Питър Фостър

От около година американските гости на Пекин, разглеждащи кичозните стоки в маоистки стил по уличните сергии в града, имат възможност да избират измежду доста спретната колекция от сувенири “Оба-Мао” - канички, шапки и тениски с лика на техния звезден президент, върху която е наложен образът на покойния Велик кормчия или един от неговите червени гвардейци.

За съжаление на Барак Обама тези предмети за спомен няма да бъдат изложени, когато той пристигне в китайската столица в понеделник. Постоянно бдящите власти в страната наредиха на търговците да свалят от продажба “обидните” стоки, за да се избегнат неловките (не е ясно за кого точно) ситуации по време на президентската визита. Този дребен жест свидетелства за зейналата между Китай и САЩ бездна в разбиранията както на официално ниво, така и на равнището на обикновените хора, ако са верни неотдавнашните проучвания на общественото мнение. Само си представете как би се забавлявал Обама, ако видеше тези сувенири при заплануваното разглеждане на забележителностите.

И така, въпреки приказките за нов двуполюсен свят Обама идва в Китай със стремежа да задълбочи отношения, които са засенчени до голяма степен от взаимно неразбиране, а на моменти - дори от явно недоверие. Китайците имат поговорка за подобни отношения, която гласи “едно легло, различни мечти”. А трудно бихме си представили по-несъвместима двойка от говорещия с лекота професор по право с амбициозни мечти за по-добър свят Барак Обама и скования инженер-технократ Ху Цзинтао, който олицетворява предпазливостта и контрола. Подобно на своите нации, те са замесени от различно тесто.

Въпреки различията между тях обаче президентството на Обама, от което измина почти една година, се разглежда почти единодушно като положително за китайско-американските отношения. То задълбочи стратегическия и икономическия диалог, който може би е най-значимото наследство на неговия предшественик. Специалните пратеници на Обама редовно посещават Пекин, за да се установи с китайците ново ниво на уважение и чувство за равенство. По някои въпроси има напредък: Северна Корея се посочва като пример номер едно, след като Китай се съгласи на нови санкции срещу Пхенян през юни, както и на сътрудничество по правата върху интелектуалната собственост и зелените технологии. В други области - например Иран (Китай има твърде голяма нужда от иранския петрол, за да помага по това направление), а съвсем наскоро и търговията - нещата бяха определено по-трудни.

Целият този разгорещен дипломатически диалог не може да скрие един упорито незабелязван, но очевиден проблем. Китайско-американските отношения са ограничавани от простия факт, че Вашингтон и Пекин не са сигурни доколко могат да си имат взаимно доверие. Китай говори за “мирен възход” и чества наскоро 60-тата годишнина на комунистическото управление с военен парад в стила на Студената война; Китай проповядва напредък в Африка, а в същото време предоставя военна и материална подкрепа на някои от най-противните режими там; Китай отрича да упражнява протекционизъм, но защитава своята икономика с изкуствено подценена валута.

На фона на толкова много противоречиви сигнали изглежда основателен въпросът: “Какво иска Китай?” А Америка не си го спестява, като оказва върху лидерите на страната официален и неофициален натиск да представят “стратегически гаранции” за своите намерения. Помощник-държавният секретар на Обама Джеймс Б. Стейнбърг се изказа наскоро за “главната сделка”, която САЩ имат нужда да постигнат с Китай: “Точно както ние и нашите съюзници трябва да покажем ясно, че сме готови да приветстваме “издигането” на Китай . . . като процъфтяваща и успешна сила, така Китай трябва да увери останалия свят, че неговото развитие и нарастваща глобална роля няма да бъдат за сметка на сигурността и благополучието на другите.”

Китай не съумява да предложи тези “стратегически гаранции”, но вероятно това е по-скоро остатък от историята му от близкото минало, отколкото желание да прикрие някакви амбиции за хегемония и за изместване на САЩ до края на века, както често предполагат онези, които се страхуват от страната. В много отношения неговата външна политика все още се осъществява в съответствие със старата максима на Дън Сяопин, че страната би трябвало да “избягва перченето и да се съсредоточи върху самоусъвършенстването”, което приблизително може да се преведе като “гледайте си вашата работа и ние ще си гледаме нашата.”

Това не е, както Америка и европейските й съюзници все по-настойчиво твърдят, рецепта за стабилност в свят, изправен пред предизвикателства, които изискват невиждана степен на международно сътрудничество, като промените в климата, търговските спорове, финансовото регулиране, международния тероризъм и неразпространението на ядрено оръжие. Както обаче отбеляза неотдавна в своя публикация професор Ван Цзиси, декан на Факултета по международни отношения към Пекинския университет, Китай не се управлява от обединяваща идеология - Културната революция го е излекувала от това. Китай също така няма традиция на религиозна вяра, за разлика от Америка, и затова инстинктивно разглежда “универсалните” ценности на свободата и демокрацията като фалшиви и служещи на собствените интереси.

Ако разберете китайския възглед, че “на света няма вяра, а само интереси”, ще разберете неговото нежелание да “направи повече” за глобалните общи каузи, които в очите на китайците често изглеждат подозрително наподобяващи евфемизъм на защитата на американските интереси. Сближаването между тези два изключително различни светогледа няма да бъде постигнато бързо или лесно, а ще стане с трудно извоювани, постепенни стъпки. Пътуването на президента Обама в Китай е само една от тези стъпки по път, който съвсем не е сигурно докъде ще доведе. Китай и Америка може би никога няма да стигнат до това да споделят едни и същи мечти, но независимо дали им харесва или не, те определено трябва да споделят едно и също легло с всички мъчителни компромиси, произтичащи от това.

По БТА