СофияПловдивВарнаБургасРусе

Обиколих на цяла Америка пътищата. Само 3 щата пропуснах

Луканов ме прогони в Калифорния, разказва 63-годишният ерген Мито Митов

Мито Митов на разходка с корабче край брега на Калифорния. Снимка: Личен архив

Мито Митов е български емигрант в Америка, който се завърна за кратко в България за пръв път след 17 години. Живял е 14 години в Лос Анжелис, а сега в Лас Вегас. Емигрирал е на 46-годишна възраст и досега е ерген. Придобил е американски навици, но не е забравил и някои български. В щатите пие чилийска мускатова – „Много е хубава“ – клати глава и казва, че е по-добра от българските, които се намират там.

Мито е инженер-химик е по образование, роден е в Лом и допреди да замине през целия си живот е работил в “Кремиковци”.

* * *

Заминах за Америка на 1 юни 1990 г. след големите катаклизми тук. Бях един от участниците и организаторите на гладната стачка на работниците от комбината в Кремиковци пред Народното събрание. Дотогава имах 25 години стаж на електро-пещите в Кремиковци, а това е доста дълъг трудов стаж на едно място и то в много тежки условия.

Тези, които стачкувахме, не бяхме някакви мързеливци, а просто си искахме правата. Работехме здраво, давахме каквото се искаше от нас, но въпросът беше, че на нас не даваха каквото ни се полагаше. Тогавашният министър-председател Андрей Луканов всяка сутрин минаваше край нас, насядали пред Министерския съвет, и накрая ни каза: “Я дайте да видя петицията” и ние тръгнахме подир него. Вътре той прочете исканията ни и обеща, че може да ги изпълни, но на мен и още неколцина каза, че ще ни иска по 10 години затвор за подбудителство и саботаж. Именно това ме подтикна да замина за Америка. Вече имах покана от едно българо-американско семейство – те бяха тук за Коледа и си заминаха на 10 март 1990 г. Аз знаех какво правя, знаех, че имам отворена врата, затова след като ми дадоха виза, си купих билет и излетях. Просто тръгнах и толкова. Какво има да решаваш? Имаш билета в джоба, имаш визата и изчезваш. Това е.
Пътувах с югославските авиолинии, на 1-ви юни вечерта спах в Белград, на другия ден в 6 часа вечерта пристигнах в Лос Анжелис. Тогава бях на 46 години. Отивайки там, нямах никакви други притеснения, освен да мога да си намеря работа. Не ме интересуваше каква, исках само да имам работа, защото имах само 30 долара в джоба. Така и стана. Почнах да работя на шестия или седмия ден след пристигането си при един мой съгражданин от Лом, емигрант от 1966 г., който има автосервиз в Лос Анжелис. Намерих го чрез други българи. Монтирах нови и стари гуми и бях щастлив. Работата беше добра за мен, защото с тия 30 долара в джоба, ако бях взел такси от летището, щяха да свършат на първия светофар и толкова. Правих гуми в продължение на 9 месеца, а след това работих като заварчик-конструктор в една компания. Там се плащаше по-добре.

mito66.jpg mito22.jpg

Наложи ми се да ходя на училище, за да уча английски. Учих го 2 години, а после изкарах един колеж, от който се дипломирах като компютърен техник със специалност хардуер. Трябваше да уча 2 години и да платя 24 хил. долара, но аз представих академична справка от университета ми в България, затова платих 8300 долара и учих само 8 месеца. Започнах работа като компютърен техник към една компания, след това се преместих в друга и така до 1998 г. се местих от компания на компания, докато намерих най-добрата. Точно тогава реших, че ще е по-добре да започна да работя за себе си и работодателите се съгласиха. Изпълнявах същата дейност, но работех вкъщи и ми плащаха на парче. По този начин собственикът икономисва от плащането на социални и здравни осигуровки. Там има и един друг фонд, който се нарича компенсейшън – в случай на злополука от него се покриват разходите на пострадалия. За мен беше по-добре да си седя вкъщи и да си работя. По този начин правех много повече пари и сам си внасях осигуровките. Поправях едни малки адапторчета, които взимат ток от ел. мрежата и го свалят от 110 на около 15 волта. По онова време един такъв адаптор струваше 180 долара, а аз взимах на компанията по 14 долара да ги поправя. Правех по 100 на ден. Без да се потя, без да ходя по улиците и да се тормозя от трафика, без да хабя гориво. Правех това точно до 24 май 2002 г., когато стана един инцидент, който ми откъсна един от пръстите на лявата ръка. Отидох в склада на компанията да закарам едни DVD-та, които бях ремонтирал и настроил, отворих задния капак на пикапа, сложих си ръката там и както си говорех с мениджъра, дойде един от служителите с нещо като повдигач за товари и го спусна върху ръката ми. Носех един голям пръстен и той просто ми смачка и откъсна безименния пръст, но пък спаси другите пръсти. Ако го нямаше пръстена, сигурно щях да остана без още няколко пръста.
Този инцидент ми послужи като повод да ликвидирам всичко в Лос Анжелис и да отида в Лас Вегас. Купих един тежък камион и го пуснах да работи за една диспечерска компания. Оттам ми наеха шофьор, на него му плащаха на линия, а останалото беше за мен. Потръгнаха добре работите, купих още един камион и го присъединих също към тази компания. Ама дойде момент, в който се повишиха цените на всичко, включително и на горивото, и почнах вече да губя пари. Нямах достатъчно приходи от тая дейност и затова се качих да карам един от камионите сам за себе си. В Америка, ако не си flexible (гъвкав) в бизнеса, ще останеш извън борда. Ако не можеш да се преориентираш бързо, да си намериш нишата, в която да си изкарваш парите, много често ти се налага да си вземеш самолета и да се прибираш в родината. Много хора не издържат там, познавам сънародници, които дойдоха в Америка със зелена карта, седяха някой по една седмица, друг по един месец, трети по година и си заминаха. Трудно им е, не могат да се адаптират към новите условия, към новия начин на работа и си тръгват. Ама това е, защото имат избор.

mito11.jpgmito44.jpg

Не съм се женил в Америка. Ние сме балканци, имаме друг манталитет, не можем да понасяме тамошните взаимоотношения между мъжете и жените. Там жените са много свободни и самонадеяни. Трудно ще намериш американка да е добра домакиня, да е добър човек и добър партньор. Точно когато ти е най-необходима, тя решава да замине с приятелки в някой друг щат на ски, на кънки и на каквото си иска и ти не можеш да я спреш, не можеш да разчиташ на нея. Такива са си, така са свикнали и понеже ние сме при тях, а не те при нас, трябва да се съобразяваме с техния начин на живот. Ако някой ден реша да се женя, ще дойда тук, ще си намеря една българка да се караме по цял ден и това е. Макар че няма да можем и да се караме, защото няма да се виждаме. Аз не си стоя у дома, обиколил съм цяла Америка с тая професия. От 50 щата има само 3, в които не съм ходил с камиона – Хавай, Мейн и Аляска. Познавам на цяла Америка пътищата и мога да сметна колко мили минавам през всеки щат. Движението е много добре организирано и можеш лесно да се ориентираш, няма никакъв шанс да се загубиш. Имам два резервоара по 120 галона единия – това са към 500 литра само за единия резервоар – и понякога ги зареждам по два пъти на ден.

С тази професия съм обиколил много градове, които иначе никога нямаше да обиколя. Къде щях да ходя до Пенсилвания, къде щях да ходя горе по Кливланд… В камиона зад мен имам спално помещение, широко 1.80 м, с две легла едно над друго, вътре имам и телевизор, компютър, микровълнова печка и coffee-maker (кафе-машина).

Отначало си мислех, че ако имам собствен бизнес, ако работя за себе си, ще имам много време, ама не е вярно. Имаш ли собствен бизнес, ти воюваш за клиенти и ако един ден отсъстващ, клиентът звъни да те търси за услуга, тебе те няма и той отива при друг – конкуренцията е голяма и ти го губиш. Затова имаш ли собствен бизнес, само там трябва да стоиш или да имаш някой много силен мениджър, на когото да вярваш, иначе може да те краде.

Дали не ме е страх по пътищата? (смее се) По пътищата там няма бандити. По-безопасно е отколкото в града. Такива обирджийства, които съм чувал, че правят тук, там по пътищата няма. Не съществува такъв проблем. Никой шофьор няма право да носи острие, което е дълго повече от 3 инча (7.5 см), иначе е подсъден. Нямаш право да носиш и огнестрелно оръжие, аз имам вкъщи, но не го взимам на път. Различните щати имат различни закони за огнестрелното оръжие и аз трябва, карайки, да се съобразявам с местата, в които влизам. Някъде не можеш да носиш оръжието със себе си. Другаде – в Аризона – те задължават, ако го носиш със себе си, да го слагаш на кръста така, че да се вижда. В Лас Вегас можеш да имаш оръжие, което да стреля на автоматичен огън. Ако искаш да притежаваш оръжие, трябва да преминеш едни курсове, на които да те научат как да боравиш с него. С рушвет изпита не можеш да изкараш, защото този, който те изпитва, не знае какъв си, може да си подставено лице и да му правиш капан и той да си загуби работата.
Ако си в Калифорния, отиваш в магазина, избираш си оръжието и те ти казват: “Сър, след 14 дни ще дойдете да си го вземете”. През това време те вкарват в компютърната система на ФБР да те проверят дали не си хващан за сводничество, за кражба, дали не си лежал в затвора – на такива хора не им дават оръжие. Ако се окаже, че си един от тях, ти казват: “Сър, елате да си вземете парите обратно, вие не можете да имате оръжие”. И няма уговорки, вуйчо, чичо, дядо – кратко и категорично. Имаш ли един отказ, той е за цял живот. Ако те хванат с нелегално оръжие, те чакат 10 години затвор. В Невада е по-облекчено. Там си избираш оръжие, изчакваш 72 часа и после отиваш да си го вземеш. Това се прави, защото има много случаи, в които някой си изиграва парите на хазарт, залага жената, децата, всичко и отива, купува си пушка и се гръмва. Затова се изчаква 72 часа – да имат време такива хора да размислят.

Така че няма опасности на пътя. Освен времето. При едно от последните ми пътувания тази зима тръгнах от Лос Анжелис за Мемфис. По едно време се спусна мъгла и започна много силен снеговалеж. На едно място на пътя видях два големи камиона, които се бяха метнали по средата на двете платна и се бяха разковали. Те караха малки бутилки с вино и целият сняг наоколо беше станал червен. По-нататък пък една леля (има много жени шофьори), явно се беше загледала някъде и така се беше завъртяла, че камионът стоеше обърнат срещу насрещното движение.
Поради силния сняг се наложи да спрем и след 4-5 часа престой дойдоха и казаха, че са почистили пътя и можем да тръгваме. Ние, десетина ентусиасти, тръгнахме. Докато пътувах, видях 27 обърнати камиона, защото се оказа, че снегът по-нататък не беше почистен. Шофьорите се бяха качили на покривите на камионите и търсеха някой да дойде да ги извади. Това беше по-фрапиращ случай, иначе си пътувам весело и спокойно.

Мито на кораб-музей в Сан Диего. Снимка: Личен архив

Защо не се откажа и на продам камионите? Остават ми още три години да се пенсионирам в Америка и искам да имам по-висок доход, за да кача пенсията. Това беше другата причина да се навия да карам камиона. Защото изплащам и къща. Това е един начин на инвестиране. Ако плащаш наем, тия пари никога няма да ги видиш, те отиват в джоба на собственика. Като изплащаш къща, ти излиза по-скъпо – аз плащам по 2100 долара на месец. Обаче след края на първата година имам право на т.нар. рефинансинг, който се получава заради инфлация на парите, овехтяване на къщата и т. н. Получава се разлика от 25-30 хиляди долара, които банката ти дава на ръка.

13-14 години живях само в един апартамент в Лос Анжелис. Настаних се в него една година преди да започна да уча в колежа и останах там до преместването ми във Вегас. Много българи доведох в тази сграда, като квачка бях, кътках си пиленца около мен. Много бързо се сприятелих с хазяите – бяха много весели хора. Даже дадоха квартира на един българин, който още нямаше Social Security Number – това е тяхното ЕГН и без него не можеш да имаш нито шофьорска книжка, нито банкова сметка да отвориш, нито нищо. След смъртта на човека номерът се унищожава и друг не може да го има.

Сега при мен в Лас Вегас вече живее пети българин. Имаше един Васко, беше завършил в България строително инженерство, дойде там и остана при мен 9-10 месеца. Даже му намерих и работа – при едни арменци ходеше да боядисва. Други пак така идваха един по един и живяха при мен. Помагам им като човек, като българин, като сънародник. Хора сме в края на краищата и като българи трябва да се поддържаме. Аз правя каквото мога, не съм егоист, не изпитвам и завист към никого.

Лас Вегас е градът, който никога не спи. Там 24 часа са отворени казина, хотели, всичко. И крушка не гасне там. Можеш ли да си представиш в средата на пустинята да направят гейзери и фонтани?! Има едно казино Treasure Island (Островът на съкровищата). Там има два кораба – един пиратски и един от английския флот, и всяка вечер след 7 часа се прави специално шоу – английският кораб идва по един канал и се стреля с пиратския, който го потапя. С това шоуто свършва, изваждат потъналия кораб, връщат го обратно в началото на канала и на следващия час представлението започва отново.
А на втория етаж на хотела на казино “Венеция” са направили венециански канал с гондоли, който е дълът около 700-800 метра. И там има гондолиери, които возят желаещи срещу пари и ако се качи влюбена двойка, гондолиерът им пее на италиански. Има и Айфеловата кула – тя е висока повече от 100 метра, а до нея е казино “Париж”.
Игрални автомати в града има навсякъде – в бакалниците, в хотелите, в мотелите, даже и в тоалетните. Аз по принцип не играя хазарт, но понякога се изкушавам. Като тръгнах да си идвам за България, пуснах двайсетачка в един игрален автомат на летището и викам: “Хайде да видим дали ще спечеля нещо на изпроводяк”. И взех 73 долара.

На един час път на север от Лас Вегас има индиански резервати, където няма и ток. Ама това е само заради нехайството на обитателите им. Тях ги мързи много, понеже по закон всяко новородено индианче получава пожизнена пенсия от 800 долара. То се ражда и вече е пенсионер. А един човек, който има някакви основни средства да си купува хляб и някакви мръвки да яде, няма да вземе да работи. Там, докато пътувам, виждам край пътя много временни жилища – фургони, поставени на 4 камъка, сковани от тенекия колиби, кирпичени къщи… Това са индиански села. Вътре са кокошките, децата, козата, прасето, кучето, всичко. На какво спят, не знам, сигурно на чергички или на килимчета, по индиански. На местата, които навремето са били използвани за опити на различни оръжия, има много такива села.

Дали съм се преместил във Вегас, защото е по-евтино от Лос Анжелис? Не. Цените в Лос Анжелис и в Лас Вегас са различни – на едното място едни неща са по евтини, на другото – други и като ги сравниш, стандартът на живот почти се изравнява. Наемите и жилищата в Лас Вегас са по-ниски. Ако една къща с четри стаи там струва 300 хил. долара, в Лос Анжелис ще струва един милион, а разстоянието е само 270 мили, колкото от София до Варна. Иначе автомобилните застраховки в Лас Вегас са по-скъпи. В Лос Анжелис токът, водата и газта са по-евтини. В Лас Вегас е пустиня и там водата я карат от река Колорадо. Това са различия, които на пръв поглед не са от голямо значение. Каквото съм имал на едното място обаче, го имам и на другото, така че не страдам много по Лос Анжелис.

Преди България беше затворена система и хората нямаха възможност да пътуват и да видят света. Затова сега се получава това любопитство, но хората имат грешни представи – не могат да си преценят силите и възможностите, рискуват, заминават и в много случаи остават без изход и нямат възможност да се върнат назад. Така от незнание или от погрешна представа просто увисват. Никъде не дават наготово лесен живот, особено в Америка. Трябва да работиш колкото може повече и като се умориш пак да работиш.

Мито в сегашния си дом в Лас Вегас. Снимка: Личен архив

Иначе българи срещам навсякъде из Америка. На едно място в пустинята в Калифорния има пет градчета, едно до друго и не можеш да разбереш кога излизаш от едното и влизаш в другото. Това е курорт с минерални бани – Палмспирнгс. Там живеят хора, които имат ставни проблеми – артрити, мартрити, такива работи. Там не чувстват никакви болки. И макар че е пустиня, като копнеш малко, започва да излиза гореща вода. В това градче има един огромен хотел, построен върху един от изворите и вътре има нещо като водна каскада, която образува езеро. В средата на това езеро има остров, а на него – парк и плаж. Горе на нивото на извора е нивото и на рецепцията на хотела и има два кола, на които стоят два говорещи папагала. Аз често ходя на това място и веднъж гледам до папагалите застанали двама младежи. И като се приближих, чувам как един от младежите вика на папагала на български: “Ей, бунак, кажи “да ти е.а майката… Кажи да ти е.а майката”. Караше папагала да псува, а птицата се надува, ама не може нищо да каже, понеже са й сложили някакви гривни да не може да говори. Аз стоя зад тях с гръб, стараех се да не ги гледам, защото ще разберат, че съм българин, а отвътре ми идва да се сцепя от смях.

Друг път пътувам с камиона до Сейнт Луис. Сипрам там на една бензиностанция, взлизам в трък-стопа и чувам двама да си говорят на български. Минавам покрай тях и викам: “Абе, юнаци, вие откъде сте, бе?”, а те: “Ооо, още един българин”. Сменихме си телефоните, после си говорихме, българи сме все пак – навсякъде можем да се срещнем.
Един път в Лос Анжелис гледам едно момче и му викам “Абе, ти не си американец”, а той вика: “I’m a Romanian, man”. Викам “А, ние сме комшии, бе, аз съм българин”. Седнахме да обядваме в един ресторант, разменихме си телефоните. Понякога си уреждаме да се срещнем по пътя, като ни се пресичат пътищата с камионите.
Веднъж спирам на някакъв сервиз, защото имах пирон в една от гумите и виждам един монголец. Оказа се, че 4 години е следвал в Москва и знае перфектно руски. И в сервиза като отцепихме на един руски, американците ни гледат и питат: “Вие рашън ли сте? Викам “No, no, аз съм българин, а той е монголец”.

На едно стрелбище в Лос Анжелис видях български автомати “Калашников” и викам на момчетата, които бяха там: “Абе, момци, тия автомати са български”, а те викат: “Не, ние ги правим тука”. И после, като се вгледах, видях, че на автоматите пише “под български лиценз”. Много преди това бях чел, че някакви машини от завода в Казанлък, с които се правят автомати, били купени и изнесени в Америка, в Невада…

Американците често ми бъркат името и ми викат Майто. Но не бих си сменил името като някои други, които го правят само да улеснят американците. Който иска да ми произнася правилно името, да тренира, аз на никого няма да правя лесно. Получават се понякога някои смешни работи, защото на английски “Ми ту” (Me too) означава “Аз също”. Веднъж се запознавам с една дама и тя казва: “Nice to meet you, my name is Barbara” и аз викам: “Мито”. А тя: “Are you Barbara too?”(б. р. – И вие ли се казвате Барбара?)

През тези години не ми се е приисквало да се връщам в България. Имах си в чантата един портрет на Тодор Живков срещу носталгия и не ми беше мъчно. Като те завърти работата, нямаш време и да мислиш.

Като тръгнах да си идвам за България, се оказа, че българският ми папорт е изтекъл. Бях го сложил в багажа и на летището ме питат: “Къде ти е паспорът?”, а аз викам “В куфара”. Дадох им го, казаха ми да почакам, замина един самолет, замина друг, аз си стоя. Дойдоха по едно време и викат: “Хайде сега пиши обяснение кога си напуснал България, къде ти е паспорът и т. н.” В крайна сметка ме пуснаха, ама багажът ми пристигна два дни след мен. Иначе аз нямам и американски паспорт, защото нямам време да отида да си направя, имам само американско гражданство. За да си извадя паспорт, първо трябва да подам молба, после да ме извикат да се кълна с ръка на сърцето и да стоя мирно. Но понеже досега не ми е трябвал паспорт, не съм минал все още през тази процедура. За какво ми е? Може би някой ден, като се пенсионирам, ще ми трябва и ще го взема да ми е по-лесно пътуването.

Като се пенсионирам мисля да се върна в България. С 1800 долара пенсия в Америка ще бъда просяк. В България мисля, че ще мога да живея някак. Но най-важното е да оцелеем.

Записа: Благовеста Кирилова

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.