20 години по-късно – какво се случи зад снимките

Щрихи от емоционалното пиянство на един народ

Една от последните снимки на Тодор Живков на власт и в добро настроение през 1989 г. Снимка: архив на Владимир Гаджев

Студеният 10.11.1989 година дойде само три дни след една друга дата, която по задължение десетилетия наред трябваше да приемаме като свой празник – 7 ноември, т. нар. Октомврийска революция. И мнозина мръзнаха в подходите към мавзолея, размахваха попарените от сланата късни цветя и мрънкаха под носовете си  бодрячески лозунги, имитирайки възторг и благодарност на болшевишкия преврат през 1917 година в Петроград. Героично наричан Октомврийска революция. Така го и изписваха – с главна буква, която бе задължителна норма за всички комунистически събития и структури, наши или съветски. Сякаш някой зъл шегаджия бе наредил в много малък интервал, една след друга, датите на някогашния октомврийски преврат в Русия и на гръмотевичния ноемврийски преврат в България. Според нумерологията цикълът от раждането до смъртта се затваря в едно и също време на годината.

Петър Младенов, който наследи на чело на партията и държавата Тодор Живков. Снимка: архив на Владимир Гаджев

Тогава, преди две десетилетия, улици, булеварди и площади бяха заляни от пяната на огромни вълни цунами, които политическото земетресение в Централна Европа запрати към югоизточния край на континента. Народната ярост, акумулирала енергия под знака на заклинанията “гласност” и “перестройка”, най-накрая задружно се освободи от страха и изби тапата на ограниченията. Събарянето на Берлинската стена бе само следствие, но не и повод. Емоционалният градус счупи всички термометри, макар патилите и много видяли старци да клатеха глави, напомняйки ни как по същия безметежно възторжен начин сме посрещали германците от Третия райх, а след тях и руснаците. А истината бе друга – хладна, пресметлива и прицелена в бъдещето. Истината за наследството на тоталитарните режими, които предвидливо загърбиха кухата реторика на марксистко-ленинската идеология, за да се ориентират към галещия слуха звън на парите. Пазеха я за себе си посветените, които бързо и трайно подготвяха и се преориентираха в новата обстановка. За простосмъртните граждани остана тайна т. нар. икономически випуск (1985) на школата в Симеоново (защо ли им е на милиционерите да познават счетоводството?), последван от разработения и с активното участие на Александър Томов (в по-късно време познат като Сашо Апашо) Указ 56 (1987). Подготовката вътре в страната вървеше успоредно с бързи мерки за износа и легализирането на огромни суми във валута, които последвалите в началото на 90-те години смехотворни процеси наричаха “партийни пари”.

Тайна останаха и капиталите във външнотърговските ни дружества на Запад. Както и големия брой на новосъздадените смесени дружества с капитал, осигурен от външнотърговската банка. Шепата посветени в тайните ходове си спомнят, че няколко месеца след формирането на тези дружества се обявяваше закриването им, а капиталът им се управляваше от конкретни физически лица.

Минитг на СДС 1990 г. Много от лицата на тогавашната опозиция днес са непознати и извън политиката. Отляво надясно: Стоян Ганев, Михаил Неделчев, проф. Елка Константинова, Стефан Савов (покоен), Николай Слатински, Асен Мичковски. Снимка: архив на Владимир Гаджев

Минитг на СДС 1990 г. Много от лицата на тогавашната опозиция днес са непознати и извън политиката. Отляво надясно: Стоян Ганев, Михаил Неделчев, проф. Елка Константинова, Стефан Савов (покоен), Николай Слатински, Асен Мичковски. Снимка: архив на Владимир Гаджев Тодор Живков и Андрей Луканов 1989 г. След година Живков ще обави Луканов за главния си враг, който го е свалили то власт с интриги. Снимка: архив на Владимир Гаджев Една от последните снимки на Тодор Живков на власт и в добро настроение през 1989 г. Снимка: архив на Владимир Гаджев  Първият демократично избран президент Желю Желев на митинг предхрама "Св. Александър Невски". Снимка: архив на Владимир ГаджевКръглата маса от страната на опозицията. Снимка: архив на Владимир Гаджев Петър Младенов, който наследи на чело на партията и държавата Тодор Живков. Снимка: архив на Владимир Гаджев Студентската стачка 1990 г. Снимка: архив на Владимир Гаджев Студентската стачка 1990 г. Снимка: архив на Владимир Гаджев

В първия кабинет на Андрей Луканов тази процедура се свеждаше под гриф “строго секретно” само до определен брой чиновници срещу подпис. След запознаването им с документа, номерираният екземпляр се прибираше, отново срещу подпис. Имената на ощастливените сега попълват списъка на милионерите. Да не забравяме и решаващата роля на Държавна сигурност, която осигуряваше канали за износ, делови контакти и не на последно място – нисш офицерски кадър за новата роля на бизнесмени и банкери. Прословутите куфарчета с пачки пари бяха за тях.

Старите, все още непожълтели снимки са запечатали мигове от емоционалната еуфория над цяла България. “Осем милиона мишлета” (помните ли тази песен?) лудуваха по булеварди и площади, обединени от антикомунистическите лозунги. Повечето от тях бяха напълно искрени. Но не липсваха и подставени клакьори, които с надежда очакваха да бъдат посветени в тайната и да получат своя дял от “партийните пари”. Първата категория хора излъчи и своята политическа върхушка – главно представители на интелигенцията и адвокати, – която познаваше ораторската реториката, но не и икономическите механизми. За дълго и тя, подобно на уличната стихия, бе увлечена в емоционални излияния, освобождавайки терена за задкулисните машинации на посветените и техните внезапно забогатели послушници. Ключовата дума, размахвана като знаме на всеки форум, бе “свобода”. Но… свободата не е разменна стока и не се дава, а съществува в латентно състояние във всеки индивид. И е въпрос на личен избор, воля за отстояване и готовност за рискове, за да се чувства човекът свободен. Дори в най-мрачните тоталитарни времена! Повечето от сдобилите се с официална свобода на 10.11.1989 година така и не разбраха как да я ползват и в крайна сметка – за какво им е тя.

Кръглата маса от страната на опозицията. Снимка: архив на Владимир Гаджев

От старите снимки добре личи как свободата още през 1990 година бе употребена за допълнително и разнопосочно сгъстяване на митологията – стара и новоизкована. Все едно дали “лява” или “дясна”. Студентите си спретнаха атрактивна стачка, в която част от ръководителите се оказаха най-банални провокатори. В Русе продължиха да протестират срещу обгазяването, дори след като семейство Чаушеску се пресели в ада. На препълнения с 40 000 души национален стадион “Васил Левски” хеликоптер спусна ефектната минижупна Лепа Брена, която трябваше да осигури на плебса така необходимото зрелище. А хлябът го раздаваха чрез благотворителни акции за бързо обедняващите граждани.

На приема във все още съществуващото съветско посолство генерал Шарапов (посланикът, благословил свалянето на Тодор Живков) си шепнеше тайни с генерал Семерджиев (унищожил голяма част от досиетата на ДС), вече вицепрезидент на България. В първа зала на НДК току-що завърналата се след бягството си Камелия Тодорова поздравяваше публиката на английски и развален български език. След нея Силви Вартан изпя “Облаче, ле, бяло” и общува с аудиторията на най-чист български.
Все още съществуващият мавзолей на Георги Димитров един ден осъмна с надписите “Тук ще се танцува”. Екстрасенси, баячки, гледачки и домашни духчета от всякакъв род и вид завладяха масовото съзнание. А военните започнаха да копаят дупка в търсене на първичния разум – Царичина.

Свободно се възстановиха християнските празници, но пък злосторници откраднаха сребърния кръст, с който патриарх Максим благослови множеството на площад “Св. Александър Невски” с окуражителното “Христос воскресе”.

На същия площад стотици поппевци и музиканти се снимаха със знака на Уинстън Чърчил “V” под заклинанието “Времето е наше”. По будките и павилионите липсваше кибрит, но това не попречи на партийния дом да пламне. И в цялата тази бързотечна залисия току-що пуснатите от специалните казарми дебеловрати момчета (борци, боксьори и каратисти без състезателни активи) заразмахваха бейзболни бухалки. По партерните и дори на по-високите етажи на големите български градове започнаха да си слагат решетки като несигурна защита срещу биячите и рекетьорите.
REMEMBER – ПОМНЕТЕ!

По някое време през 90-те години се появи едно солидно социологично проучване на общественото мнение в току-що отхвърлилите комунистическия ярем европейски страни. То трябваше да подреди ценностната скала на хората от “новите демокрации”, както цинично ги наричаха западноевропейските политици и бюрократи. И се оказа, забележете, че на първо място е поставена сигурността и спокойствието, на второ – гарантираната работа и достойно заплатения труд, на трето, четвърто и т. н. Свободата бе класирана чак на седмо място и то навярно от хората, които добре знаеха какво представлява тя и за какво може да послужи.

Надеждата е най-младото поколение, току-що родено или още непоявило се на бял свят преди две десетилетия, да осъзнава добре какво е съдържанието на понятието “свобода”. И да го отглежда вътре в себе си, а не в околните обществени пространства. Като в същото време търси истината за партийния преврат на 10.11.1989 година и последвалите го събития.
REMEMBER! ПОМНЕТЕ!

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.