Отмъщението на зарзаватчията

Иван Кръстев

Вацлав Хавел написа през 1978 едно есе, озаглавено „Властта на безвластните“, в което става дума за обикновения гражданин на източния блок. Тук Хавел си представя един зарзаватчия, който слага на витрината в магазина си плакат с надпис „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“ Но зарзаватчията всъщност не се интересува от пролетариата и неговото обединение. Лозунгът е заявление за лоялност към властимащите и същевременно молба той да бъде оставен на мира. От 1989 насам, зарзаватчията има свободата да махне този плакат. Но как иначе е протекъл животът му през тези 20 години?

Може би зарзаватчията е успял да приватизира магазина си. Може и да е заменил стария плакат с нов, на който пише „най-добрите плодове в града“ (при което клиентите му се оплакват, че една лъжа е била заменена от друга). Но ситуацията му не се е подобрила. През 1990 комунистическата социална държава беше заменена от една посткомунистическа, сбогом-държава. Той може и да не е плащал данъци – но в замяна на това може би е бил принуден да плаща на местните бандити, които са поели реалната власт.

Още по-вероятно, той не е успял да поеме контрола над магазина. Ако е бил на някакво добро място, магазинът сигурно е бил приватизиран от неговия бос. Като следствие от това зарзаватчията може би е изгубил работата си, а заедно с това – и социалния си статус, както и финансовата сигурност.

Много вероятно е, че синът на зарзаватчията е напуснал страната, за да работи в западна Европа, и че децата на дъщеря му получават лошо образование в местното училище. Някой от съседите му може би е забогатял и непрекъснато се оплаква от неефективността на държавата. Може би новопоявилият се супермаркет му е отнел клиентите. А зарзаватчията бива непрестанно преследван от призрака на сравненията: сравнявайки сегашната си съдба с това как е живял по-рано, или как хората като него живеят в западна Европа. Може би днес той живее живот, изпълнен със страхове и недоволство.

Тази картина не е преувеличена. Едно изследване от 2003 г. установи, че само около 15-20 процента от хората в България са спечелили от прехода към комунизма – измервайки нещата от гледна точка на доходи, социална мобилност и консумация. Само 5 процента от хората идентифицират себе си като печелещи от прехода.

А има и по-мрачни резултати. Според едно изследване, публикувано в theLancet по-рано тази година, бързата приватизация е повишила смъртността в бившия Съветски Съюз и източния блок с 13 процента през ранните 1990 години. Продължителността на живота в Русия е спаднала с почти пет години между 1991 и 1994.

Така че едва ли е толкова трудно да се разбере защо зарзаватчията може би мрази своите посткомунистически управници и ги обвинява за проблемите си. (Въпреки това той не изпитва носталгия по комунизма). Но, парадоксално, политическият популизъм в източна Европа се надигна след като ситуацията се беше подобрила – когато онова десетилетие или малко повече, съставено от беззаконност и олигархически капитализъм беше приключило в повечето страни. Но какво тогава му придава съдържание днес?

* * *
През 2004 г. двама известни леви социолози, Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, публикуваха книга на име „Какво се случи. Разказ за Прехода в България 1989-2004 г.“ Тя съдържаше едно ясно и хладнокръвно послание: Преходът свърши. Свърши и политическата поляризация: вече няма ляво и дясно. Комунизмът е нашето общо минало (престанете с истерията около него), капитализмът е общото ни бъдеще (престанете да се страхувате от него). Няма смисъл да се говори за граждани или поданици. Новото общество е населено само от консуматори и неуспели консуматори. Преходът беше мръсен, болезнен и несправедлив, но той изпълни задачата си да превърне комунизма в пазарна демокрация и да подбере новите елити, които да я управляват. Тези нови елити са странна порода: те имат мозъците на банкери, маниерите на сервитьори и мечтите на тийнейджъри. Те не са в бизнеса на управлението, а в онзи на мениджмънта и забавленията – част от индустрията на услугите. И те изглеждат безвластни, така че за тях е по-малко вероятно да бъдат заплашени от социалните движения, идещи отдолу.

„Какво се случи“ предизвика сензация в задрямалия политически ландшафт на България. Райчев и Стойчев бяха и успешни бизнесмени – акционери в първия голф-корт в България – и така причислявани към новия елит. Книгата беше възприета като манифест: еманципираните елити обявяваха победата си над останалата част от обществото и заявяваха свободата си, без да се грижат за това дали обществеността ги мрази, така поне изглеждаше всичко. Повечето от критиците на книгата се съгласяваха с твърдението, че меритократичните групи от стария елит са били основните печеливши от революцията. Но те не споделяха благосклонния възглед на авторите относно прехода. Левицата беше вбесена от техния анти-егалитаризъм и от правотата на твърдението им, че революцията е довела до релегитимизация на комунистическите елити.

Независимо от това дали Райчев и Стойчев имат право или не, падането на Берлинската стена доведе до развод между елитите от източния блок и останалата част от техните общества. При комунизма елитите имаха всичко, но не можеха да му се наслаждават открито. Те се криеха в специални магазини и Мерцедеси със затъмнени стъкла. Цената, която плащаха за привилегиите в едно идеологически егалитарно общество, беше постоянната несигурност. Чистките на Сталин и културната революция на Мао бяха един вид напомняне за онова, което винаги може да се случи на хората, стоящи на върха. Преходът към комунизма, за разлика от онзи към капитализма, никога не можеше да привърши.

И докато комунистическите елити бяха брутални, те същевременно бяха и достъпни – те бяха задължени да се смесват с обикновените хора. Това беше идеологически императив и предусловие за контрола на партията над обществото, но заедно с това то беше и неизбежна реалност, наложена от недоимъка. Ключът към разбирането на комунистическото общество са мистериозните (и същевременно прозаични) практики, които руснаците наричаха блат, поляците zalatwic sprawy, а българите – връзки: неформалните отношения, размяната на услуги, сделките на черния пазар, партийните контакти и връзки, които хората използваха, за да поминуват или да си пробиват път напред.

Днес зарзаватчията може и да печели повече пари, отколкото по комунистическо време, но той е изгубил приятелите с връзки. Преди двадесет години дори един член на елита трябваше да се сприятели със зарзаватчията, ако искаше да има пресни плодове. И той трябваше да връща услугите, ако зарзаватчията го помолеше за това. В перверзния свят на икономиката на недоимъка, зарзаватчията решаваше кой какво да получи. Той беше едновременно безвластен и властимащ. Той „притежаваше“ магазина без да поема рисковете на реалната собственост. Корупцията едновременно подкопаваше и поддържаше комунизма, разпределяйки не само стоките, но и властта. Размяната на услуги непреднамерено даваше власт на слабите.

Но докато зарзаватчията получаваше облаги от корупцията на комунистическата система, той стана жертва на посткомунистическата корупция. Революцията го освободи от необходимостта да разкрасява магазина си с идеологически глупости. Той получи свободата да говори, да пътува, да гласува, да консумира. Но той изгуби ограниченото си влияние върху елитите. Властта на изборната урна е по-абстрактна, отколкото беше осезаемото влияние, което той извличаше от връзките си. Днес никой не се нуждае от приятелство със зарзаватчията, за да получи пресни плодове. Той не може да изисква услуги от мощните си клиенти. Модерният политик разговаря с избирателите чрез телевизията и ги слуша чрез допитвания до общественото мнение. А възходът на социалното неравенство е съпровождан от процес на социална сегрегация. Едно скорошно изследване в България показа, че хората с ниски доходи нямат буквално никакви връзки с ония с високи доходи.

Виж целия текст в сп. Либерален преглед

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.