса на благополучието на Института „Легатум“ има силна и взаимно подкрепяща се връзка между икономическата свобода и личното щастие у населението на дадена страна.

Строго погледнато, капитализмът изобщо не е система (поради което и повечето му поддръжници предпочитат термина „свободна пазарна икономика“) – той е просто човешкото състояние в икономическа форма. Като такъв той съдържа всички обичайни пороци – алчност, егоизъм и, както показва сегашната криза, особено непривлекателна смесица от безмилостност и безразсъдност.

Той обаче също въплътява някои от най-добрите човешки черти – творчество, смелост, интелектуална изобретателност и приспособимост. Всъщност именно нуждата да се потъпчат тези ценни черти – вероятно именно тези, които са най-характерни за човешкото свободомислие – направи комунизма непоносим.

Ако бяхме дръзнали да се вгледаме достатъчно дълго в събитията, последвали 1989 г., както постъпиха много от преживелите ги източноевропейски страни, ако бяхме произвели пиесите, игралните филми, телевизионните документални филми и текстове за учебници, които те действително заслужаваха, сега можеше да имаме по-пълно разбиране за терора, който произтича от нуждата да се изтръгнат импулсите към индивидуализъм.

Идеология, която се опитва да пренастрои човешката природа в името на колективното благо не е изисквала, както са вярвали основателите й, само „временна диктатура“, а постоянна такава, която породи корупция, гонения и – най-парадоксално – сурова безмилостна бедност както при материалните блага, така и при стремежите, която в крайна сметка стана нетърпима.

Ако ни беше позволено да научим уроците, които трябваше да научим, ако се бяхме отказали от всичкия заблуден сантиментален багаж на голямата загубена надежда на колективизма, можеше да имаме по-ясно разбиране какво от останките от миналогодишната катастрофа може да се изхвърли и какво трябваше да се запази на всяка цена.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.