Афганистан: 40 г. след съветската агресия и САЩ по пътя към провал

Родрик Брейтуейт*

Предаване на Си Би Ес от Афганистан. Снимка от тв екрана

На Коледа през 1979 г. преди 30 години съветските войски навлязоха в Афганистан. Два дни по-късно съветските специални части убиха президента Хафизула Амин в двореца му в Кабул. Руснаците поставиха на негово място своята марионетка Бабрак Кармал. Светът начело с американския президент Джими Картър и британската министър-председателка Маргарет Тачър се обедини срещу поредната цинична и безмилостна проява на съветската имперска агресия срещу малък съсед. Към страната в подкрепа на разрастващото се съпротивително движение потече финансова, икономическа и военна помощ от Пакистан, Китай, Саудитска Арабия, Иран, САЩ и Великобритания.

Девет години по-късно, на 15 февруари 1989 г., Съветите се изтеглиха, след като свръхсилата беше унижена от една дрипава армия от набожни селяни, въоръжени от американския конгресмен Чарли Уилсън с ракетите „Стингър“, които прочистиха небето от съветските хеликоптери. Това беше митът. Реалността беше по-сложна. Добре би било да започнем от 1919 г., когато афганистанската армия нахлу в Индия. Британците бързо я разгромиха, но в последвалите мирни преговори отстъпиха 80-годишния монопол върху афганистанската външна политика, за който успешно се биха през 19 век.

След като се освободиха от британската опека, афганистанците веднага признаха новосъздадения Съветски съюз. Руснаците имаха значителен и наистина „легитимен“ интерес от близки връзки със страна, разположена до южната им граница, представляваща потенциален източник на нестабилност, наркотици, ислямски фундаментализъм и американски интриги. Те с радост приемаха да работят с всеки, който беше в момента на власт в Кабул. Обучаваха афганистанските офицери и инженери и осъществиха голям брой значими строителни проекти, включително национален главен път, стратегически транспортен тунел през планините, един от най-големите земеделски проекти в Азия и политехнически институт в Кабул.

До 70-те години те също така изградиха близки, но несполучливи отношения с афганистанската комунистическа партия, в която имаше фатално разделение между умерените начело с Кармал и крайните, водени от Нур Мохамад Тараки и Амин. През април 1978 г. комунистите извършиха кървав преврат, в който руснаците вероятно не бяха замесени, и свалиха президента Мохамад Дауд. След това крайните спечелиха битката между отделните фракции. Те смятаха, че въведените от Сталин методи биха могли за няколко години да превърнат Афганистан в светска „социалистическа“ страна и започнаха масово да хвърлят в затвора и да екзекутират своите противници.

Съпротивата бързо се разпространи в цялата страна. През март 1978 г. бунтовници, към които се присъедини местният гарнизон, превзеха Херат, главния град на провинция Херат. Според разкази, неподкрепени с доказателства, били избити стотина съветски съветници и техните семейства. Правителството в Кабул беше обхванато от паника и помоли Москва да изпрати войски. Москва отказа, а съветският министър-председател Алексей Косигин казал на Тараки: „Смятаме, че ще бъде фатална грешка, ако разположим сухопътни войски. Навлизането на наши войски няма да подобри положението във вашата страна. Напротив, ще го влоши. Нашите войски ще трябва да се бият не само с външен агресор, но и със значителна част от собствения ви народ.“ Думите му бяха пророчески.

Бунтовническите действия продължиха да се разрастват. Руснаците продължиха да отхвърлят постоянните призиви на афганистанците за войски. Но съветският генерален щаб все пак направи известно планиране в случай на непредвиден развой на събитията и изпрати за всеки случай в Кабул и военновъздушната база в Баграм части от специалните сили и парашутисти. През есента ситуацията се влоши още повече. Амин уби Тараки, завзе властта в страната, увеличи арестите и екзекуциите и започна преговори с американците. До този момент опитите на руснаците да повлияят върху хода на афганистанската политика бяха напълно безрезултатни. Сега те се страхуваха, че изцяло могат да загубят контрола върху страната, и решиха, че трябва да се направи нещо. КГБ направи няколко неуспешни опита да убие Амин. Военното решение обаче започна да изглежда неизбежно.

Руснаците имаха скромни цели. Те искаха да стабилизират афганистанското правителство, да гарантират сигурността по пътищата и в главните градове, да обучат афганистанската армия и полиция, след което да си тръгнат. По това време в Москва възникна спор. Политиците бяха съгласни с КГБ, че 30 000-40 000 войници би трябвало да са достатъчни. Армията искаше нещо много по-голямо: все пак тя беше изпратила около половин милион войници при нахлуването в Чехословакия през 1968 г. В крайна сметка в Афганистан бяха изпратени сили, състоящи се първоначално от около 80 000 войници. По ирония на съдбата Амин до последно смятал, че руснаците идват в отговор на многократните му молби, и изпратил при съветската граница висши военни, които да улеснят преминаването им.

40-та армия, както тя се наричала тогава, не била подготвена. Тя била сформирана набързо и въпреки че нараснала до към 100 000 души, през цялото време била твърде малка: по-късно армията започнала да смята, че се е нуждаела от 32 дивизии, за да овладее ситуацията в Афганистан и да затвори границата му с Пакистан. Тя била замислена за сражения на северногерманския фронт, затова не била нито екипирана, нито обучена да се изправи срещу бунтовници. В крайна сметка руските войници наистина се научили да се бият успешно в планините и в „зелената зона“, както я наричали те (и британските войници, които ги последвали), представляваща смъртоносен капан от напоителни канали, лозя и тесни селски улички в долини с развито земеделие. Но това отне време. Те загубиха много хора в този процес и убиха доста афганистанци във война, която беше също толкова брутална, колкото войната на Америка във Виетнам.

Две трети от войниците бяха заети с отбраната: изпълняваха функцията на гарнизони в градовете, претърсваха села, охраняваха пътища. В ожесточените боеве участваха специални части, парашутисти и разузнавателни войски, подкрепяни и превозвани от бронирана техника и хеликоптери. Въпреки тези загуби руснаците спечелиха повечето от битките си. Те оставиха отворени главните пътища – нещо, което днес ние невинаги можем да направим. Осуетиха опитите на муджахидините да обсадят големите градове. Предприеха мащабни операции, в които участваха до 12 000 войници, срещу базите и формированията на муджахидините. Създадоха афганистанска армия, оборудвана с тежко оръжие, която често се биеше достатъчно добре въпреки тревожната тенденция афганистанските офицери да преминават в другия лагер, а войниците да се връщат по селата си, когато стане напечено. Но руснаците така и не преодоляха основната си слабост: те можеха да завземат територията, но в нито един момент не разполагаха с достатъчно войски, за да я задържат. Както се изрази един руски критик, те имаха тактика, но нямаха стратегия.

Oще от началото имаше критики във и извън правителството. Критиките се засилиха, когато у дома започнаха да пристигат телата в ковчези от цинк. Хората горчиво се оплакваха, че войната е безсмислена и срамна и че синовете им умират напразно. През 1983 г. правителството започна да търси стратегия за изтегляне. Малко след като дойде на власт през 1985 г., Михаил Горбачов каза на афганистанците, че СССР ще напусне страната до една година или 18 месеца. Това стана доста преди да бъде изстреляна първата ракета „Стингър“. На думи това беше по-лесно, отколкото на дело. Руснаците трябваше да спасят репутацията си, да изоставят един приятелски режим, да заявят, че младите им мъже не са умрели напразно. Муджахидините искаха победа, пакистанците искаха да поставят на власт в Кабул своите съюзници, а американците искаха да продължат да карат руснаците да дават жертви като отмъщение за Виетнам. Но след две години тежки преговори руснаците постигнаха голяма част от това, от което се нуждаеха. Новият им човек Мохамед Наджибула остана на власт в Кабул и след девет незадоволителни години 40-та армия се изтегли в стегнат строй. Бяха загинали около 15 000 съветски войници и може би близо 1,5 милиона афганистанци.

Наджибула остана на власт още две години. След това новото правителство на президента Борис Елцин в Москва спря доставките на храна, гориво и оръжие и подобно на британските марионетки от 19 век той беше свален и в крайна сметка убит. След жестоката гражданска война талибаните трябваше да възстановят реда.
Поуките от историята никога не са ясни, а предричането на бъдещето е рисковано. Британците и руснаците спечелиха своите войни, но не успяха да наложат на афганистанците избраните от тях лидери и системи на управление. Западната коалиция вече има в Афганистан толкова войски, колкото имаха руснаците, и разполага с по-добри военни технологии. Но нито британският министър-председател, нито генералите ни дават убедително обяснение защо би трябвало да успеем там, където руснаците и британците се провалиха, или защо битките в Афганистан ще попречат на израсналите на наша земя фанатици да поставят бомби в британските градове. Това наистина е тактика без стратегия.

По БТА

*Сър Родрик Брейтуейт е бил посланик на Великобритания в Москва от 1988 до 1992 г. Той е автор на книгата „Афганци: руснаците в Афганистан (1979-1989)“, която предстои да излезе от печат през март 2011 г.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.