Бате Гойко (Митич): Веднъж индианец – цял живот индианец

Вера Траянова

Гойко Митич. Снимка сп. „Тема“

Югославският актьор Гойко Митич е известен на българите над 40-годишна възраст с ролите си на индиански вожд във филмите на ДЕФА – филмовото стутио на ГДР. От онова време тръгва лафът „Бате Гойко“, който някак естествено днес се трансформира в „Бате Бойко“. Гойко Митич днес е 69-годишен, живее в Берлин и играе в театрални постановки. Става известен с главни роли като вожд – Токай Ихто в „Синовете на Великата мечка“, снима се още в “Чингачхук”, “Оцеола”, “Улцана”, “Следите на Сокола”.
Гойко Митич е роден през 1940 г. в Лесковац, Южна Сърбия, в селско семейство. Завършва Белградската спортна академия. За първи път се снима в киното през 1961 г. като дубльор. Западногерманските продуценти го забелязват и го канят във второстепенни роли на индианци. От 1964 г. попада в източногерманската филмова студия “ДЕФА” и изиграва главните роли в почти всички индиански уестърни на студията, много популярни в соцлагера по онова време. Митич играе без дубльор.
Редовен участник е във фестивала “Карл Май”, който всяка година се провежда в град Бад Загеберг, където изпълнява любимата на всички роля на Винету, вожда на апахите. В последните години е играл в германски театри ролята на индианеца в “Полет над кукувиче гнездо”, и на Алексис Зорбас в едноименния мюзикъл по романа на Никос Казандзакис. Участвал е в немски телевизионни сериали, в театрални постановки с ролите на Робин Худ, Спартак и др.

– Господин Митич, изглеждате чудесно.

– Благодаря! Може би е така, защото се чувствам чудесно. Станах на 69, а не усещам промяна. Карам предимно колело, сядам в кола само ако се налага да пътувам далече. Винаги предпочитам да се кача по стълбите, вместо да използвам асансьор.

Гойко Митич в ролята на индианския вожд Токай Ихто. Снимка: ДЕФА

– С какво се занимавате в момента?

– Тази година (б. р. – 2009 г.) играх Алексис Зорбас в мюзикъл по романа на Никос Казандзакис. Спектакълът беше под открито небе в Шверин на фона на тамошния дворец – стана невероятно красиво. Участвах с голямо удоволствие, защото обожавам както романа, така и филма с Антъни Куин. Според мен Зорбас е герой, който ни трябва в днешно време. Какво би правил той по време на криза? Щеше да се усмихва и да танцува, нали животът продължава.

– Значи не само играхте, но и пяхте?

– Точно! Когато ми предложиха ролята, много се зарадвах, но веднага се запитах как ще се справя с пеенето. После обаче си казах защо не и приех. Започнах обучение при Джон Леман, който има богат опит на Бродуей и за когото казват, че би накарал и камък да пропее. За мен това беше двойно предизвикателство, най-вече защото никой не очакваше от мен такова превъплъщение. Като актьор, ако влезеш в схема, много трудно излизаш от нея. Иначе казано, веднъж индианец – цял живот индианец.

– А какъв бяхте като дете? Какво беше детството ви?

– Обикновено, но щастливо. Израснах на село в годините след Втората световна война. Нямахме почти нищо. Даже една футболна топка беше истинско богатство. Затова пълнехме чорапите на баба с парцали и ритахме с тази импровизирана „топка“. Бяхме по цял ден сред природата. Така от шестгодишен се научих да яздя, и то без седло.

– Още от малък сте бил индианец!

– (смее се) Донякъде. Като малък в игрите исках да съм „добрият“ каубой, а не „лошият“ индианец. Бяхме изгледали всички уестърни с Джон Уейн, които показват една специфична гледна точка към американската история. Историята винаги се пише от победителите. По-късно, при подготовката за „Синовете на Великата мечка“, се наложи да чета повече и така се запознах с различни аспекти от борбата за свобода на индианците. Авторката на романите за Великата мечка, Лизелоте Велскопф-Хенрих, за разлика от Карл Май е живяла сред тях и е изучавала културата им. Нейните истории са автентични. Затова и нашите филми са различни от другите подобни продукции и се харесаха на индианците.

– Показвали сте филмите си на индианци?

– Да. Два пъти пътувах до Щатите при индианци от племето сиукси. По време на прожекциите имах чувството, че чрез нашите филми сякаш им връщахме достойнството. Реално погледнато, те все още се борят за правата си. Все още живеят в резервати и нямат официално историческо извинение от страна на американското правителство, каквото например получиха индианците в Канада или аборигените в Австралия. В САЩ в момента има чернокож президент, но можем ли да си представим президент индианец? Интересно е, че семинолите казват, че и до ден днешен не са наистина победени. Между другото, снимахме филма за вожда на семинолите Оцеола в България.

Гойко Митич днес. Снимка: репродукция от списание „Нея“

– Хареса ли ви в България?

– Много. Хората бяха изключително сърдечни, посрещаха ме безкрайно топло навсякъде, канеха ме на гости. В България изживях неща, за които един актьор може само да си мечтае. Веднъж снимахме някъде на морето. Може би беше при Балчик, защото скалите там са много подходящи като фон. Една вечер заедно с един колега излязохме да потичаме на плажа и видяхме едно стрелбище. Решихме да пробваме. Стреляхме и спечелихме голямата награда – значки с моя снимка като индианец. Много се смяхме. Собственичката на стрелбището, малко по-възрастна жена, не ме разпозна.

– Какви бяха най-големите трудности по време на снимки?

– Пушенето! Аз съм непушач и сцените с лулата на мира отнемаха цяла вечност.

– Винаги ли сте бил непушач?

– Да, благодарение на баба ми. Когато в нашето село асфалтираха улиците, тя ме заведе при още топлия асфалт и каза, че ако пуша, дробовете ми ще изглеждат така. Аз така се уплаших от черната лепкава маса, че никога не посегнах към цигара. Баба ми беше много умна жена. Винаги когато съм в Югославия, отивам на гроба й да оставя цветя. Това е задължително. Тази година бях пак там и забелязах, че на надгробната снимка баба се усмихва. Това много ме стопли.

– Тя е починала по време на последните бомбардировки в Югославия?

– Не. Тогава почина майка ми. Когато започна войната, тя спря да яде, млъкна и сякаш отказа да живее. Вече беше преживяла Втората световна война, беше отгледала две деца в следвоенните години с много страх и лишения. Две войни за един живот се оказаха твърде много за нея. Всъщност не само за нея. Нейната съдба само показва, че войната в Югославия беше нещо ужасно и от нея пострадаха предимно „малките“ хора. Майка ми беше най-важният човек в живота ми и ми е много тежко, че не успях да се сбогувам с нея. Но все пак да се върнем към Зорбас – животът продължава.

Със съкращения от списание „Нея“, издание на в. „Дневник“. Виж тук .

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.