Проф. Надежда Сейкова: Кандидатстваха и по 3000 души за актьори. Сега – около 300

Проф. Сейкова със свои студенти. До нея вляво – Руслан Мъйнов. Вдясно – Светльо Добрев. Снимки: Личен архив

Надежда Сейкова е режисьор, професор по актьорско майсторство и режисура, дългогодишен преподавател в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”. Тя е сред основателите на столичния театър „Сълза и смях”, където дълги години е била режисьор. Има над 100  театрални постановки в софийски и извънстолични театри, както и в чужбина. Тези дни излезе книгата й „Сцената на спомените”, в която описва  дългия си професионален път като педагог и режисьор.

– Проф. Сейкова, къде се обучават актьори днес? Какви са възможностите?

– Искам да кажа, че нашето театрално образование е на високо ниво. Като представители на малка нация с не много голямо национално самочувствие ние винаги сме се интересували от  другите театрални школи и отвсякъде сме взели най-ценното. Когато бях студентка, педагози ни бяха известни личности, които са учили в чужбина, какъвто беше моят професор  – Боян Дановски. Той знаеше шест езика, беше работил с Макс Райнхарт и се считаше за ученик на Б. Брехт. Проф. Кръстьо Мирски беше защитил докторат в Германия също при Райнхарт, а проф. Стефан Сърчаджиев беше учил при Жан-Луи Баро. Николай О. Масалитинов беше актьор от МХАТ и  ученик на Станиславски.  Те всички бяха с много голяма ерудиция и богат театрален опит. Ние, техните ученици, наследихме от тях  любов към познанието и дух, който непрекъснато търси и открива нещо ново. Аз самата винаги съм се интересувала от различните театрални школи и методологии и дори когато отида някъде на екскурзия в чужбина, питам къде има театрално училище, за да вляза и да видя как се обучават.
Днес хубавото е, че освен в НАТФИЗ, обучение по актьорско майсторство и режисура  има и в други висши учебни заведения. Когато напуснах НАТФИЗ през 2001 г.  след почти 50-годишна педагогическа дейност, най-напред отидох да занимавам с театрално изкуство изоставените деца в SOS селището в с. Дрен, близо до Перник. Бях там една година и смятах, че вече ще се отдам изцяло на благотворителна културна дейност. Обаче ме поканиха да преподавам и в университетите в Благоевград, Варна, Пловдив, а и в Театрален колеж „Любен Гройс”.  Откриха се повече възможности за обучение на желаещите да станат актьори. Преди театралното образование беше  центрирано във ВИТИЗ.

– Тогава напливът там беше огромен?

– Да, стигали сме до 3000 кандидати. Постепенно намаляваха, а за последната година чух, че са били около 300. И намаляха според мене поради икономическите условия, духовната криза в нашето общество, а не на последно място и промяната в ценностната система на младите хора. За много от тях парите са основен двигател в живота. Желанието да разкриваш чрез своето „аз” съдбата на различни герои на сцената вече не е толкова привлекателно. Те сякаш предпочитат да имат по-осигурен и безоблачен живот. Идеализмът и некомерсиалното изкуство не са на мода. Но пък предимството е, че за актьорско майсторство кандидатстват наистина най-мотивираните. Преди на изпит се явяваха и случайни хора заради едната суета, които смятаха, че си представяха, че животът им в театъра ще премине без особен труд, сред аплодисменти и цветя. Разбира се, спирачка пред младите е и неясната перспектива за тяхната реализация, защото т. нар. театрална реформа – според мен криворазбрана и криво проведена – доведе до големи съкращения и много актьори останаха на улицата.

Корица на книгата на ппроф. Сейкова.

– А защо сега се чуват упреци, че театърът едва ли не е най-изостанал в реформите?

– Ами една лошо направена реформа означава точно това. Но истинската беда беше, че пак се втурнахме да копираме чужди образци, които просто бяха неприложими към нашата действителност. Освен това не се взеха предвид особеностите на националната ни култура. Едно от уникалните неща в нея, например, бяха читалищата. Те бяха огнища на култура и в най-затънтените краища на страната. В тях винаги е имало театрални трупи. Моите родители, които бяха учители, са правили театър със свои колеги, играли са по съседните села. И в нашата национална памет е залегнало, че театърът е необходимо изкуство. То е най-лесно достъпното, най-въздействащото. Затова не беше лошо, че у нас имаше много театри. А реформаторите изтъкваха само как в другите страни няма толкова много театри и хайде, хоп, и ние да ги изпосъкратим. Това до голяма степен депресира съсловието.

– Възможно ли е да се засили още пазарният принцип в театъра, каквито призиви се чуват напоследък?

– Ами вече опитваха да създадат театрална борса, но ние сме малка страна, познаваме се и тя на практика не върши голяма работа. Просто театърът трябва да има някаква подкрепа от държавата, иначе само лековатото и комерсиалното изкуство ще има шанс да оцелее. Единственото положително е, че се създадоха частни театри с по-малки трупи, някои са с по двама – трима души. Това разнообразява и дава допълнителни възможности за инициативни и търсещи  колеги. Но заедно с тях се създават и почти самодейни частни театри, които са много инициативни – ходят, обикалят и  поднасят друг вид изкуство, което е на доста ниско ниво, граничещо с чалга културата. А в психиката на извънстоличната публика е заложено винаги като дойде чужда трупа, каквато и да е тя, да я предпочетат пред собствения си театър. И много често вкусът на публиката се възпитава от такива случайни трупи и се пренебрегват сериозни постижения на местните театри. Радостното е само, че публиката се завръща в театрите, защото в началото на прехода беше избягала. Забележително е, че често салоните са пълни с млади хора.

Проф. Надежда Сейкова. Снимки: Личен архив

– Имате близо 60-годишен педагогически опит. Каква е промяната в поколенията – от първите ви студенти като Лора Кремен до Владимир Карамазов и Захари Бахаров от последния ви випуск, а и сегашните студенти от „Любен Гройс” и Пловдивския университет?

– Промяната е огромна и това е нещо невероятно. След всеки 4 години, когато съм взимала нов клас, при мен са идвали съвсем различни хора. Когато бях студентка, бяхме големи идеалисти, настроени революционно и искахме да променим света. Но въпреки това бяхме неопитни и комплексирани. Бяхме чели много и дори това ни сковаваше. След нас като че ли още повече изчезна дързостта и смелостта на духа и се създаде един академичен, строг дух на обучение. Студентите от първите поколения, които обучавах, бяха като примерни ученици, доста сковани и трудно се разкрепостяваха. Разбира се, винаги е имало изключения. Отварянето на границите постепенно разкрепостяваше поколенията, но като че ли четенето на книги и натрупването на знания намаляваше. Сега, след промените, поколението е съвсем друго – сякаш сме от различни планети. То събира информация предимно от телевизия, от кино, от вестници, от улицата, от интернет, от разговори. Днешните младежи четат по-малко, трудно се концентрират и имат много по-високо самочувствие и дръзновение, дори и да грешат, отколкото ние, които четяхме много, но ни беше страх да не сбъркаме. Те по-смело експериментират. Но във всички поколения има и бели, и черни овци.

– Какво бихте посъветвали един млад човек, който иска да се занимава с театър?

– Преди всичко да гледа много постановки, дори по 2 пъти един и същи спектакъл, за да проумее автора, проблемите на драматургията, решенията и стила на режисьора и изразните средства на актьорите.  Да не бъде само зрител, да се опита да разбере какво значи това да бъдеш актьор и да се превъплъщаваш в друг човек и колко труд и усилия изисква това. Второ – да не се срамува да чете, не само драматургия , но и много литература. Да  се опита да опознае световете на музиката, изобразителното изкуство, танцовото изкуство, киното, фолклора – т. е. да добие една широка култура в областта на всички изкуства, доколкото е възможно. Да е наясно със себе си защо иска да стане актьор – дали защото се блазни от шума на славата, или защото има да каже нещо на публиката чрез съдбите, които ще изживее на сцената.

Снимки от постановката „Гераците“ на проф. Сейкова, с участието на Георги Георгиев – Гец и Сотир Майноловски. Снимки: Личен архив

– В книгата описвате как с ваши студенти сте играли в парка и колко сковано са ви приемали в началото хората.

– Нашата публика също носи комплексите на малката нация и в много случаи трудно се разкрепостява. Това, което правят на Запад – уличен театър, агресия спрямо публиката, въвличане на зрителите в играта, у нас е много по-трудно да се постигне. Карала съм студентите да играят етюди в паркове, на улицата. Край хижа „Алеко” изиграхме „Сганарел” от Молиер сред снега, а в Борисовата градина студентите представиха едночасов фолклорен спектакъл. Беше много странно – в началото възрастните само се разхождаха наоколо и гледаха с известно недоверие. Първи насядаха и започнаха да реагират децата. Постепенно се включиха и възрастните. Накрая много хора благодариха и питаха няма ли пак да правим подобни представления.

– Описвате две много смешни случки за група войници и клас с ученици – как ги водят на театър, но строго им нареждат да не се смеят…

– Подобен опит съм имала и аз самата. Отидох да гледам филма „Тутси” с Дъстин Хофман в едно лятно кино. Понеже съм по-рефлективна, първа се разсмях. И хората наоколо ми направиха забележка. Разбира се, после почнаха да се смеят всички, но в първия момент ми изшъткаха . Сега се случва обаче обратното – публиката понякога е доста необуздана, възпитана от телевизионните шоу програми, в които цари пълна разгащеност. Особено тийнейджърската публика често коментира спектакъла гласно, състезава се понякога с тях и се случва актьорите да спират представлението и да я обуздават.

– Може ли да се каже, че вашите пристрастия са Шекспир, Йовков, Елин Пелин, българският фолклор?

– Да, поставяла съм всички комедии на Шекспир, някои и по два пъти. Знам ги почти наизуст. От нашите класици най-често съм поставяла Йовков и Елин Пелин. Обичам много и А. П. Чехов. Още през 60-те години, като бях асистентка на проф. Филип Филипов, правих със студентите любовни народни песни и танци. Като го видя,  Филипов отсече: това трябва да стане спектакъл. И студентите, и аз се стъписахме – кой ще го гледа. Този спектакъл във ВИТИЗ имаше над 50 представления. Публиката се радваше неистово и студентите разбраха колко силно ни теглят корените. И оттогава започнах да се занимавам с фолклор като учебна работа.

– Вашата постановка на „Гераците” от Елин Пелин имаше успех в цяла България?

– Правих „Гераците” в няколко града. В Пазарджик ме покани Сотир Майноловски, който поиска да направя постановка заедно с него и  Георги Георгиев – Гец. Това е един от най-шумните ми спектакли. Не бях очаквала такъв топъл прием. Постановката излезе непосредствено след промените у нас, когато борбите – и политическите, и обществените, и междуличностните – бяха много остри. На Прегледа българската драма в Шумен спектакълът беше наречен феномен – заради зрителския интерес.  И досега за „Гераците” ме поздравяват зрители от различни краища на България. Проблемът за земята и имотните вражди намериха толкова силен отзвук сред публиката, че се продаваха билети на черно. Сотир, който беше директор на театъра, ми разказа как веднъж в кабинета влязъл млад мъж с размерите на гардероб. И му обявил: „Ако ми дадеш билет, никой няма да ти пипне колата. Майка ми поръча да гледам спектакъла и ми каза, че ако съм човек, ще се разплача.” Едни миньори от Родопите пък бяха заплашвали, че ще разбият вратата, ако не ги пуснат в залата, тъй като нямаха билети. А след представление съм виждала как по-възрастни хора отиват и целуват ръцете на Гец и на Сотир.

– Имате участие като актриса в киното, свързано с една абсурдна ситуация?

– Да, имам съвсем малко участие и в нашето кино. Големият кинорежисьор Захари Жандов взе мен и Рангел Вълчанов да участваме във филма „Тревога” по Орлин Василев. Имах незначителна роля на партизанка. Тогава бях с плитки и сигурно за това са ме избрали. Снимахме в Берковския балкан. Качваха ни на камион и с Рангел пеехме с пълно гърло срещу вятъра. Тогава си калих гласа. Но най-странното, че след години в Музея за революционно движение, който беше до Народното събрание, видях снимка с надпис: „Берковски партизани”. А на снимката  – моите колеги актьори и аз в партизанска редица прекосяваме балкана. По късно съпругът ми отиде в Лайпциг и там, в музея, беше видял същата снимка с надпис – „български партизани” . Беше смешно и нелепо, но това показва, че  „доказателствата” за  историческата истина лесно могат да бъдат подправени.

– Студентите ви много ви обичат, наричат ви „мама Надя”…

– В театрите те бързо се разпознават, че са мои студенти, и дори наричат себе си „сейковчета” . Забележително е, че когато ходя на техни представления, те познават по смеха, че съм в залата и при поклона ми изпращат въздушни целувки. Имам особено трогателно преживяване отпреди няколко години. За 70-годишния ми юбилей и 50-годишината от педагогическа ми дейност в НАТТИЗ моите студенти решили да ме изненадат с неофициално, организирано от самите тях честване. Дойде Светльо Добрев от Младежкия театър и ме покани на разговор в ресторанта на Народния театър. Като влязох в ресторанта, вътре ме чакаха над 120 бивши мои студенти от различни курсове. Толкова се изненадах, че и досега ме напушва смях, като се гледам на видеозаписа как съм зяпнала и съм се ококорила. Пяхме песни, играхме хора, казваха стихове, записаха пожеланията си към мене на магнетофон и всички се подписаха на гърба на картината, която ми подариха.   Беше невероятно изживяване, по-ценно от всякакви организирани чествания. Тяхното уважение и обич много ме стоплиха и винаги ще ме радват.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.