Кой всъщност събори комунизма?

Херард де Гроот*

Снимка: АП/БТА

През Студената война източният блок беше мрачно място. За западняците това изглеждаше вярно и буквално (токът често спираше), и идеологически (Желязната завеса засенчваше лъча от Фара на свободата). В мрака личността се виждаше трудно – поляци, унгарци и чехи изглеждаха като човешка маса, чиято индивидуалност е смазана от тежката ръка на колективизма.

През 1989 г. лампите изведнъж светнаха и се показаха отделни индивиди. Имиджът се смени за една нощ. Изчезнаха българските гюлетласкачки и източногерманските плувкини, които изглеждаха сякаш са направени в лаборатория. Вместо това тълпата от човешки същества, които къртеха Берлинската стена или ликуваха на Вацлавския площад, изглеждаше изненадващо обикновена – съставена от малко по-зле облечени наши копия.

Хората обаче са объркани от не толкова прецизни тълкувания, които се наслагват върху историята. Сега, 20 години след падането на стената, историци се надпреварват да предлагат обяснения за гибелта на комунизма. За някои е по-лесно Източна Германия, Чехословакия, Полша, Унгария, Румъния и България да бъдат възприемани като блок, манипулиран и експлоатиран от Съветския съюз и накрая освободен от Съединените щати. Тази концепция радва неоконсерваторите, горящи от желание да извлекат валидни поуки, способни да обяснят настоящето.

Ромеш Ратнесар е решил да угоди на тази публика – на онези американци, които виждат в тази годишнина повод да се самопохвалят. Новата му книга „Разбийте тази стена!“ (Tear Down This Wall) изтъква заслугите на речта на Роналд Рейгън (с паметното й предизвикателство към съветския лидер Михаил Горбачов) на 12 юни 1987 г. пред Бранденбургската врата. Ратнесар, заместник-редактор в сп. „Тайм“, възвеличава тази реч до статута на Мойсей със скрижалите с десетте божи заповеди, като междувременно дава и ужасяващо опростенческо тълкуване за сложните събития, причинили краха на комунизма.

Ратнесар е по-мъдър, отколкото може да се съди по книгата му. Доказателство е едно огромно противоречие. Подзаглавието е:“Един град, един президент и речта, която сложи край на Студената война“ (A City, a President and the Speech Тhat Ended the Cold War)“, а въпреки това навътре из страниците Ратнесар позволява на езика си да издаде истинските му чувства: „Нито едно събитие, взето поотделно, не е причина за края на Студената война. (…) Финалните години (…) бяха движещ се поток, историята течеше в непредвидими и непредвидени посоки“. Като прочетох тези изречения, установих, че бих предпочел да беше използвал завидните си умения, за да картографира тези течения, вместо да се фокусира върху едно в действителност малко островче.

Всъщност неговата метафора с потока е неуместна, защото предполага цел и насока. Източна Европа не беше едно цяло, движещо се само по един курс, а колекция от гейзери с разнообразен размер и капацитет за изригване. Комунизмът не беше наложен отгоре, а уреден отвътре. Комунистическите режими еволюираха по различен начин и умряха различно. Полша преживя продължително народно въстание, Чехословакия – кратко и внезапно. В Унгария имаше любезен дворцов преврат, в България – гаден. Източна Германия беше хаос, Румъния – кървава каша.

Докато Ратнесар раздува приноса на Рейгън, Стивън Коткин го пренебрегва. Неговото „Негражданско общество“ (Uncivil Society) дава абсолютно достоверно обяснение за отмирането на комунизма, без изобщо да спомене Рейгън. Богохулникът Коткин, професор по история в Принстън, не само е несъгласен с онези, които наблягат на ролята на Америка, той се присмива и на онези, които твърдят обратното. Книгата му опровергава многобройните учени, чиято теза е, че източноевропейските режими са били свалени от гражданското общество – с други думи, обикновените хора, действащи чрез легални сдружения като клубове, църкви, профсъюзи и т.н.

Коткин твърди, че гражданското общество, което било слабо или напълно липсвало, е било неспособно да отприщи толкова мащабна криза. Вместо това, източноевропейските режими станали жертва на собственото си „негражданско общество“. Книгата дава необоримо доказателство за една проста истина: лошите правителства управляват лошо. Това, което изглежда като драматичен крах, е било всъщност зрелищният край на бавна дезинтеграция, причинена от некомпетентност, корупция и алчност. Тезата на Коткин перфектно се резюмира с два реда от романа на Ърнест Хемингуей „Безкраен празник“:

– Ти как фалира?
– По два начина. Постепенно и после изведнъж.

Източноевропейските режими бавно се самоизчерпали до смърт и рухнали, когато Съветският съюз им дръпнал подпорите. Ерозията започнала, защото хората не можели да бъдат трайно задоволявани с диета от ряпа и ключове за „Трабант“. Колкото по-неспокойни ставали, толкова повече неща им давали, които насърчавали желанието им за повече неща. Тук обаче аргументите на Коткин куцат. Манията му да обори тезата за гражданското общество го кара да пренебрегне хората. Макар че формално погледнато консуматорите, жадуващи за кока-кола и дънки „Levis“, не образуват гражданско общество, всъщност са дяволски близо до това.

Историята, за разлика от фотографията, не изглежда добре в черно и бяло. Миналото е абстрактна джунгла от цветове, които преливат през чистите линии на политическата мисъл. Хвала на смелия учен, който успее да обхване тази джунгла. Константин Плешаков, професор по история в Маунт Холиок Колидж, не само има смелостта да влезе в джунглата, но и инстинкта да открие верния път. Обяснението му за краха от 1989 г. се съобразява с комплексния характер на Източна Европа, и все пак тълкуването му е едновременно ясно и прекрасно лирично. Най-силното му предимство е в това, че не е обременен от идеологическа доктрина – той намира достойнства и у комунистите, и у Рейгън. От всички книги, които отбелязват годишнината, неговата е тази, която трябва да бъде прочетена. Плешаков пише история с човешко лице.

Тезата му е елегантно обобщена в заглавието:“Няма свобода без хляб!“ (There is No Freedom Without Bread) Това е интелигентна игра на думи с лозунга на профсъюза „Солидарност“ в Полша: „Няма хляб без свобода!“ Оригиналният лозунг е абстрактен, а, както е прозрял Плешаков, обикновените хора ненавиждат абстракциите. В Източна Европа хората искаха справедливостта на комунизма, но и богатствата на капитализма. Несъвместимостта на тези две желания в крайна сметка ерозира комунистическите режими, но впоследствие породи иронии на съдбата, на които и Толстой би завидял. Свободата не роди справедливост.

Плешаков признава необходимостта празникът да се отрезви със суровата реалност. Когато светлината беше запалена отново, източноевропейците излязоха наяве не като герои, а като човешки същества със своите несъвършенства. Те наистина са като всички останали. Както бе предупредил навремето полският кардинал Стефан Вишински, една банда разбойници смени друга. „Свободните избори, заключава Плешаков, не водят задължително до повече свобода. Свободният пазар може да доведе до обедняването на една нация също толкова ефективно, колкото и централизираното планиране“. Колко вярно!

Днес Чехия е водещ производител на порнография, а София и Гданск се рекламират като дестинации за ергенски уикенди. Половин милион поляци живеят във Великобритания, карайки британците да се шегуват (не съвсем), че трябва да си вземат работническата солидарност и да си вървят у дома. Това не е точно чистата красота, която романтиците на Запад с блеснали очи предсказваха през 1989 г., а Източна Европа, която не бе никак проста тогава, не е и сега.

*Херард Де Гроот е професор по история в университета „Сейнт Андрю“ в Шотландия, и автор на „Шейсетте години: акустично“ (The sixties unplugged).

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.