Д-р Любомир Канов за раздвоението на емигранта, оцеляването в Америка и англосаксонската етика

Ако има български емигрант в Америка, който да е осмислил истински дълбоко прераждането на българина в американец, това е д-р Любомир Канов.

Д-р Любомир Канов. Снимка: Иван Бакалов

Той е психиатър, който живее в Ню Йорк. Историята му е по-тежка от тази на другите емигранти, заминали след 1990 г. През 70-те и 80-те години д-р Канов е бил е дисидент, политически затворник. Роден е в Банкя през 1944 година. Баща му загива трагично при нелеп инцидент по време на „ленински съботник” и майка му остава вдовица с него и по-малкия му брат Емил. След казармата следва медицина с намерението да стане психиатър и писател. През 1971 г. брат му бяга в Канада. Любомир Канов е разпределен в психиатрична болница в Лом. На 3 март 1977 г. е арестуван по обвинения за „Контрареволюционна пропаганда целяща да разруши основите на социалистическия строй у нас и в Съветския Съюз и планиране на опит за бягство на Запад”. Излежава година и половина и през 1984 година успява да емигрира при брат си в Канада. Промените през 1989 го заварват в Ню Йорк. Издава сборник къси разкази „Човекът-кукувица” и получава наградата на българските писатели през 1992 г. През годините публикува още три книги: „Парейдолии”, „Ходисей” и „Между двете хемисфери”. От няколко години работи като психиатър в частен кабинет в градчето Роквил Сентър и се опитва да пише, когато има време и енергия. Пътува редовно до България, където произвежда вино в крайдунавски лозя, близо до Лом, които е насадил сам със собствени средства. Вината му са с марката „KANOVVINEYARD”. Известност сред ценителите получава неговото „Кановвинярд” пино ноар 2004, а от каберне совиньон реколта 2003 има 5 медала от прегледи на виното в САЩ. Наблюденията му за живота там и у нас са впечатляващи. Ето и неговата нелека история:

В затвора в Стара Загора попаднах по член 108 и 113 от Наказателния кодекс, които гласяха „контрареволюционна пропаганда, целяща да разруши обществения строй у нас“ и „контрареволюционна пропаганда, целяща да разруши обществения строй в Съветския съюз“. Причината да ме подведат под отговорност беше, че говорех истината, както аз я разбирах. Тогава работех по провинцията – в психиатрични болници и като участъков лекар. Не можех да си намеря работа в София дълги години. Накрая си намерих по заместване, но властта беше по следите ми, защото брат ми беше избягал в Канада.

Подслушвали са ми телефоните, целият ми апартамент е бил с микрофони, следили са действията ми, така че ме затвориха. Изкарах година и половина в затвора на Стара Загора, в двата политически отряда. С мен бяха Едуард Генов, Петър Бояджиев, един велик дисидент – Владимир Макаров, който се ожени и замина за Париж по-късно, Петър Стефанов, който по-късно разбрах, че е загинал. Той беше най-добрият по гардеробите в дърводелския цех – високообразован мъж, който беше попаднал в затвора за шпионаж. Доколкото разбрах, опитвал се е да защитава интересите на България, но е бил под кръстосаните игри на съветски кагебисти, български десари и машината го е смляла.

Снимка: Иван Бакалов

Спомням си, че се криехме зад гардеробите през обедната почивка и тичахме на място. Един от ужасите на затворите е, че деградираш физически, защото не виждаш слънчева светлина и не се движиш. Килиите бяха за по четирима души с малко прозорче отгоре. Аз спях на горния нар. Една нощ се събудих и видях изумително красива гледка. На фона на пълната луна, някакъв плъх стоеше на решетката на прозореца – страхотна графика. Веднъж в килията влезе гълъбче и стана наш питомец и любимец, но го криехме – там всичко беше забранено. То заболя и успяхме да изпросим от фелдшера (който беше криминален престъпник, убиец) да ни даде едва-две таблетки тетрациклин, за да го излекуваме. За съжаление, някой го уби. Намерили са го, докато сме били на работа.

След затвора работих като общ лекар и няколко години в психиатриите в Карлуково и Курило. Накрая реших да се откажа от българско поданство, защото неизбежно щяха да ме вкарат пак в затвора. Това ми го обеща следователят. Беше очевидно, че не мога да живея в този строй и ми се искаше, вместо да се измъчваме взаимно, да ме пуснат и да се махна. Бях протестирал и  едно от обвиненията ми беше, че съм разпространявал споразумението от Хелзинки, което имаше три кошници. Третата кошница беше за правата на разделените семейства. Моята претенция беше, че ние с брат ми сме разделени и имаме право да се виждаме. Настоявах, че споразумението трябва да се спазва от България, щом сме го подписали. Написах една мотивирана по своему молба за освобождаване от българско поданство и реших да говоря с приятели дали според тях имам шанс. Един приятел, който след години (когато си прочетох досието), разбрах, че е бил агент на ДС, ми ме насочи към свой съученик. Срещнах се с него и той каза: „Единственото, което България признава, е ако се ожениш за чужд гражданин. Тогава може да ви признаят като разделено семейство“. След две години така и направих. С помощта на брат ми дойде една жена от чужбина, аз се ожених и след доста перипетии напуснах. После, на свой ред, направих същото – аз имах една приятелка, която дойде в България и се ожени за друг мой приятел, за да напусне.

Преди това съм мислел за какви ли не други начини да избягам от България. Бях плувец, гмуркач, подводен риболовец, харпунджия и едно цяло лято тренирах в Китен в залива между Китен и Приморско. Всеки ден го плувах по два пъти напред-назад, като мислех, че мога привечер, южно от Ахтопол да напусна България и да доплувам до Турция. Но убиха едни момчета, пак гмуркачи и спортисти, докато се опитвали да направят същото. Бяха осъмнали във водата, видели ги от хеликоптер, който обикалял над морето, и ги разстреляли от въздуха. Та се отказах от това. Имал съм и други нереалистични идеи – да избягам с шлеп по Дунава и др. Брат ми също беше измислил един план – да кацне някъде с малък, лек самолет, да ме вземе, а после да минем под радарите. Той беше ходил на курсове за летци в Англия и беше тренирал. Изпрати ми плана си по своя позната. Момичето дойде една вечер вкъщи, а аз му обясних с жестове да не говорим – само да пишем. С моя тогавашен английски криво-ляво се разбрахме. Много мислих, но реших, че рискът е прекалено голям.

Виното на д-р Любомир Канов – KANOVVINEYARD. На снимката е Kamernero – купаж от мерло и пино ноар. Името е съставено от Канов, мерло и неро (пино неро – италианското название на сорта). Няколкото различни сорта и реколти от лозето на Канов са добре познати на ценителите. Снимка: Иван Бакалов

И така накрая се ожених формално и ме пуснаха да замина. Мисля, че за успеха ми помогна и фактът, че в целия соцлагер вече имаше някаква промяна във въздуха. Това стана през 1984 година – вече бяха умрели Брежнев, Черненко и в ДС изглежда бяха решили, че вече няма смисъл да се занимават с мен. Ако отново ме затворят, ще се вдигне излишен шум. Дадоха ми разрешение за брак (чаках 1 година), а след това ме пуснаха. Така се озовах в Канада при брат ми. Разведох се и заживях с него на улица „Еспланад“ в Монреал, в едно бедно апартаментче за 99 долара за месец, което беше нечувано нисък наем. Той е художник, но нямаше много пари. На отсрещния ъгъл на улицата продаваха най-хубавите гевреци. Правеха ги с руска закваска, емигранти. На улицата имаше много къщи на португалски емигранти, които на Коледа украсяваха дворовете си с трогателни пластмасови елени…
Спомням си как първоначално бях направо заслепен от яркостта на светлините в Канада. Попадайки в някакъв магазин, бях толкова изумен от многообразието от всичко, че започваше да ме боли главата. Нито можех да обработя тази информация, нито да разбера какво се продава и за какво служат всички тези неща. Бях се разделил с майка си, както се оказа – завинаги, и преживях  сериозен и културен, и всякакъв шок. Почти не говорех английски и знаех някакъв френски, който не ми беше от голяма полза в Монреал, защото там говорят жоал – доста труден за разбиране диалект на френския. Така се оказах не млад мъж (40 годишен), с нулева компетентност, който зависи от бедния си брат в напълно непонятна страна и с душа, която изцяло и отново трябва да изградиш, защото нямаш никакви сетива за земята, на която си попаднал.

За мой лош късмет, буквално в деня, в който кацнах, бях сменили изпитите за признаване на квалификацията на лекарите. От един сравнително приличен изпит, подобен на държавния изпит в България, който се е държал преди това, бяха въвели чудовищен изпит. Това е изпитът, който ако всеки лекар от планетата издържи, автоматично получава поданство и възможност да работи. Новият изпит беше колосално труден, върху цялата медицина от А до Я. По-късно се оказа, че го взимат само около 10% от хората. А пък аз не бях завършил скоро преди емиграцията си. Бях работил дълги години, специализирал, нямах опит като общ лекар от години. Плюс това всичко беше на английски. Така че започнах да уча английски и медицина отново. Думите, които не разбирах от учебниците, проверявах в речника и в същото време учех много от медицината. А тя беше отишла много напред, особено в области като биохимия, генетика и т. н.

Брат ми, горкият, с малките си възможности, все пак купи учебниците, които ми бяха нужни и в малката зелена стая на улица „Еспланад“ посрещах много пъти утрото над книгите. Учех английски сам и се мъчех да произнасям правилно думите чрез транскрипцията. Накрая, когато се опитвах да съставям изречения, те бяха като неугледен и много зле построен мост с български синтаксис. След това започнах да работя като санитар. Исках поне малко да разбера нещо за болничната помощ, но нямаше как и работех в дом на напълно парализиран човек, когото трябваше да храня с лъжичка, да нося в банята, да къпя, да се грижа за него и т. н. Той беше заможен човек, а децата му плащаха да го гледам в къщата му. Получавах минимална заплата – по-ниска ставка от това нямаше, но все пак взимах 70-80 долара на седмица и учех през нощта.

Д-р Любомир Канов. Снимка: Иван Бакалов

След около 1 година бях научил английски и си бях взел всички изпити. Исках да работя в Канада, но се оказа, че не е достатъчно да си вземеш изпитите, а трябва да имаш и стаж в болница – опит в медицината, който да ти позволи отново да вземеш изпит за лиценз и право да практикуваш медицина. Политиката на Канада по това време беше такава, че чужди лекари не й бяха нужни. Бях кандидатствал и в Америка. Получих покани от 5 болници в САЩ за интервю. Явих се и всички се възхитиха от моя английски език. Не искам да се хваля, но наистина го бях научил.

Започнах на брега на Мексиканския залив, в университетската болница на Тексас – един град, който периодично го отнасят урагани.
Там без кола си загубен. А аз не знаех да карам кола, 42-годишен човек. Брат ми дойде с неговия огромен 8-цилиндров „Додж”, приличаше на маса за тенис. И из пустите шосета край Галастън, Тексас, той ме учеше да карам. След като ме научи се явих на изпит. Изпитът там е – отиваш с колата си в полицейското, един се качва с теб, почваш да караш, той наблюдава. Накрая одобрява, снимат те и получаваш книжката.
Полицаят ме разпита, казва ми – имаш акцент, откъде си? Казвам – от България. Той – „Аааа, България, това е част от Съветския съюз.“ Викам – горе-долу, така е. Той пита – „Какъв си?“ Като му обясних, че съм доктор, той възкликна – „Как си попаднал тук?” Ами, бягам от комунистите, отговорих му. А той, като истински тексацец, ме разбра и казва – „Виж какво, ако някои комунисти тука някъде те притесняват, веднага ми се обади, ето ми телефона и името.” Много приятелски се отнесе (смее се).
Купих си един 6-цилиндров форд, но понеже нямах кредитна история, ми помогна един българин от Хюстън, химик, Бог да го прости, Любо се казваше и той. Стана ми гарант да си взема тази кола на втора ръка. Много се гордеех се нея. Моите колеги млади психиатри много се учудиха – защо си купуваш форд? Аз казвам – защото форд са най-хубавите коли. Те – „О, не, не…“ Всички от тях мечтаеха да си купят „СААБ”, японски тойоти и др. Аз бях единствения американски шовинист по отношение на автомобилите (смее се).

Снимка: Иван Бакалов


Е
вакуирал съм се заради ураган от Тексас в Ню Орлиънс през 1987 г., където чакахме да премине опасността и слушахме истински джаз. Отидох да специализирам психиатрия, но първата година се занимавах с обща медицина, неврология и др. Според мен всичко това не беше нужно, защото аз си бях специалист още от България и разбирах от психиатрия доста повече от младите американски лекари, но такива бяха правилата, така че прекарах 3 години като специализиращ лекар. След това отидох в Ню Йорк, където бях нещо като асистент – chief resident. Това вече беше по-леката част от този, иначе жесток тренинг с дежурства от по 72 часа, изключително тежки случаи в спешното отделение и т. н.

В Ню Йорк, вече през 1989 година, понякога съм си купувал списание „Огоньок“ в Манхатън, както и руски книги и списания. Следях всичко. Когато разбрахме за падането на Живков, страшно се вълнувахме. Имах апартамент на 19-а улица, срещу болницата – доста обширен и удобен, и в него събрахме една вечер с помощта на Косьо Мишев, който тогава беше кореспондент в Ню Йорк на „Свободна Европа“, гостуващи дисиденти от България. Бяха към 10-12 млади мъже. Посрещнахме ги вкъщи, купихме вино, бяхме много щастливи. Аз бях особено развълнуван, защото там беше и моят стар приятел Филип Димитров (б. р. – по късно лидер на СДС и министър председател 1991-1993 г.). Той ми е първият приятел след затвора, защото тогава бях загубил всичките си предишни приятели. Месеци наред не се виждах с никого, главно за да ги предпазя – не исках опашката от агенти да навреди на никого.

Помня как се запознахме. Един колега ме изведе една вечер и ми каза: „Ще отидем на гости на наш приятел – Филип Димитров. Той се интересува от психология и психотерапия“. Сприятелихме се и много обичахме да говорим за история и прочие. И изведнъж изненада – виждам го в Манхатън. Мисля, че тогава беше поканен от Държавния департамент, заедно с младите политически надежди на България. Помня, че доведе едно слабичко момче и каза, че е асистент по психиатрия в Медицинска академия. Така ме запозна с Любомир Павлов – понастоящем банкер и милионер. Поговорихме малко с него, но ми се видя доста далече от психиатрията.

Живяхме години в Манхатън – аз вече бях с моята бъдеща жена, която е българка от София, заминала на Запад 1-2 години преди мен. Първо бяхме на 19-а улица, след това на 22-а. В нас беше като Аврамов дом, идваха всякакви хора от България. Посрещахме, вълнувахме се, правехме демонстрации, „избори“ пред българското консулство през 1990 година по времето на Желю Желев. Ние нямахме право да гласуваме тогава, но се събрахме доста хора – към 300 души, направихме едни сини кутии и пуснахме в тях бюлетини, на които написахме: „Не на комунизма“. Аз лично занесох тези кутии на уплашените ченгета вътре в консулата, стоварих ги на масата и казах: „Искаме тези бюлетини да отидат в изборната комисия в София“. Смешна надежда, разбира се, но толкова можехме да направим.

Снимка: Иван Бакалов

В Ню Йорк кариерата ми започна с това, че кандидатствах в една болница –  Оушънсайд, на Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк. Отначало ме приеха малко скептично, но скоро ме назначиха за медицински директор на тази клиника и бях доста успешен. Правехме интересни програми, които бяха от най-добрите в щата. Първите 2 години нямах частна практика, но след това отворих един офис. Започнах да приемам пациенти и след работа. С течение на годините тази част от работата ми започна да нараства и в един момент се отказах от административната работа в болницата като щатен служител. Минах изцяло на частна практика. И досега е така. Живея в Ню Йорк, а офисът ми е на 30-40 минути път, в градчето Роквил Сентър.

Между хората и техните болести в България и Щатите няма разлика. И причините, и естеството на проблемите според мен са еднакви. Опитът ми от България е преводим в Америка и обратното. Това е опит за човека изобщо и не зависи от националната принадлежност. По принцип САЩ е държава на усърдния, качествен труд, който изисква 110% от човека всеки ден. Този труд се измерва в пари. Американците са хора, които имат много малко свободно време. Това неизбежно ги прави по-ограничени, защото животът им се състои от работа и семейство. В България имаше (и може би все още има) много повече лукс – тоест, свободно време. Това води и до по-луксозни занимания – четене, театър, разсъждения, напивания с приятели – такива неща.

Аз там не мога да си позволя примерно да се запия с Иван до 2 часа през нощта, да говорим за Шаламов, а на сутринта да отида на работа в 6 и половина със зачервени очи, след което да работя 12 часа. Няма как да стане… Много от хората живеят от чек до чек – те са във вилката на една почти непрекъсната страхова невроза от това, че може да загубят работата си и цялата малка конструкция на живота им да рухне. Те живеят в къща, която са купили със заем от банката и ако не го изплащат 3 месеца, банката си взима имота обратно. Работят с 12-15 дни отпуск в годината (говоря за мнозинството) и то много сериозно. Обучението на децата им е безумно скъпо и между плащането на автомобила, който също е на изплащане и различните застраховки  няма много време за по-абстрактни форми като театър, Ницше, „Така каза Заратустра“ и прочие.

Българите се измятат, не си удържат много на думата. В Америка не можеш да оцелееш с този манталитет – да закъсняваш с половин час, да поемеш ангажимент и да не изпълниш обещание. В Америка най-важното което имаш, е кредит доверие. Ако го загубиш, губиш всичко. Англосаксонската етика е етика на контракта – дадена дума, скрепена с подпис, понякога и без подпис, което е кръвообращението на всяка икономика. Защото без доверие има бандитизъм и взаимно надлъгване.
В крайна сметка хитрият е глупав. Така е и в психиатричната литература и практика. Възможно е един олигофрен да е много хитър и да надхитри едни професор по математика и даже да го ограби, но от това в крайна сметка страда и самият олигофрен. Така че хитростта, подлостта и взаимното лъготене, тази византология по пътя на приобщаването на България към цивилизования свят – като един кромид с безкрайно много люспи, многоетажна постройка, базирана върху взаимното лъготене, отлюспване безкрай, на дъното на което няма никаква истина. Това е препъни камъкът на българина. Излаз от лъжата към доверието. Възлизане от магарето към суровата красота на искреното отношение към другия.

По принцип американците се грижат за здравето и за семействата си. Те не могат да си позволят да не са функционални, а и самото общество е възпитано в това, че човекът като индивид има голяма стойност. В България, която помня отпреди, животът на един човек струваше по-малко от един автомобил „Москвич“. Тоест, човек не се възприема като нещо ценно, не си гледа добре здравето, да не говорим – психичното здраве. В България като че има едно обезстойностяване на човека, което според мен се изразява в отношението към здравната и психичната грижа. Това е една от разликите на практиката тук и там – че тук хората не вярват на своите лекари, нито ги търсят особено. Вероятно донякъде и с основание, защото тази професия беше унищожена в България с модела на безплатното здравеопазване и с позицията на лекаря на най-ниското ниво от йерархията на ценностите, където примерно москвичът беше на голяма почит, милиционерът имаше цена колкото четирима лекари, големият майор – колкото петима, а човекът от ДС се ценеше може би десет пъти повече от един лекар. В такова общество самата професия деградира. Безплатна медицина, за сметка на хората, които я практикуват.

Когато имаш частна практика в Америка, не може да си позволиш да взимаш много тежки случаи. Моите пациенти са работещи хора – учители, адвокати, лекари, психотерапевти понякога. Те имат някакъв проблем – често невротичен, депресивен, обсесивен или друг, но много по-рядко свързан със сериозните болести като шизофрения, биполярни разстройства и др.

Понякога хората издържат и най-трудните обстоятелства, без да загубят разсъдъка си. Друг път и малкият стрес събаря човека, който не е стъпил стабилно, поради това, че е по-раним или чувствителен. За да си психиатър и да издържиш този товар, който наистина не е малък, трябва да си с доста яка психическа гърбина, за да можеш да влачиш ралото. Но така е с всички лекарски специалности. Не е лека професия да живееш с болките на хората.

В България хората са скептични към медикаментите, но лекарствата помагат в много случаи. Има много нови, интересни, които лекуват. Деленето на психични болести и други е доста отживяло и невярно. Почти всички т. нар. душевни болести са съвсем материални, физиологични разстройства, а повечето от тях са лечими. Понякога е по-добре да се взимат лекарства, отколкото човек да скочи през прозореца примерно. Или да лекуваш хората с баене и с хомеопатия, което доста се прави тук, в България.
Да лекуваш психиката си в Америка не е евтино. Ако отидеш на „Парк авеню“ в Манхатън, при старите психоаналитици, които все още се ползват с престиж, въпреки че вече са малко демоде (защото методите им не са особено резултатни), те взимат по 400 долара на сесия (за 50 минути). Но средната цена е 250 долара на час. Разбира се, повечето хора имат застраховка, която покрива определена сума и те доплащат. Има медицинска психотерапия и такава, която се практикува от социални работнички – те си говорят с пациентите, почти както в България фризьорките си говорят със своите клиенти (и на същите теми, предполагам).

Въпреки че в Америка ми е офисът, професията, пенсията, в България се връщам почти през месец. Един ден бих се оттеглил тук за постоянно, в някоя прохладна изба… Такъв е кръговратът на живота ми – от изток на запад и пак на изток…“

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.