За „Изгубеният символ“ на Дан Браун, вече прочетен

Зачетох “Изгубеният символ” под натискa на тълпата. По блогове и форуми кръстосваха шпаги апологети и хейтъри. Академичната литературна общност се надигна на борба с езиково нечестивия автор. Обяви четящите Дан Браун за нечетящи кретени. „Нечетящите“ сринаха академиците в калта на завист, елитизъм и снобария. Трябваше да рззбера за какво става дума. За какво този огън и жупел? Първото ми наблюдение беше, че книгата се чете на един дъх. Но колкото повече се приближава към края си, толкова повече натежава. Опиянението от първите сто–двеста страници преминава в някакъв аскетичен, щекотлив махмурлук. Сякаш някой изтръгна от ръцете ми “Чарли и шоколадовата фабрика” и ми подхвърли “Престъпление и наказание”. Едно е безспорно, вече близо месец споровете не са стихнали. И колкото по-недолюбват критикуващите „Изгубения символ“, толкова повече се обясняват в любов на “Шифърът на Леонардо”. И колкото по-силно протестират, толкова повече разголват собствения си периметър на мислене…

Екшънът е литературният бог на Дан Браун. Всичко, което забавя скоростта, е туширано и притъпено, включително цветистия език. Лангдън движи действието със скептицизъм и семиотика. През няколко глави се освежаваме с нов герой. Отрицателният герой е грозен, фанатичен, умен, жесток, всесилен, самотен бегач на тъмни разстояния, макар че в края на краищата става ясно, че совите съвсем не са това, което са. Трилърът преди всичко и в това няма нищо лошо. Хората обичат да си грабват шапките и да се отнасят някъде за час два, пък било то и в американската столица и масонските й потайности, с Лангдън и Малах под мишница. Стига да не се предоверяват твърде много на изследователя и историка Дан Браун…

Защото малко хора са разбрали, че на Дан Браун му е скучно да пише обикновени трилъри, че е предмодерен, просвещенски автор, и по този случай пише шаблонно, псевдонаучно и дидактично. Но в това аз лично не виждам нищо лошо, защото първо е писател на романи и има право да пише както и за каквото си иска, второ, владее формулата на жанра и забавлява както малко го могат, трето, защото кара хората да заговорят за идеи, да търсят в гугъл картини, книги, ритуали, символи, информация за оксидирана перфлуорокарбонация, мъчение с вода – да, това също, актуален е, вкарва в разказа това, за което пишат вестниците, това, което възбужда апетита и дебата, и въображението на консуматора. И струва ни се перверзно хем да си толкова актуален до степен обсесия, хем да сработваш разказвачески прийоми от 21 и 19 век, хем да си туристически гид, хем да разказваш семейна драма, да проповядваш ценностите на Библията.

Не случайно е най-критикуваният автор на бестселъри. Трудно се угажда на всички. Жанрът си има закони и все някъде и мокрото ще изгори покрай сухото. За повечето хора финалът на Изгубеният символ е разочарование. Донякъде е така. Екшънът свършва трийсет страници преди края. Психологически окончателният край е инверсия, е хвърлената ръкавица на автора към читателска общност, която е свикнала бързо да задоволява своите потребности от ярко избухващ финал сред холивудски тимпани и ангелски тръби. Дан Браун малко самонадеяно пуска завесата, спира музиката, чертае план за бъдещето и обяснява в детайли изхода от духовната драма, драмата на идеите. За тези, които са привлечени единствено и само от меда на жанра, цялото това говорене и обсъждане е малко като разсъжденията за войната във «Война и мир». Идват малко в повече за мнозинството, неизкушено от езотерика и религиозен символизъм…

Голяма част от критиките засягат стила на романа. Действително, редакторската работа на места е занемарена, някои повторения са направо трагични. Отново се появява в изречение задигнато от предния бестселър детският ръчен часовник с Мики Маус, скъп подарък на Лангдън от неговите родители. Основна физическа характеристика на героите са очите, ах, тези сиви очи… ах, тези черни очи, забиващи отровата си в гърба на Лангдън… от тях наистина няма отърване. Може би е станало вече ясно на всички, че настоящата книга е майсторско копие на „Шифърът на Леонардо“. Нещо като нов отпечатък от матрица. Самият Дан Браун в писменото си обръщение към лондонския съд по повод делото за кражба на интелектуална собственост, което той спечели, надълго и нашироко разказва формулата, по която пише романите си. Например всеки роман се състои от 3 елемента: някаква тъмна сила, тайно общество или държавна организация, голяма идея, но двойствена от морална гледна точка, и съкровище. Формулата работи.

И все пак, „Изгубеният символ“ е по-удачна, поне на езиково ниво, от „Шифърът на Леонардо“, по-близка до съвремието ни с технологичните си препратки и също толкова бързо четиво. Въпросът е струва ли си да се дискутира равнището на владеене на езика от автора на трилъри, които са бестселъри. Макар че Дан Браун е изкарван едва ли не профан в американското писане, дяволът не е чак толкова черен. Дан Браун все пак има литературно образование и е бил учител по литература, поради което, според мен, завинаги е загърбил тежката артилерия на едно по-метафорично литературно писане…

Лингвистичното ниво е толкова опростено и нормализирано, че няма значение за четенето. Напротив, улеснява галопирането по страниците в преследване на поредния сюжетен обрат. Който идва на всеки две-три страници. Помпа адреналин в душата. Като рап песен, но добре прецедено през тънкото интелектуално стъкло на тематиката. Самият Браун е доста сдържан, интелигентен, но и непринуден в своите интервюта. Незнайно защо, критиците не споменават умението му да гради силни диалози, да вплита в тъканта на трилъра информация с общообразователно значение и да строи търпеливо, с добро темпо сцените, балансирайки екшън с популярна наука. И да не е стилист, е интелигентен разказвач на церебрални спиритуално-надъхани трилъри с успешна формула. Нещо като Дийпак Чопра, като сапунен сериал, като комикс или пък апокриф. Абра Кадабра, би казал Браун, което от арамейски, просвещава ни, значи създавам, говорейки.

С големи съкращения. Виж целия текст в блога на Зоя Маринчева

Зоя Маринчева е журналистка и преводачка. През 2000 г. се установява в Остин, щата Тексас.  Публикува авторска поезия, рецензии и преводи в български и американски издания, сред които To Topos, Two Lines, Washington Square Review, Zoland Poetry, антологията Thresholds, Литернет, Литклуб, Erunsmagazine. Сега живее в Сан Антонио.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.