20 години по-късно – какво се случи зад снимките
Щрихи от емоционалното пиянство на един народ
Студеният 10.11.1989 година дойде само три дни след една друга дата, която по задължение десетилетия наред трябваше да приемаме като свой празник – 7 ноември, т. нар. Октомврийска революция. И мнозина мръзнаха в подходите към мавзолея, размахваха попарените от сланата късни цветя и мрънкаха под носовете си бодрячески лозунги, имитирайки възторг и благодарност на болшевишкия преврат през 1917 година в Петроград. Героично наричан Октомврийска революция. Така го и изписваха – с главна буква, която бе задължителна норма за всички комунистически събития и структури, наши или съветски. Сякаш някой зъл шегаджия бе наредил в много малък интервал, една след друга, датите на някогашния октомврийски преврат в Русия и на гръмотевичния ноемврийски преврат в България. Според нумерологията цикълът от раждането до смъртта се затваря в едно и също време на годината.
Тогава, преди две десетилетия, улици, булеварди и площади бяха заляни от пяната на огромни вълни цунами, които политическото земетресение в Централна Европа запрати към югоизточния край на континента. Народната ярост, акумулирала енергия под знака на заклинанията “гласност” и “перестройка”, най-накрая задружно се освободи от страха и изби тапата на ограниченията. Събарянето на Берлинската стена бе само следствие, но не и повод. Емоционалният градус счупи всички термометри, макар патилите и много видяли старци да клатеха глави, напомняйки ни как по същия безметежно възторжен начин сме посрещали германците от Третия райх, а след тях и руснаците. А истината бе друга – хладна, пресметлива и прицелена в бъдещето. Истината за наследството на тоталитарните режими, които предвидливо загърбиха кухата реторика на марксистко-ленинската идеология, за да се ориентират към галещия слуха звън на парите. Пазеха я за себе си посветените, които бързо и трайно подготвяха и се преориентираха в новата обстановка. За простосмъртните граждани остана тайна т. нар. икономически випуск (1985) на школата в Симеоново (защо ли им е на милиционерите да познават счетоводството?), последван от разработения и с активното участие на Александър Томов (в по-късно време познат като Сашо Апашо) Указ 56 (1987). Подготовката вътре в страната вървеше успоредно с бързи мерки за износа и легализирането на огромни суми във валута, които последвалите в началото на 90-те години смехотворни процеси наричаха “партийни пари”.
Тайна останаха и капиталите във външнотърговските ни дружества на Запад. Както и големия брой на новосъздадените смесени дружества с капитал, осигурен от външнотърговската банка. Шепата посветени в тайните ходове си спомнят, че няколко месеца след формирането на тези дружества се обявяваше закриването им, а капиталът им се управляваше от конкретни физически лица.
В първия кабинет на Андрей Луканов тази процедура се свеждаше под гриф “строго секретно” само до определен брой чиновници срещу подпис. След запознаването им с документа, номерираният екземпляр се прибираше, отново срещу подпис. Имената на ощастливените сега попълват списъка на милионерите. Да не забравяме и решаващата роля на Държавна сигурност, която осигуряваше канали за износ, делови контакти и не на последно място – нисш офицерски кадър за новата роля на бизнесмени и банкери. Прословутите куфарчета с пачки пари бяха за тях.
Старите, все още непожълтели снимки са запечатали мигове от емоционалната еуфория над цяла България. “Осем милиона мишлета” (помните ли тази песен?) лудуваха по булеварди и площади, обединени от антикомунистическите лозунги. Повечето от тях бяха напълно искрени. Но не липсваха и подставени клакьори, които с надежда очакваха да бъдат посветени в тайната и да получат своя дял от “партийните пари”. Първата категория хора излъчи и своята политическа върхушка – главно представители на интелигенцията и адвокати, – която познаваше ораторската реториката, но не и икономическите механизми. За дълго и тя, подобно на уличната стихия, бе увлечена в емоционални излияния, освобождавайки терена за задкулисните машинации на посветените и техните внезапно забогатели послушници. Ключовата дума, размахвана като знаме на всеки форум, бе “свобода”. Но… свободата не е разменна стока и не се дава, а съществува в латентно състояние във всеки индивид. И е въпрос на личен избор, воля за отстояване и готовност за рискове, за да се чувства човекът свободен. Дори в най-мрачните тоталитарни времена! Повечето от сдобилите се с официална свобода на 10.11.1989 година така и не разбраха как да я ползват и в крайна сметка – за какво им е тя.
От старите снимки добре личи как свободата още през 1990 година бе употребена за допълнително и разнопосочно сгъстяване на митологията – стара и новоизкована. Все едно дали “лява” или “дясна”. Студентите си спретнаха атрактивна стачка, в която част от ръководителите се оказаха най-банални провокатори. В Русе продължиха да протестират срещу обгазяването, дори след като семейство Чаушеску се пресели в ада. На препълнения с 40 000 души национален стадион “Васил Левски” хеликоптер спусна ефектната минижупна Лепа Брена, която трябваше да осигури на плебса така необходимото зрелище. А хлябът го раздаваха чрез благотворителни акции за бързо обедняващите граждани.
На приема във все още съществуващото съветско посолство генерал Шарапов (посланикът, благословил свалянето на Тодор Живков) си шепнеше тайни с генерал Семерджиев (унищожил голяма част от досиетата на ДС), вече вицепрезидент на България. В първа зала на НДК току-що завърналата се след бягството си Камелия Тодорова поздравяваше публиката на английски и развален български език. След нея Силви Вартан изпя “Облаче, ле, бяло” и общува с аудиторията на най-чист български.
Все още съществуващият мавзолей на Георги Димитров един ден осъмна с надписите “Тук ще се танцува”. Екстрасенси, баячки, гледачки и домашни духчета от всякакъв род и вид завладяха масовото съзнание. А военните започнаха да копаят дупка в търсене на първичния разум – Царичина.
Свободно се възстановиха християнските празници, но пък злосторници откраднаха сребърния кръст, с който патриарх Максим благослови множеството на площад “Св. Александър Невски” с окуражителното “Христос воскресе”.
На същия площад стотици поппевци и музиканти се снимаха със знака на Уинстън Чърчил “V” под заклинанието “Времето е наше”. По будките и павилионите липсваше кибрит, но това не попречи на партийния дом да пламне. И в цялата тази бързотечна залисия току-що пуснатите от специалните казарми дебеловрати момчета (борци, боксьори и каратисти без състезателни активи) заразмахваха бейзболни бухалки. По партерните и дори на по-високите етажи на големите български градове започнаха да си слагат решетки като несигурна защита срещу биячите и рекетьорите.
REMEMBER – ПОМНЕТЕ!
По някое време през 90-те години се появи едно солидно социологично проучване на общественото мнение в току-що отхвърлилите комунистическия ярем европейски страни. То трябваше да подреди ценностната скала на хората от “новите демокрации”, както цинично ги наричаха западноевропейските политици и бюрократи. И се оказа, забележете, че на първо място е поставена сигурността и спокойствието, на второ – гарантираната работа и достойно заплатения труд, на трето, четвърто и т. н. Свободата бе класирана чак на седмо място и то навярно от хората, които добре знаеха какво представлява тя и за какво може да послужи.
Надеждата е най-младото поколение, току-що родено или още непоявило се на бял свят преди две десетилетия, да осъзнава добре какво е съдържанието на понятието “свобода”. И да го отглежда вътре в себе си, а не в околните обществени пространства. Като в същото време търси истината за партийния преврат на 10.11.1989 година и последвалите го събития.
REMEMBER! ПОМНЕТЕ!