Д-р Веселин Тенев: Тук, в САЩ, здравето е привилегия, а не е гарантирано по конституция като у нас

Ние мислим, че живеем в най-лошата, а американците – в най-прекрасната страна. Всички бъркаме, казва 37-годишният психиатър

Д-р Веселин Тенев в заведение в Щатите. Снимка: личен архив

Д-р Веселин Тенев e 37-годишен български психиатър, който работи в САЩ. Тенев е един от основателите на групата „Мъртви поети” през 90-те години, бил е водещ на предаване за приложна психология „Психо” по радио „НЕТ”. Завършва медицина в София през 1999 г. Специализира психиатрия в Окръжния диспансер за психични заболявания в София (т. нар. „Четвърти километър”). Работил е в клиниката по съдебна психиатрия и съдебна психология към Университетска болница „Св. Наум“. Бил е консултант в приложението „Докторе, кажи” във вестник „24 часа” В момента прави проучвания и научна специализация в университета в Айова, САЩ. Има публикации в американски психиатрични списания. Женен, с една дъщеря.

– Трудно ли взехте решение да отидете в САЩ?

– За първи път бях в САЩ, Ню Йорк, в 2004 г. Бях поканен от Американската психиатрична асоциация на годишната им конференция, като представител на Българската психиатрична асоциация. През 2006 г. съпругата ми д-р Христина Колева започна специализация по психиатрия в Департамента по психиатрия към Университета на Айова, в Айова Сити, щата Айова. Това е място, в което работят световни светила в психиатрията като Нанси Андреасен, Робърт Робинсън, Доналд Блак и много други. Един изключително силен университетски център. Аз се включих към един изследователски екип към същия департамент. Процесът беше свързан с множество прелитания над Атлантика, защото трябваше да продължа и довърша проектите си в България, както и да реализирам новите предизвикателства. Така че престоят ми в САЩ е по-скоро една продължителна творческа командировка.

– Лесно ли свикнахте?

– Изобщо не съм свикнал. Постоянно правя сравнения с България, с тамошния ми начин на живот, работата ми, приятелите, хората, които ме заобикаляха. Нямам никакво желание да се изживявам като емигрант. Напротив, все си мечтая за нови проекти и дейности в родината. В САЩ има много какво да се научи и да се приложи у нас.
В същото време намирам от какво да се гордея, че съм българин. Възпитаван съм в толерантност. Получил съм прекрасно образование. Имам широк светоглед. Ние като народ имаме множество качества, които не оценяваме, докато сме в Родината, а в същото време те ни помагат неимоверно, за да се справим в чужбина не по-зле от местните. Тук, наистина конкуренцията е свирепа. Точно това липсва у нас. На много нива в България витае усещането за уникалност. Нарцисизмът в САЩ е дори още по-фрапантен, но тук трябва да си го отстояваш постоянно, защото не е ясно откъде ще се появи още по-тежък и можещ нарцис от самия теб. Имам усещането, че у нас твърде лесно може да се получи измамното усещане, че някой е овладял контрола над останалите. А истината е, че никой никому не обръща внимание. Извинявам се за тези философски залитания. Не ми се иска да изпадам в ролята на мнозина наши сънародници, които капитализират от престоя си в чужбина и раздават мъдрости „от последна инстанция”, при завръщането си. Истината е, че България си остава наша Родина и сме длъжни да правим добри неща за нея, а не само да говорим, дори и когато сме далеч от нея.

– Кое ви направи най-силно впечатление в началото?

– По-продължителното съжителство с американци в сърцето на Америка ме изненада доста. Установих, че нашите представи за тази държава – от филми, книги, телевизия, спорт, разкази на познати, нямат нищо общо с действителността. Като оставим на страна реалиите (например колко мъчително е човек да си поръча кафе – има сто вида, в няколко размера, като най-малкият се нарича „висок”, а най-големият – „venti”, докато отговориш на всички уточнителни въпроси, най-накрая ти дават една кофа с нещо вряло…), се оказва, че обикновените хора са точно толкова далеч от Холивудския блясък, колкото и ние в България. Има и много положителни черти. Американците не са толкова ксенофобски настроени спрямо чужденци, както на някои места в Западна Европа. Избягват да говорят негативни неща, дори и за времето. На повърхността в общуването винаги стои задължителен позитивизъм. Мнозина българи обвиняват американците, че били лицемери. Аз предпочитам 1000 пъти повече колегите ми сутрин да ме поздравяват  ведро, макар и лицемерно, отколкото да ме псуват за добър ден, макар и откровено.

Д-р Веселин Тенев. Снимка: личен архив

Най-поразителното беше, откритието ми, че всъщност те са адски самотни срещу системата. Реално ние си мислим, че живеем в лошата, а те смятат, че обитават най-прекрасната страна на света. Струва ми се, че всички бъркаме. Хубавото тук е, че човек може да си избере в какво време и епоха да си живее. Имаме съседи, които са си издигнали къщи подобни на катедрали и са се капсулирали в някакво минало или измислено битие. Други се тикат в едноетажни сглобяеми постройки и окачват американски знамена, на ветерански военни части… Повечето живеят все още с духа на осемдесетте години.

– Различни ли са най-често срещаните психиатрични проблеми при българите и при американците?

– На пръв поглед не, но всъщност разликите са доста и май се задълбочават. Психичните заболявания са до голяма степен биологично обусловени. Възникват с еднаква честота по целия свят. Контекстът на проява на симптомите им, организацията по лечението им и самата терапия се различават обаче, особено от двете страни на океана. Най-малкото има лекарства, които широко се използват в България и ЕС, а в САЩ – не. И обратното. Като цяло в САЩ са по-видими пациентите с умствено изоставане. Създават се повече условия за интегрирането им, включително и за шизофренно болните. Психичните болести не са „срамни”. Други разлики са по-разпространената метамфетаминова злоупотреба и зависимост. Това наистина е сериозен бич, особено в Средния Запад.
А при самоубийствата, най-високият процент е с огнестрелно оръжие. Тук всички са въоръжени.
А предпоставките за проява на психични симптоми и възприемането им от обществото също са коренно противоположни. В САЩ липсва идеята за свързаност със семейството, особено с родителите. Те биват вкарвани в старчески домове с цената на цялото им имущество и това се смята за норма. Все пак нещо непознато у нас са огромното количество богати пенсионери. Всъщност в по-луксозните коли тук най-често се возят пенсионери, но все пак това може би зависи от конкретното място. Иначе осезаемо отсъства концепцията за приемственост между поколенията. Това в съчетание с огромните разстояния неминуемо води до самота. За нея способстват и формализираните взаимоотношения, страхът от някакви форми на наказания, санкции, глоби от евентуално нарушение на личното пространство и неприкосновеност, само задълбочават липсата на социална подкрепа. Един пример – най-страшното, което може да се случи на някоя симпатична бабка попрехвърлила 80-те в Средния запад, е да й отнемат шофьорската книжка (поради деменция или по-често – влошено зрение). Това я обрича на гладна смърт и ако няма достатъчно спестявания, както повечето американци, общината я вкарва в специални домове, където да се грижат за нея.
Системата работи като се разчита основно на медикаментите. Нещо се „счупва” в мозъка. Отива се на психиатър, който да „оправи” работата. Изпитва се тотално доверие в лекарствата, както и в институцията-болница, доктор. В същото време контактът с лекар е изключително опосредстван и скъп. Здравеопазването в САЩ не е даденост, гарантирана по конституция на всеки гражданин, както е у нас. Напротив, тук здравето е привилегия, която зависи от работодателя, от заплатата и т. н.

– У нас се пие много. Има ли това отношение към психическото здраве на българина?

– Определено. Проблемът у нас е, че социално приемливото количество алкохол е доста високо. Имал съм пациенти, болни от алкохолизъм, които правят рецидиви именно, защото социалната им среда не ги подкрепя, а напротив, подиграват им се, че не пият. Ако някои смятат, че са твърде далече от алкохолната зависимост, нека си дадат сметка дали могат да прекарат една седмица без капчица алкохол. Освен зависимост, пиенето води и до други психични заболявания, като остри психози – делир, халюцинации, буйстване – както от абстиненция, така и от препиване; трайни психози, отново свързани със слухови халюцинации; алкохолна деменция. Най-често ставаме свидетели на невротични и свързани със стрес разстройства, които се предизвикват или обострят от пиенето – панически пристъпи, тревожни разстройства, социална фобия и др. Не на последно място и понижаване на работоспособността. Завърта се един порочен кръг – „лекуваме” стреса от „гнусната” действителност с алкохол, който обаче стресира мозъка ни още повече, това ни кара да възприемаме действителността като още по-гадна и така…

– Има ли напълно нормални хора?

– Да, и за добро или зло, те преобладават. Просто в някои моменти изкрейзват, но после бързо, бързо се връщат в познатото си и удобно русло. Ако ги видите в момент на върховно напрежение или стрес, можете да си създадете погрешни представи за тях.

– Кой филмов или литературен герой е най-интересен за един психиатър и защо?

– Добрият филмов и литературен герой винаги търпи някакво развитие в рамките на произведението, преминава през някаква страстна метаморфоза, разгръща нови качества, които са различни в началото и в края. Това напомня живота, нали? С това вероятно би бил любопитен или близък до нас. Най-интересно е, когато подобно нещо застигне в края най-неврзачния тип в началото на филма. Иначе серийните изнасилвачи, вампирите, изродите с „множествена личност”, контактьорите и отвлечените от извънземни са твърде предсказуеми, плосковати и прекалено крещящи във филмите.  Колективните митове са голяма работа.

Д-р Тенев свири на пиано в дома си в САЩ. Снимка: личен архив

– Д-р Хаус или Ханибал Лектър? (б. р. – героите от едноименния сериал и от филма „Мълчанието на агнетата” и продълженията му)

– „Колегата” Лектър, разбира се. Истински забавен и предизвикателен. Не бихте ли се заинтригували от готварска книга писана от психиатър? Д-р Хаус е някакъв обикновен детектив. Образът му отразява една погрешна представа у хората, относно медицината. Болестта се разглежда като криминале, в което убиецът е „правилната” диагноза. Тя е важна, естествено, но в много случаи тя или е очевидна, или е изкуствено измислена, т.е. самото й определяне не е краят, а началото на лечебния процес.

– Гласувахте ли на изборите? Какво мислите за новото българско правителство?

– Не съм гласувал. Не искам да гласувам негативно. Искам да дам вота си за човек и партия, които да ме представляват. В момента имам чувството, че аз, както и множество други хора, независимо дали работят в чужбина или в родината, сме излишни. Политиците говорят за неща, които вълнуват тях, а не избирателите. Правят се някакви, бомбастични изказвания. Едва ли не се създава впечатлението, че за който няма пари в бюджета, трябва доброволно да си направи харакири и да спре да цапа пейзажа на народа. Дано това да е погрешно впечатление, защото, ако е вярно, не дава много надежда и поводи да се гордеем, че сме българи.

– Разкажете за създаването на групата „Мъртви поети”?

– През 1989 г. Явор Сидеров, Христо Ангелов и Момчил Караиванов си се бяха събрали по студентска линия, тъкмо влезли първа година във Факултет „Класически и нови филологии” и бяха започнали да посвирват. Аз се присъединих към тях. Започнахме сериозни репетиции. Христо измисли името на групата от един популярен тогава американски филм. Беше изключително приятно и прекрасно преживяване. Имаше някакъв ентусиазъм не само у нас, но и в хората. Имаше глад за българска музика. Първият ни концерт беше с „Нова генерация” в малката зала България, през 1992 г.. Хората започнаха да ни свързват с Димитър Воев. Истината е, че бяхме доста далеч в музикално отношение от „Нова генерация”, въпреки че за мен приятелството с Митко ме топли и до ден днешен. Просто той тогава се държеше като истински откривател на таланти. Подкрепяше всякакви групи, включително млади рапъри. Беше един от малкото групари с drum машина. В началото на 90-те се засили даркерското движение, за което пък голям принос имаха Васо Гюров и „Ревю”. „Мъртви поети” бяхме по-скоро близки до британския индипендънт, готик музиката. Слушахме Sisters of Mercy, Mission, Cult, Bauhaus, Fields of the Nephilim, Depeche Mode,  естествено The Cure, както и по-експериментални неща Tuxedomoon, Swans, Laibach от същото време, а също и някои от мейнстрийма – U2 (къде без тях), Faith No More. Въпреки многообразието на музикални влияния, стилът беше компактен, мелодичен и запомнящ се. Направихме доста самостоятелни концерти в София, Бургас, свирили сме в Благоевград, Русе и на други места. Имаме 2 издадени албума.
През групата преминаха доста хора. До днес не можем да прежалим Иван Няголов, който дойде от Созополската „Ерекция” и „Акт 16”. Почина адски нелепо. Не сме се разпадали официално. Просто всеки си потегли по своя път. Последният път, когато се качихме заедно на една сцена, беше импровизирано през май 2008 г. Момчил стана оперен певец. Явор – преподавател по политически науки. Христо -преводач и китарист на „Мачпойнт”. Аз вече повече от 10 години се занимавам с психиатрия. Прекрасно би било да се съберем отново някога и да посвирим или издадем нещо. Материал има предостатъчно. Идеите не спират и досега – и като текстове, и като музика.

– Писали сте текстовете на песните. Можете ли да цитирате някой? 

– „Стъпкай в себе си цветята,
Преди да са прорасли в
Ниска лепкава трева.
По-добре да бъдеш къс пустиня
Във неистовата суета.
И вместо тъмно бъдеще
Ще имаш светло минало.
А рано или късно пясъкът ще изтече…” („Бавни дни”).
Този и много други съм публикувал в единствената си стихосбирка „Азбучни истини” от 2005 г. Надявам се в скоро време да я кача онлайн.

– Наричате американското списание „Rolling Stone” „комсомолска евтинка пропаганда”? Защо?

– Преди време си мислехме, че рокът или по-твърдите течения, разновидностите на метъл музиката не са добре възприемани само в социалистическите, тоталитарни държави. Всъщност се оказа, че водещите музиканти и групи (Ozzy Osbourne, Judas Priest, Metallica, Slayer и куп други) са имали сериозни проблеми и в Западния свят. В САЩ и Великобритания са ги забранявали, съдили, заплашвали със затвор и пр. И това е така, защото рок музиката е бунт преди всичко. Тя дава свободата да си извън конюнктурата, срещу системата, в това число и политическата. А в Rolling Stone от доста време насам, не само че не се отразяват събития от музикалния underground, а се публикуват открити политически анализи и коментари, при това тясно, еднопартийни. Освен форум за най-комерсиалната, конформистка и скучна музика, „Rolling Stone” се превръща в пропагандаторска медия с апология на конкретни, политически личности. Върхът беше с откритата агитация за Обама по време на изборите миналата година. Проблемът не е в това дали харесваме настоящия президент или не. Проблемът е, че покрай приемливия, вчесан, кондициониран, „рокаджийски” продукт, се пробутват конкретни, политически идеи. Това напомня много на едни отминали времена у нас. Да не говорим, че в кризата, за да разширят аудиторията и таргетната си група, започнаха да отразяват кънтри, т. е. променят се и музикалните им вкусове по посока на консуматорството, а не бунтарството. Искрено се надявам, че българският му вариант ще бъде по-интересен и го пожелавам на редакцията му.

Д-р Веселин Тенев, veselin.tenev@bgpsychiatry.org – по въпроси свързани с психиатрия
за всичко останало: veselin.tenev@gmail.com
.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.