Корупцията във Вашингтон задушава бъдещето на Америка

Йохан Хари

Абсолютна корупция. Илюстрация: блогспрешън

Тази седмица бедствие сполетя САЩ, след което вторични трусове ще тресат световната политика години наред. То не привлече такова медийно внимание като победата на неизвестен републиканец в либералния щат Масачузетс – крепостта на Кенеди, или първата реч на президента Обама „За състоянието на съюза“, или вероятната раздяла на Бранджелина и на техните „Обединени нации“ от осиновени сирачета. Но то засегна единствения най-голям проблем, който тегли американската политика към бруталност и дисфункция, и го направи много, много по-тежък. И все пак то посочи и единствения път, по който Обама може да поеме сега, за да спаси президентството си.

В течение на повече от век Съединените щати бавно въвеждаха някои ограничения (прекалено малко, прекалено малки) върху това доколко корпорациите могат да подкупват, тормозят или заплашват политиците. Тази седмица всичко това беше унищожено с един удар. Върховният съд постанови, че корпорациите изведнъж вече могат да публикуват политически реклами по време на предизборни кампании – без абсолютно никакъв лимит за броя или за това колко пари могат да харчат.

Така че, ако си навлечете гнева на инвестиционните банкери, като подкрепите законопроект против интересите на банките, „прекалено големи, за да сгрешат“, вече ще блъскате главата си в стена от клипове, излъчвани 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, които ще изобличават всяка ваша слабост. Ако предизвикате недоволството на петролните компании, подкрепяйки законопроект против глобалното затопляне, сега ще бъдете залети от цунами от клипове, които твърдят, че сте противник на запазването на работните места и на Американския начин на живот. Ако раздразните частните подизпълнители, противопоставяйки се на гигантския военен бюджет, заплашва ви клеветническа кампания с обвинения в „мекушавост към тероризма“.

Конгресменът Алън Грейсън казва: „Това на практика институционализира и легализира корупцията в най-големия мащаб, който можете да си представите. Корпорациите вече ще могат да възнаграждават политиците, които действат в тяхна полза, и да смажат политиците, които не го правят. Вече дори няма да се говори за „сенатора от щата Канзас“ – той вече ще бъде „сенаторът от „Дженеръл електрик“ или „сенаторът от „Майкрософт“.

За да разберете какъв ще бъде ефектът от това, трябва да си дадете сметка колко по-скромни корпоративни суми вече повлияха на американската демокрация. Нека разгледаме един случай, който е прост и всеки американец може да види с очите си: здравеопазването. САЩ са единствената голяма индустриална демокрация, която не гарантира здравни грижи на всички свои граждани. Резултатът е, според подробно проучване на университета Харвард, че близо 45 000 американци умират ненужно всяка година. Това се равнява на 15 атентати като тези от 11 септември всяка година или на две хаитянски земетресения на всяко десетилетие.

Така е не защото на американският народ му харесва. Проучвания на „Галъп“ вече десетилетие показват, че според две трети от американците правителството трябва да гарантира здравни грижи за всички граждани – американците са не по-малко добри, почтени и загрижени един за друг, отколкото който и да е европеец. Не! Така е, защото частните застрахователни компании сега трупат богатства от система, която не обхваща непечелещите бедни слоеве и е способна да отхвърли и най-болните хора като „неподлежащи на застраховане“. Затова те плащат на политиците, за да остава системата калпава. Те финансират предизборните кампании на политици и от двете партии в Конгреса и наемат цяла армия от лобисти, а от своя страна тези политици спират с вето всеки план за нова система, която не обслува спонсорите им.

Вземете например Джо Либерман, бившия демократически кандидат за вицепрезидент. Той събра 448 066 долара дарения за предизборната си кампания от частни кампании за здравни застраховки, докато съпругата му печели 2 милиона долара като един от техните главни лобисти. И той блокира всеки опит в Сената да се разкъса мъртвата хватка на частните застрахователни компании и да се разшири обхвата на здравното осигуряване.

Политическата система на САЩ сега работи в корпоративна клетка. Ако искате да се кандидатирате за публичен пост, трябва да приемете корпоративни пари – така че трябва да обслужвате корпоративни интереси. Корпорациите често са безочливи в своята корупция: не е необичайно да плащат и на на двамата съперници за сенаторското място, за да си гарантират, че всички страни ще им бъдат задължени. Стигна се дотам, че вече често лобистите пишат законите на страната. Не метафорично, а буквално. Бившият конгресмен от Републиканската партия Уолтър Джоунс заяви през 2006 г. как бил възмутен, когато разбрал, че лобисти на фармацевтични компании всъщност са диктували текста на законопроекта за рецептите по програмата за социално слаби пациенти „Медикеър“, а марионетките-политици просто послушно изпълнявали.

Какво всъщност се случва, ако политиците служат на късогледата жажда за печалби на корпорациите, а не на дългосрочния обществен интерес? Стига да погледнете през прозореца си към спуснатите кепенци на магазините, за да получите отговор. Банките бързо бяха дерегулирани през периода от 80-те години на миналия век до първото десетилетие на новия, защото техните лобисти плащаха на политиците от всички бои и искаха отплата в отменени правила и отхвърлени закони. Както беше казал накратко сенатор Дик Дърбин: „Банките притежават Сената!“, така че те трябваше да се подчиняват.

Именно тази корупция попречи на Барак Обама да постигне нещо съществено през първата година от мандата си. Как може да регулираш банките, ако Сенатът е притежаван от Уолстрийт? Как можеш да започнеш бърз преход от петрола и въглищата към вятърна и слънчева енергия, ако индустрията на изкопаемите горива притежава Конгреса? Как можеш да скъсаш с външната политика, зависеща от петрола, щом големите петролни компании ти осигуряват поканата за американската политика?

Опитът на Обама за реформа на здравеопазването загива, защото той реши, че може да прокара в Сената само такава реформа, която гигантските застрахователни и фармацевтични компании са одобрили предварително. Затова обеща да запази забраната за вноса на евтини лекарства от Канада, зарече се да не се пазари за цените и заряза идеята за държавен застраховател като опция, който щеше да гарантира със сигурност, че обикновените американци наистина ще могат да си позволят да се застраховат. Резултатът бе нещо като Квазимодо, едно предложение за реформа толкова слабо и изкривено, че дори избирателите в Масачузетс го отхвърлиха с отвращение.

И след всичко това корпорациите, които причиниха кризата, сега получават още повече власт. Според странното решение на Върховния съд корпорациите са „лица“, така че имат „правото да се изразяват“ по време на избори. Корпорациите обаче не са хора. Трябва ли да имат правото да носят оръжие и да гласуват? В това би имало също толкова смисъл. Те са юридическа фикция, измислена от държавата, и може справедливо да бъдат регулирани, за да им се попречи да „изядат“ твореца си. Това е същият Върховен съд, който постанови, че затворниците в Гуантанамо не са „лица“ според конституцията, заслужаващи основни права на защита. Съд, който твърди, че едно живо, дишащо човешко същество е по-малко личност, отколкото „Локхийд Мартин“, дълбоко греши.

Пред Обама сега има два пътя – пътечката на Клинтън или магистралата на Франклин Делано Рузвелт. След като изгуби своята битка за здравна реформа, Клинтън реши да служи тотално на корпоративните интереси. Именно той осъществи най-голямата либерализация на банковите закони и допусна най-големия взрив на неравноправие от 20-те години на миналия век до наши дни. Някои съветници на Обама сега го подтикват към този път : ужасяващото антикейнсианско обещание за замразяване на разходите за социални програми за следващите три години, за да се намали дефицита, е техен триумф.

Но има и друг път. Рузвелт започва президентсвото си, опитвайки се да угоди на корпоративните интереси, но се сблъсква с гръмко недоволство и възмущение в страната, когато става ясно, че това поставя в неизгодно положение обикновените американци. Той сменя курса. Обръща гнева си към „злодеите с огромни богатства“ и се хвали: „Подкрепям гнева срещу икономическите роялисти“ (от речта на Рузвелт при приемането за втори път демократическата номинация за президент :“Икономическите роялисти се оплакват, че се стремим да свалим американските институции. Това, от което всъщност се оплакват е, че се опитваме да им отнемем властта. Нашата преданост към американските институции налага отхвърлянето на подобен вид власт“) Той въвежда строга регулация, която успява да предотврати икономическа катастрофа и спираловидно нарастващо неравенство цели три поколения.

Частични проблясъци от това как би изглеждал „Франклин Делано Обама“ видяхме в реакцията на президента срещу решението на Върховния съд. Той каза: „Това е голяма победа за петролните компании, за банките на Уолстрийт, за компаниите за здравни застраховки и другите мощни интереси, които налагат властта си всеки ден във Вашингтон всеки ден, за да задушат гласовете на обикновена Америка“. Той обаче отдели много повече време да угоди на тези интереси, отколкото да се пребори с тях. Силният натиск на стачки и протести, на който бе подложен Рузвелт, още не се е зародил в сегашното общество, парализирано до безнадеждност от отвратителните медии, които убеждават хората, че са безсилни и трябва пасивно да чакат някой месия.

Много малко позитивни промени биха могли да настъпят в САЩ, докато тези интереси не бъдат прогонени от храма на американската демокрация. Вречта си „За състоянието на съюза“ Обама отдели една минута на този проблем и предложи ограничения срещу лобистите, но това само най-малката първа стъпчица. Той избегна големия въпрос. Ако американците искат демократична система, трябва да плащат за нея и това означава справедливо държавно финансиране за политическите кандидати. Кандидатите са от съществено значение, за да работи системата: иначе все едно не желаеш да плащаш за изборни кабинки или за машини за гласуване. В същото време Обама трябва да се опълчи на Върховния съд: когато съдът се опитва да блокира „Новия курс“, Рузвелт се постарава да го напълни със съдии, стоящи на страната на народа. Обама трябва да бъде притиснат от американците да бъде също толкова радикален.

С никоя от кризите, пред които сме изправени – от глобалната банкова система до глобалното затопляне, няма да можем да се справим, ако шепа супербогати корпорации имат право на вето над всеки сантиметър прогрес. Ако Обама страхливо избяга от това предизвикателство, все едно да предложи американското правителство на търг в Е-bay и да го продаде на купувача, който даде най-много. Как бихме забелязали разликата?

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.