Веселин Бранев, „Следеният човек“ и френският читател

Фаустин Венсан

Веселин Бранев. Снимка: 24минют

Как се унищожава един човек? Как се лишава от неговата същност и неговата уникалност? Това са въпросите, повдигнати от българина Веско Бранев в неговата автобиография, „Следеният човек“, история на един обикновен живот по времето на комунизма. Както и в немския филм „Животът на другите“, Бранев, сега режисьор, получава достъп до досието си след падането на Стената. Неговата книга се ражда тогава. От желанието да разбере, да сглоби пъзела и, без съмнение, да възстанови съдържателността в колкото безличното, толкова и подробното описание на действията и жестовете му, регистрирани от служителите на българската тайна полиция в 4 000 страници.

На 77 години Веско Бранев, дребен, жив и закръглен човек с изразително лице си спомня ясно момента, когато вижда досието си: „Показаха ми читалнята. Там зад мен седяха трима души, които четяха собствените си досиета. В тишината чувах от време на време въздишките им.“ От своя страна, той открива онези, които са го предали:  хора, за които е смятал, че ги среща случайно, но също така и роднини, приятели… „Полицията се е справила много добре с търсенето и намирането на доносници“, подхвърля той.

Корицата на френското издание на „Следеният човек“ от Веселин Бранев.

Докато чете, го обхваща странно и болезнено чувство. „В досието ми се описва: „В 9 часа той излезе, в 9 и 30 се качи на автобуса, в 10 часа влезе в магазина.“ Когато четеш това, виждаш беден, мизерен живот, лишен от всякакъв смисъл. Чувстваш се като насекомо.“ Той говори бавно, търсейки точната дума. „Най-унизителното е да знаеш, че не си свободен.“ Още по-унизително е, може би, защото именно тази свобода той се е опитал да запази през годините. Въпреки страха, който прониква навсякъде. Въпреки малките компромиси – да се съгласиш да напишеш статия в прослава на правителството. Въпреки интелектуалното затваряне, което те кара да мислиш „като тях“. „В началото се преструваш, казва той. След това по принуда наистина започваш да мислиш така.“

В опита си да „запази [своята] душа“ Бранев винаги е отказвал да влезе в партията. „Нито палач, нито жертва“, той „се опитва – защото да успее е невъзможно – да запази [своята] човечност“ срещу дехуманизацията, извършвана от една тоталитарна система, чиято сила е в това да прави свои съучастници обикновените граждани. Опитът е оставил дълбоки белези. „Не съм човекът, който щях да бъда без този режим. „Двадесет години след падането на комунизма, Веско Бранев продължава да се смята за „човек, който е останал зад Берлинската стена“. Невидима бариера се издига между него и другите, които никога не са преживяли това. Живее в Канада от 2001 г., но не успява да се „отърве от живота, който е водил“. „Бягам, а когато се извърна, той винаги е на същото разстояние“. Казва, че винаги е мечтал да напише книга или да направи филм, който да заинтересува „хората на Запад“. Затова в края на разговора ни ме пита с тревога: „Мислите ли, че моята история може да заинтересува вашите читатели?“

Виж също:
За невидимия договор с Дявола – Цветан Тодоров* проговори за ДС

Следеният човек Бранев и руините на Берлинската стена

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.