Томас Фрийдман: Не съм съгласен с президента Обама за Афганистан

в. Ню Йорк таймс

Войници от националната армия на Афганистан с местен жител. Снимка: Армия на САЩ

Нека да започна с извода, а след това ще ви кажа как съм стигнал до него: не мога да се съглася с решението на президента Обама за увеличаване на войските в Афганистан. Бих предпочел минималистичен подход, насочен на първо място към това да работим с племенните водачи, така както направихме, за да свалим режима на талибаните. Имайки предвид, че точно сега се нуждаем от укрепване на нацията у дома, съм готов да се примиря с не толкова голяма сигурност и с не толкова съвършен Афганистан.

Признавам, че има основателни доводи в подкрепа на противоположната теза. На обяд с автори на коментарни статии във вторник президентът ясно заяви, че решението за изпращане сега на допълнителни войски, които да помогнат на афганистанците да изградят отново своята армия и държава на прилично ниво, за да се спечели лоялността на афганистанския народ, е единствената надежда да се стигне до „повратна точка“, която да промени играта и да доведе до дългосрочна стабилност в региона. Дано да стане така. Това, което ме кара да се отнасям предпазливо към този план, е че той има доста много променливи елементи – афганистанците, пакистанците и съюзниците от НАТО трябва вечно да се държат различно, за да проработи тази схема.

А ето и по-широкият контекст, в който правя цялата тази преценка: след 11 септември моето виждане за външната политика се основава на четири стълба.

Първо, принципът „Уорън Бъфет“: всичко, което съм получил в живота, се дължи на факта, че съм роден в тази страна, Америка, която в този момент предлага тези възможности на своите граждани. Главното задължение на нашето поколение е да оставим на децата си една подобна Америка.

Второ, много от големите злини на този свят стават без Америка, но не и кой знае колко от големите добрини. Ако ние станем по-слаби и се изтощим поради икономическия упадък и дълга, което всъщност вече се случва лека-полека, Америка няма да може да играе своята историческа стабилизираща роля в света. Ако не харесвате свят с една твърде силна Америка, всъщност няма да ви хареса и свят с една твърде слаба Америка, в който Китай, Русия и Иран определят повечето правила.

Трето, средата, в която живеят хората, определя всичко – от политическите до религиозните им възгледи. Причината, поради която в арабско-мюсюлманския свят има толкова много разочаровани и гневни хора, които се настройват първо срещу своите правителства, а после срещу нас и доброволно поемат по пътя на „мъченичеството“, е средата, в която протича животът им. Това беше най-добре обобщено в докладите на програмата на ООН за човешко развитие в арабските страни, които установяваха, че средата се определя от три недостига: недостиг на свобода, недостиг на образование и недостиг на възможности за жените. Причината, поради която мюсюлманското малцинство процъфтява в Индия, заемаща второ място в света по брой на мюсюлманско население, е това, че там е създадена среда на плурализъм и демокрация.

Четвърто, една от основните причини арабско-мюсюлманският свят да е толкова инертен на вътрешно задвижвани политически реформи е, че огромните петролни залежи позволяват на режимите в него да се настанят трайно на власт, просто като окупират кранчето за нефта и после използват парите, за да финансират обширни мрежи за сигурност и разузнаване, които смазват всяко народно движение. Погледнете Иран.

Така че, след 11 септември аз защитавах позицията, че нашите политици трябва да съберат достатъчно смелост, за да увеличат акциза върху бензина, а ние самите сериозно да се ангажираме с разработването на алтернативи на петрола. Икономистите са съгласни, че това в крайна сметка ще доведе до намаляване на световната цена и постепенно ще лиши тези режими от единствения източник, който им позволява да поддържат авторитарните си общества. Хората не се променят, когато им кажем, че е добре да го направят; те се променят, когато тяхната среда им каже, че това трябва да стане.

Според мен най-важната причина за войната в Ирак никога не е била оръжията за масово унищожение, а това да видим дали бихме могли да бъдем партньори с иракчаните и да им помогнем да изградят нещо, което не съществува в съвременния арабски свят: държава, среда, в която съставните общности – шиити, сунити и кюрди – пишат собствения си обществен договор за това как да живеят заедно, без над тях да тегне железен юмрук. Ирак се оказва потресаващо скъп и изключително болезнен. Грешките, които допуснахме, би трябвало да накарат всеки да се отнася с повече смирение към държавното изграждане в Афганистан. Така мисля.

Все пак от войната в Ирак може да излезе нещо важно, ако иракчаните успеят да открият тази самоподдържаща се формула за съвместно съжителство. За жалост, това все още е съмнително. Ако те успеят, този модел би имал огромно влияние върху арабския свят. Багдад е важна арабска столица. Ако иракчаните се провалят, това ще означава религиозна борба, икономически упадък и авторитаризъм – злата магическа отвара, от която се раждат терористи.

Смисълът на Ирак беше „войната срещу тероризма“. Смисълът на нахлуването в Афганистан според мен беше „войната срещу терористите“. Мисля, че целта в Афганистан беше да се залови Бин Ладен и да се лиши Ал Каида от убежище – и точка. Никога не съм смятал, че бихме могли да превърнем Афганистан в Норвегия – а дори и да можехме, това нямаше да има същия ефект извън границите му, така както би било в случая с Ирак.

Идеята да направим сега Афганистан част от „войната срещу тероризма“, т.е. още един проект за държавно изграждане, не е налудничава. Тя просто е твърде скъпа на фона на нуждите ни от държавно изграждане в Америка, което да ни даде сила да играем нашата по-голяма глобална роля. Следователно, желанието ми е да запазим ограничено присъствие в Афганистан. Това е моето мнение. Това са основанията, които ме карат да мисля така.

По БТА

*Tомас Фрийдман е колумнист във  в. „Ню Йорк Таймс“, трикратен носител на наградата “Пулицър” за журналистика.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.