Наоми Клайн: Eдинственото предложение в Копенхаген обрича развиващия се свят

Наоми Клайн*

На деветия ден от конференцията за климатичните изменения в Копенхаген Африка бе принесена в жертва. Позицията на Г-77, в която влизат африканските страни, беше ясна: покачването на средната температура в света с 2 градуса по Целзий за Африка означава повишение с 3-3,5 градуса. Това, според Панафриканския съюз за климатична справедливост, означава, че „още 55 милиона души могат да бъдат изложени на глад“ и че „недостигът на вода може да засегне между 350 и 600 милиона души“.

Архиепископ Дезмънд Туту описа нещата по следния начин: „Изправени сме пред неизбежна катастрофа с чудовищни размери. Световната цел от 2 градуса по Целзий обрича Африка на унищожение и я лишава от модерно развитие.“

Точно това обаче предложи премиерът на Етиопия Мелес Зенауи, когато се отби в Париж на път за Копенхаген. Застанал до президента Никола Саркози и заявявайки, че говори от името на цяла Африка (като председател на африканската преговаряща група), той обяви план, който се съгласява с отчайващите 2 градуса по Целзий и предлага на развиващите се страни едва 10 милиарда долара годишно за покриването на всички разходи, свързани с климата – от морски диги до лечението на маларията и борбата срещу изсичането на горите.

Не е за вярване, че това е същият човек, който само преди три месеца каза следното: „Ще използваме нашата численост, за да делегитимираме всяко споразумение, което противоречи на позицията ни минимум. Ако се наложи, ние сме готови да си тръгнем от всички преговори, които ще бъдат поредната злоупотреба с нашия континент. Това, с което не искаме да живеем, е глобално затопляне над минималните нива, които могат да бъдат избегнати“. Той каза още: „Ще участваме в наближаващите преговори не като хора, които се молят, а като преговарящи, които отстояват възгледите и интересите си.“

Все още не знаем какво е получил в замяна Зенауи, за да промени тона си така радикално, нито как точно човек може да промени позицията си от призивите за 400 милиарда долара годишно (позицията на африканската група) до искане за някакви си 10 милиарда долара. Също така не знаем какво се случи, когато държавният секретар Хилари Клинтън се срещна с президентката на Филипините Глория Аройо няколко седмици преди конференцията. Изведнъж най-непреклонните филипински преговарящи бяха изритани от делегацията и страната, която настояваше богатият свят да направи големи съкращения, неочаквано отстъпи.

Знаем обаче, след като станахме свидетели на няколко такива дразнещи демарша, че страните от Г-8 са склонни да направят почти всичко, за да постигнат споразумение в Копенхаген. Тяхната припряност не се дължи на изгарящо желание да предотвратят катастрофалните климатични изменения, тъй като преговарящите много добре знаят, че нищожното съкращение на емисиите на вредни газове, което предлагат, е гаранция, че глобалната температура ще се повиши с „дантевските“ 3,9 градуса по Целзий, както се изрази Бил Маккибън.

Матю Стилуел от Института за управление и устойчиво развитие, един от най-влиятелните съветници на разговорите, заяви, че те не целят предотвратяване на климатичните изменения, а са битка за един изключително важен ресурс: правото над небето. В атмосферата може да бъде отделено ограничено количество въглерод. Ако богатите страни не успеят да съкратят радикално своите емисии, те ще започнат активно да поглъщат вече недостатъчния дял на юга. Според Стилуел тук става дума за това, че е „важен делът от небето“.

Европа, казва той, много добре знае колко пари ще изкара от търговията с въглеродни емисии, тъй като използва този механизъм от години. Развиващият се свят, от друга страна, никога не си е имал работа с въглеродни ограничения и много правителства всъщност не разбират какво точно губят. Сравнявайки въглеродния пазар на стойност 1,2 трилиона долара на година, както го оценява водещият британски икономист Никълъс Щерн, с жалките 10 милиарда долара за развиващите се страни за следващите три години, Стилуел казва, че богатите страни се опитват да заменят „легла и завивки срещу Манхатън“. Той добавя: „Това е колонизация. Затова бяха положени всички усилия да бъдат доведени тук всички държавни глави, за да подпишат такава сделка. След това няма връщане. Вие разрязахте последния свободен ресурс и го дадохте на богатите.“

Месеци наред неправителствените организации заставаха зад посланието, че Копенхаген има за цел „подписването на сделка“. Накъдето и да погледнем в Бела център, часовниците тиктакат. Всяко старо споразумение обаче не е достатъчно добро, най-вече защото единствената сделка, която се предлага, няма да реши климатичната криза и може да влоши нещата, като удължи безкрайно съществуващата неравнопоставеност между Севера и Юга. Аугустин Нджамнши от Панафриканския съюз за климатична справедливост изказа остра позиция по предложението за ограничаване на затоплянето до 2 градуса по Целзий: „Не може да кажеш, че предлагаш „решение“ на климатичните промени, ако решението ти ще доведе до смъртта на милиони африканци и ако бедните, а не замърсителите, продължат да плащат за измененията в климата.“

Стилуел заяви, че погрешното споразумение ще „задържи грешния подход до 2020 г.“ – много след крайния срок за пикови емисии. Той обаче твърди, че все още не е късно да се избегне най-лошият сценарий. „Предпочитам да се изчака шест месеца или година, но да се постъпи правилно, защото науката се развива, политическата воля се засилва, разбирателството между гражданското общество и засегнатите общности се увеличава и те ще бъдат готови да поискат от своите лидери правилната сделка.“

В началото на преговорите самата идея за отлагане се смяташе за антиекологична ерес. Сега обаче много хора виждат ползата от това нещата да се забавят и да бъдат направени както трябва. Показателно е, че след като разясни какво означава за Африка вариантът за 2 градуса по Целзий, архиепископ Туту заяви, че е „по-добре да няма никаква сделка, отколкото лоша сделка“. Това вероятно е най-доброто, на което можем да се надяваме в Копенхаген. Това може да е политическо бедствие за някои държавни глави, но също така може да е последнен шанс да се избегне истинското бедствие за всички останали.

По БТА

*Наоми Клайн (род. 1970) е канадска журналистка, авторка и активистка, нашумяла с острата критика на корпоративната глобализация. По-известни нейни книги са No logo (2000), както и „Шоковата доктрина“ (2007)

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.