Барак Обама и краят на илюзиите

Пер Майнерт

Барак Обама с дъщеря си Малия чете цитат от Декларацията за независимост в Мемориала на Томас Джеферсън във Вашингтон. Снимка: Белия дом

Магията изчезна. Реалността погълна Барак Обама след първата му година като президент, която беше белязана от кризата. Личи си по лицето му. Заразителната усмивка, готова да се появи във всеки момент, отстъпи място на бръчките, свидетелстващи за трезва съсредоточеност.

Обещанията бяха огромни. „Да, ние можем“, отекваха възгласите на запленените тълпи. На 20 януари 2009 г., когато младият президент влезе в Белия дом, възможностите сякаш бяха безгранични. Половин Америка беше в краката на първия чернокож президент на САЩ. Европа кипеше от въодушевление. Година по-късно 48-годишният лидер носи бремето на същите големи надежди, които разпали историческото му кандидатиране и хипнотизиращото му красноречие.

Обама може да се похвали с някои успехи, а реформата му в здравното осигуряване може дори да се превърне в триумф след десетилетия на провали. Преди всичко би трябвало да се отбележи, че 48-годишният Обама не допусна сериозни грешки – той не се изложи през първата си година на поста, изпълнена с безпрецедентните предизвикателства на рецесия и две войни. Обама бързо изпадна в немилост: когато встъпи в длъжност, близо 70 процента от американците го одобряваха, а сега те са по-малко от 50 на сто, показват проучвания. Сблъсъците между противниците в американската политика са остри и жестоки – по-силни са от тези в голяма част от Европа, например.

Втората година на Обама заплашва да бъде дори по-трудна от първата: няма промяна с Иран; боевете с талибаните в Афганистан приемат застрашителни размери. Безработицата е все така 10 процента, както е от десетилетия, а бюджетният дефицит на правителството бързо се увеличава. На всичкото отгоре решаващите избори за Конгрес през ноември може да отслабят мнозинството на демократите в Сената. Републиканците предусещат победата си.

Когато Обама полагаше клетва като президент на стълбите на Капитолия, САЩ и светът се бореха с най-тежката икономическа криза от Голямата депресия през 1929 г. Но вълната от въодушевление и оптимизъм, която заля цялата страна, изглеждаше по-силна от всяващата страх криза. Решенията изглеждаха възможни и незабавни: затваряне на Гуантанамо, край на войната в Ирак, да се протегне ръка на Иран, Северна Корея и Куба, мерки срещу промените в климата и, разбира се, здравна реформа, образование и заетост. „Ние ще променим Америка, ние ще променим света“, обявяваше тържествено Обама. Скромността не бе сред силните му страни.

Нещата станаха още по-странни. По ирония на съдбата Обама получи Нобеловата награда за мир само дни, след като обяви значително ескалиране на войната в Афганистан. Въпреки че в речта си при връчване на наградата Обама говореше по-малко за мира и повече за оправданото използване на силата, хората ревностно го подкрепяше. Председателят на Нобеловия комитет Турбьорн Ягланд защити избирането на Обама, който получи наградата за своите „изключителни усилия за укрепване на международната дипломация и сътрудничеството между народите“.

И в САЩ, и в Европа много хора изпитаха огромно облекчение, че свършва ерата на Буш. Край на каубойската политика на Буш, на неговите едностранни инвазии, на позициите му „или сте с нас, или – с тях“. Сред правителствата в „стара Европа“ се чу въздишка на облекчение. „Обама не грешеше, като смяташе, че много хора по света искат друг стил на американско лидерство и че той е подходящият човек, който да предложи това“, писа Чарлз Лейн, автор на уводни статии в лявоориентирания вестник „Вашингтон пост“. Обама умело правеше големи жестове, изнасяше важни речи, завладяваше огромни тълпи. Той предложи да се срещне с лидерите в Техеран, без да поставя условия; отиде до Кайро, за да се обърне към ислямския свят. Мнозина ръкопляскаха, но не и иранците. У дома консерваторите се мръщеха.

Според критиците Обама е бил твърде мек и е използвал твърде малко влиянието на ръководената от него свръхсила. Когато Обама направи дълбок поклон пред японския император Акихито, консерваторите го мъмриха дни наред. Някои смятат, че Обама е бил прекалено деликатен с Китай. „Вместо да се опитат да увековечат американското превъзходство, те се стремят да контролират неизбежното според тях намаляване на влиянието на Америка в сравнение с други велики сили“, писа консервативният коментатор Робърт Кейгън.

Но всъщност стратегията на Обама не е това. Президентът осъзнава, че мандатът му съвпада с протичащи в световната система промени, сред които не на последно място е възходът на Китай и Индия. Правозащитници вдигнаха врява, когато Обама отказа да се срещне с Далай лама, за да не подразни Китай. Но Обама знае, че има нужда от партньори. Властовият елит в Техеран се отнася с пренебрежение към Обама. Без подкрепата на Москва, Пекин и Европа „най-могъщият човек в света“ е безпомощен.

Светът се променя. Г-7, някогашният клуб, запазен само за европейците, северноамериканците и японците, отстъпва място на Г-20. В играта се включват Китай, Индия, Бразилия и Южна Африка. Девизът „Да, ние можем“ все още е валиден, но вече на глобално ниво, а не само за самотни играчи.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.