Ислямизъм версия 2.0: Още по-голяма заплаха за западната цивилизация

Демонстрация в Ливан. Снимка:топнюз

Ако използваме компютърен език, може да кажем, че ако аятолах Хомейни, Осама бин Ладен и Нидал Хасан са представители на версия 1.0 на ислямизма, то Реджеп Тайип Ердоган (премиерът на Турция), Тарик Рамадан (швейцарски интелектуалец) и Кийт Елисън (американски конгресмен) представляват ислямизма във версия 2.0. Първите са убили повече хора, но вторите са по-голяма заплаха за западната цивилизация.

Версия 1.0 напада онези, които са смятани за противници на целта й да изгради общество, управлявано от световен халифат и напълно подчинено на шариата (ислямското право). Тактиките на ислямизма – от тоталитарното управление до мегатероризма – включват в себе си безгранична жестокост. Три хиляди убити при едно нападение? Стремежът на Бин Ладен да се сдобие с ядрено оръжие предполага, че жертвите може да са стотици или дори хиляди пъти повече.

Въпреки това, ако се направи анализ на последните три десетилетия, през които ислямизмът стана значителна политическа сила, ще видим, че насилието само по себе си рядко дава резултат. Оцелелите при терористични удари рядко капитулират пред радикалния ислям, не и след убийството на Ануар Садат в Египет през 1981 г., атаките от 11 септември, атентатите в Бали през 2002 г., атентата в Мадрид през 2004 г., атентата в Аман през 2005 г. или пък терористичните кампании в Израел, Ирак, Афганистан и Пакистан. Тероризмът нанася физически щети, убива и сплашва, но рядко променя съществуващия ред. Представете си ислямисти да са причинили разрушенията от урагана Катрина или вълните цунами от 2004 г. – какво щяха да постигнат в дългосрочен план?

НЕ-ТЕРОРИСТИЧНОТО насилие, което цели въвеждане на шариата, също не е особено успешно. Революцията (в значението й на широк социален бунт) доведе ислямистите на власт само на едно място, само веднъж – в Иран през 1978-79 г. По същия начин превратът (вземането на властта от военните) ги издигна на власт само веднъж – в Судан през 1989 г. Същото се отнася и за гражданската война – Афганистан през 1996 г.

Ако насилието на ислямизма версия 1.0 рядко води до налагане на шариата, то стратегията на ислямизма версия 2.0 (да се действа чрез системата) е по-успешна. Ислямистите, които са експерти по печелене на общественото мнение, са главната опозиционна сила в страни с предимно мюсюлманско население като Мароко, Египет, Ливан и Кувейт. Ислямистите се радваха на изборен успех в Алжир през 1992, в Бангладеш през 2001 г., в Турция през 2002 г. и в Ирак през 2005 г. Веднъж дошли на власт, те могат да насочат страната към шариата. Докато Махмуд Ахмадинеджад е изправен през гнева на иранските улични демонстранти, а Бин Ладен се крие в пещера, Ердоган се радва на обществено одобрение, изгражда наново Република Турция и предлага на ислямистите по света един съблазнителен модел.

Приемайки този модел, водещият някога теоретик на Ал Каида публично отхвърли тероризма и прибягна до политически средства. Саид Имам аш Шариф, роден през 1950 г., известен и с бойното име доктор Фадил, бе обвинен, че е помогнал за убийството на Садат. През 1988 г. той издаде книга, в която призовава за вечен, войнствен джихад срещу Запада. С времето обаче Шариф разбра безполезността на терористичните нападения и вместо това започна да препоръчва стратегия на проникване в държавните структури и оказване на влияние върху обществото.

В неотдавна издадена своя книга той осъжда употребата на сила срещу мюсюлмани („За всяка капка пролята кръв в Афганистан или Ирак са отговорни Бин Ладен и Зауахири и техните последователи“) и дори срещу немюсюлмани (11 септември имаше обратен ефект, защото „какъв е смисълът, ако унищожиш една от сградите на врага, а той унищожи една от страните ти? Какъв смисъл има да убиеш един от неговите хора, а той да убие хиляда от твоите?“).

Еволюцията на Шариф от теоретик на тероризма до защитник на законния преход е отражение на много голяма промяна. Както отбелязва Лорънс Райт, отстъпничеството му е „ужасна заплаха“ за Ал Каида. Други ислямистки организации, прибягвали някога към тероризъм, в Алжир, Египет и Сирия признават потенциала на законния ислямизъм и до голяма степен отхвърлят насилието. И в западни страни може да се види сходна промяна. Рамадан и Елисън са представители на една очертаваща се тенденция.

Това, което би могло да се нарече ислямизъм версия 1.5 – комбинация между крайни и умерени средства, външен и вътрешен подход – също работи. Този вариант се състои в това, че законно действащи ислямисти отслабват врага, а след това терористични елементи изземат властта. Вземането на властта в ивицата Газа от „Хамас“ доказа, че такава комбинация може да проработи: „Хамас“ спечелиха изборите през 2006 г., след това се вдигнаха на бунт през 2007 г. Подобни процеси вероятно текат и в Пакистан. Обединеното кралство може би преминава през обратния процес, при който насилието създава политическа възможност.

В заключение може да се каже, че само ислямистите, не фашистите или комунистите, са прибягнали категорично към грубата сила, за да спечелят обществена подкрепа и да разработят версия 2.0. Тъй като този аспект на ислямизма подкопава традиционните ценности и унищожава свободите, той може да заплаши цивилизования живот дори повече от бруталната версия 1.0.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.