Диалектът на политиците и хората от екрана – езикови норми нЕма

Доц. Красимира Алексова. Снимка: авторката

Симеон Сакскобургготски казваше „вЕрвайте ми“, а министърът на външните работи Румяна Желева „прецЕня“. Български политици често говорят на ужасен диалект. Валентин Церовски се превърна в обществена карикатура с провинциалния си говор, докато беше министър. Той не можеше да произнесе правилно дори името на институцията, която оглавяваше – „Министьерству на ригионалнуту развитий и благуустройствуту“. Като него говореше и бившият конституционен съдия и зам.-шеф на парламента Любен Корнезов – „Извинйявъм съ“…
Много политици, освен диалектизми, допускат и елементарни грешки в говора си. Те казват училищА, вместо учИлища, НАпредвид, вместо предвид. Това са отделни елементи и думи, но под прожекторите всяка грешка се забелязва и дразни.

Когато един политик се отклонява от нормите, той се превръща в мишена за присмех. Навсякъде по света от политиците се очаква да имат най-престижното езиково поведение. Това е изискване към социалната роля, която изпълняват, казва доц. Красимира Алексова, преподавател в Катедрата по български език на СУ „Св. Климент Охридски“. Ако човек играе социалната роля на политик, без да отговаря на нейните правила и очакванията за тяхното изпълнение, общественото мнение веднага го наказва с присмех, с неодобрение, лепва му прякор и т.н.

Икономическата обстановка в България през последните години е динамична. Хората се преселват от по-малките градове в големите и често се нуждаят от езиково приспособяване. „Правили сме интервюта с хора, които са дошли от различни краища на България в София – казва Красимира Алексова. Някои от тях ясно са усетили разликата между собствения си говор и това, което е по-широко разпространено в София“.

По-чувствителните към езика и към своето лично представяне държат да изчистят от речта си особеностите, които ярко контрастират. В противен случай се чувстват езиково непълноценни. Те усещат, че като кажеш „зилЬенУ“ особено в столицата, другите реагират и не звучи особено престижно. Въпреки обществения императив някои политици не си дават сметка колко голямо значение има езикът, при това не само какво казват, а и как го казват. Затова част от тях все още се нуждаят от специална езикова подготовка.

Хората, които идват от западните краища на България, „екат“. Те казват „голЕм“, „хлЕб“, „бЕл“, „нЕма“. В официалното общуване това е недопустимо и предизвиква негативни оценки. Интересното е обаче, че страхът от неправилно екане води до другата крайност – до прояви на свръхстарателност.  Например, ако един политик е натрупал първоначалния си езиков опит в Западна България, той знае, че не трябва да ека, защото това не е добра речева стратегия за спечелване на политическа поддръжка. В неговото съзнание това трябва да бъде избегнато на всяка цена. Правилото за т.нар. променливо Я обаче повелява в множествено число пред окончание И променливото Я да премине в Е – бял, бяла, бяло, но бЕли; видян, видяна, видяно, но видЕни.

Точно формите с Е като бели, големи, видени и др. се оказват препъникамък за много хора, които иначе имат добро образование и са част от българската интелигенция. От свръхстарание те произнасят „бЯли“, „голЯми“, „видЯни“. Такива примери езиковедите са открили в речта на Сергей Станишев.

Речта на множество от източните българи, дошли в София, се отличава с редукцията на Е в И без ударение и смекчаването на съгласната пред Е и И – зилЬенУ, дИтЬе. Това са трудни за преодоляване произносителни норми, които при някои хора остават завинаги. Когато се опитат да се поправят, може да се стигне от престараване до заменяне на И с Е дори на места, на които това не е правилно. Така „университет“ се превръща в „унЕверситет“, „директор“ – в „дЕректор“ и т.н.

При хората от Северна България е разпространено т. нар. „ъкане“ – главЪтЪ, жинЪтЪ. Разбира се, това много ясно се чува в София, която е в западната част на езиковото землище. Ако човек от София отиде във Велико Търново и на опашка за хляб каже: „НЕма ‘лЕб”, думите му ще избухнат като бомба. По същия начин, когато един североизточен българин дойде тук и каже „ИнЪ бозЪ”, почти всеки се обръща.

„Има обаче едни особености, които престават да бъдат показателни за диалектен или местен произход – казва Красимира Алексова. Това са т. нар. мекане (ходимЕ, пишемЕ, четемЕ), т. нар. депалатализация  (когато меки съгласни се втвърдяват) – вървЪ, спЪ, учителЪ, преподавателЪ, зъболекарЪ. Някога това беше локална особеност на хората от Западна България, а вече става маркер за устна реч не само сред западните българи, но и сред източните; не само сред хора, които не се реализират професионално чрез езика, но и сред журналисти, политици, преподаватели, за които езикът е работното средство и би трябвало да спазват книжовната норма. Подобно на тях и окончанието „ъх” вместо „ох” в минало свършено време (четЪх, влязЪх, донесЪх), и произнасянето на члена „та” в женски род като „тъ” (есентЪ, песентЪ, радосттЪ) не носи днес информация за месторождението, за образованието, а вече и за професията му“.

Някои политици ясно усещат, че постът им изисква да спазват не само поведенческите норми, а и езиковите. Те се стараят да изчистват от речта си регионалните особености, които биха ги дискредитирали, защото осъзнават, че общественото мнение има силни регулиращи функции. „Имаше политици, които бяха наказани с неодобрение заради неправилния си говор въпреки професионалните си качества, казва Красимира Алексова и дава пример с Венцеслав Димитров. – Той говореше с множество екания, с премет на ударението и с ясни белези на западните български говори“.

Социолингвистиката и психолингвистиката са доказали, че има езиково ригидни и езиково мобилни личности. Зад тези два термина се крие способността на човек да се приспособява към промяната в езиковата обстановка. Някои хора, въпреки целенасочения си стремеж, не могат да преодолеят своите регионални особености.

По тази причина не само политици, а и други хора, които професионално се реализират чрез езика (журналисти, преподаватели), се случва да говорят с отклонения от книжовната норма под въздействие на своя източен или западнобългарски произход.

Как да се изчистят диалектизмите от речта?

Единият начин е чрез подражание. Това е напълно механичен принцип, над който човек не се замисля, а подражава на образци, които му се струват  престижни (например речта на лидера на партията, на водещ в телевизията). Според езиковедите това е най-разпространеният начин за справяне с диалектните особености сред българските политици, но води до много конфузни ситуации, защото подражателите започват да копират и грешките, без да осъзнават, че това са отклонения от книжовната норма.

По-сигурният начин човек да се научи на правоговор, е да се довери на специалист. „Ако искам да си налепя плочки в банята, ще извикам човек, който може да го направи вместо мен. Ако искам да се застраховам, ще се обърна към специалист в тази област“, казва Красимира Алексова. Според нея няма нищо унизително в това обществените личности да се консултират с езиковеди. Докато е била министър-председател, Маргарет Тачър почти всекидневно е работила с психо-, социолингвисти и фонетици. По техен съвет, тя дори е понижила гласа си с една октава, за да звучи по-убедително за хората, които я слушат.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.