Антикомунизмът в една посткомунистическа страна

В Музея на комунизма в Прага. Снимка: трифтър

Тук в Чешката република непрекъснато се води един дебат относно това дали ние все още сме посткомунистическа страна. Ония, които отговарят на въпроса отрицателно, често се позовават на факта, че почти двадесет години след Кадифената революция, тук са налице сравнително малко социални проблеми, които са директно свързани с комунистическия период. Този аргумент изглежда силен: основните проблеми на чешкия политически и социален живот днес действително могат да бъдат считани за резултат по-скоро на последните две десетилетия, отколкото на предишната фаза.

Но този подход може да се окаже подвеждащ. Именно защото повечето от трудностите, с които се сблъскваме през последните двадесет години не могат да бъдат разглеждани като директен резултат от комунистическото управление, а по-скоро от политическата и икономическа трансформация и злоупотребите с властта през това време, то изглежда неправилно да се посочват техните последици като доказателство за това, че обществото не е „посткомунистическо“.

Ако бихме искали да определим дали обществото ни е или не е посткомунистическо, ние трябва да дефинираме посткомунизма по някакъв начин. Възможно е към проблема да се подходи по няколко различни начини, но при всеки от тях ние скоро ще открием, че единственото повече или по-малко последователно определение е субективното: посткомунистическото общество е онова, което счита себе си за такова.

Ако хвърлим бегъл поглед върху темите на настоящия чешки политически и социален разговор, ние ще открием, че комунизмът се дискутира много често и на много различни нива – започвайки с проницателни исторически дебати и завършвайки с истерични крясъци и обиди. Ние имаме цели два института, изследващи престъпленията на комунизма; имаме законите за лустрацията и скандалите около сътрудничеството със службите за сигурност; имаме архивите на StB (чешката Държавна сигурност – б.р.) и разгорещения дебат относно най-подходящия начин те да бъдат направени публични; имаме процесите срещу престъпниците, но също и наградите и почитта към жертвите. Ние имаме носталгични телевизионни програми, в които ни уверяват, че не всичко е било чак толкова лошо, че животът дори е имал някакъв собствен чар. Не на последно място имаме и задоволството от това, че сме преминали през нещо много специално, че знаем по-добре от другите и притежаваме познание, с което не е лесно да се съперничи.

Единственият проблем е в това, че досега не сме успели да използваме този опит и да го предадем по-нататък. А освен това ние имаме и един много особен проблем, надигащ се тук, там и навсякъде под много различни форми. Това е феноменът на съзнателно злоупотребяваният антикомунизъм.

Не ме разбирайте погрешно: нямам пред вид обективните опити да се отговори на въпроса защо нашето общество се е поддало с такава готовност на една опасна идеология, и защо сме приели тази идеология толкова безрезервно. Нито пък имам пред вид опитите да се идентифицират и – ако е възможно – накажат извършителите на конкретни престъпления, както и ония, които са по-общо отговорни. Още по-сигурно аз не смятам да кимам в съгласие с чешкия президент Вацлав Клаус, който преди известно време разкритикува „слепия антикомунизъм“ на чешките дисиденти от 1970-те и 1980-те, твърдейки, че отхвърлянето на тоталитаризма и установяването на демокрация се дължало повече на „простия чех“ с неговата швейковска вътрешна съпротива и фактически паразитизъм.

Под антикомунизъм аз разбирам по-скоро определени тенденции сред чешките политици, често възприемани и в интелектуалните кръгове. Тук постоянните и обикновено несъстоятелни позовавания на комунистическото минало се превърнаха в мода – едно евтино, лесно достъпно и често използвано средство за политическа борба, ирационален спор, един претекст, който отклонява вниманието ни от реалните проблеми.

Революционери в пенсия

След 1989 комунистическите партии в повечето страни от бившия източен блок бяха принудени да се занимаят с дилемата на бъдещото си съществуване. Дали да се придържат към марксизма-менинизма като единствено валидна идеология или да признаят престъпленията и грешките, извършени в негово име? Да се разделят ли от непопулярните си лидери, да предложат ли на публиката нови, по-многообещаващи лица? Повечето партии направиха реален опит за някакъв вид трансформация. Те промениха имената си и оттам нататък се стремяха да станат нормални политически партии със социалдемократическа ориентация. Други обаче не бяха в състояние да проведат убедителна трансформация и след няколко години изчезнаха от политическата сцена.

Но чешките комунисти бяха различни. Вероятно поради липсата на реформистко крило вътре в партията, те подходиха към проблема по собствения си начин. Те не направиха почти нищо, за да спасят престижа и бъдещото си политическо съществуване. Запазиха думата „комунистическа“ в името си, отказаха да осъдят марксизма-ленинизма; продължиха да изповядват комунизма като обществена цел и класовата борба като средство за неговото постигане. Вярно е, че отстраниха някои от най-висшите си представители, но тази промяна не беше свързана с каквато и да е вътрешна рефлексия. И все още считат четиридесетте години на комунистическо управление – като се изключат няколко „грешки“ – за безукорни.

С помощта на познанието след фактите ние можем да кажем, че пасивността беше онова, което осигури оцеляването на чешките комунисти. Те не само действат като напълно функционираща парламентарна партия, но и се радват на стабилна поддръжка, движеща се между дванадесет и петнадесет процента от гласовете, стигаща понякога дори до двадесет процента.

Виж целия текст в сп. Либерален преглед

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.