СофияПловдивВарнаБургасРусе

Как Евелина от Асеновград стана арабска танцьорка в Италия

Евелина Папазова от Асеновград никога не е предполагала, че животът й ще се превърне в приказка от Шехерезада… в Италия.
Започнала с уроци по класически балет в родния град, днес Евелина е танцьорка и учителка със собствена школа по ориенталски танци в Северна Италия.

Който си я представя как върти кючеци, обаче, греши. Тя е превърнала арабския танц в изкуство. Разказва приказки с движенията на тялото си – с ефирни шалове, цветни костюми и със звъна на висулките от бюстието.

Приказката на Ева започва от Асеновград, където е родена. В тинейджърските години зарязва класическия балет. Родителите й работят в Ангола и Ева често пътува до екзотичната страна. Там се заражда интересът й към италианския език, заради много приятели на родителите й от Италия. На 17 години си започва да учи сама езика с помощта на италиански разговорник.
Години по-късно Ева е седнала на кафе с приятели в единствения ресторант в Асеновград. Двамата мъже на съседната маса се оказват италианци.
„Бях любопитна и много исках да говоря на любимия ми италиански език. След като се двоумих дълго, се приближих към тях и така се запознах със съпруга ми – Виторио. Първоначално не ми направи впечатление с неговата външност, аз просто исках да си пoговоря на италиански и се оказа, че разбрах всичко.

Разговорът ни продължи със срещи в следващите дни и така в продължение на месец. Не беше любов от пръв поглед, с течение на времето ме впечатли човешкото в него. Той се оказа мил, уравновесен, човекът, който дава подкрепа за всичко. Тогава, през 91-ва година, всички в България бяха напрегнати, сиви, намръщени, а от него струеше спокойствие и не беше дошъл „на лов”, разказва Ева.
Виторио, който е с 22 години по-голям от нея, й предлага да замине с него в Италия. Обяснява й да не очаква богатства и ако не й хареса, може да се върне в България. Ева обаче остава завинаги в Италия.
Семейството живее в Северна Италия, на 18 км до град Ферара. Днес може да изглежда смешно, но най-странното за Ева при първото й стъпване на италианска земя е, че няма опашки пред магазините.
„В България в провинцията чакахме за домати, мляко, за всичко, спомня си Ева. Когато Виторио ме заведе в търговски център в големия град за пръв път, аз се разплаках от изобилието, което видях. Имаше всичко, видях огромно пространство с магазини и хора, които изглеждаха спокойни и щастливи.“

През първите месеци й е трудно да се сближи с познатите на съпруга й. „Имаше резерви, заради многото източноевропейки, които в този период масово се женят за италианци, за да се измъкнат от родните си места. С времето ме опознаха и ме приеха. Както навсякъде и в Италия животът не е лек. Никой не ти подарява нищо и трябва да се бориш и доказваш непрекъснато. Хората в Северна Италия са малко по-студени от южняците, чийто манталитет е по-близък до нашия.“

При пристигането й в Италия танците не са на дневен ред. Ева започва работа в златарски магазин, където работи пет години.
„Разчу се, че във Ферара има курсове по ориенталски танци и реших да се запиша от любопитство. Още на първата лекция разбрах, че всичко е много по-различно от това, което познавам от България – кючека и неравноделното „друсане“. Започнах да разучавам арабската култура и традиции, част от които са музиката и танците…”

Няколко години по-късно Ева и мъжът й попадат в марокански ресторант, близо до Болоня (градът е на 45 км от Ферара). Оттам започва кариерата й на танцьорка, а по-късно става и преподавател.
Семейството се сближава със собствениците на мароканския ресторант, които забелязват, че докато се забавлява Ева показва много добра техника в арабския танц. В последствие съдържателите на ресторанта я канят да танцува в ресторанта през почивните дни.

„При първото си представление бях много притеснена, но се оказва, че публиката ме харесва. Така продължих да танцувам веднъж седмично в ресторанта. По същото време магазинът, в който работех, смени собствениците си и започнах постоянна работа в мароканското заведение. Една вечер, докато танцувах, забелязах, че мургав мъж ме наблюдава много внимателно от бара. След представлението той настоя да се запознаем и се оказа, че е Джамал Хоазини – известен марокански музикант, преподавател по цигулка и перкусии в консерваторията във Верона. Той работи с арабска група от много години в Италия. Обсипа ме с комплименти и ме увери, че имам уникален талант. Така от 1996 г. танцът стана моя професия. Започнах да посещавам различни семинари и лекции в близките градове. Първоначално ходих при всички преподаватели, които пристигаха от Ориента в Италия, но постепенно започнах да отсявам. Oриентирах се към най-разпространения от арабските танци – египетския Raqs Sharqi. В него има най-различни стилове и направления. Красивото в този танц е, че има определена структура в зависимост от стила, който интерпретираш, но с нея имаш и огромна възможност за импровизация.
На няколко пъти ми предлагаха да водя курсове като преподавател, но дълго време не се чувствах готова. Постепенно започнаха да ме търсят все повече и повече да гостувам в различните школи. След няколко години на лекции в Италия, започнах да пътувам на семинари до Мароко и Египет.
Всяка професионалистка трябва да посети поне веднъж фестивала за ориенталски танци в Египет – Ahlan Wa Sahlan. За една седмица в годината там се събират любители и професионалисти от цял свят, като всеки желаещ си поема разноските по пътуването, престоя и семинарите. Когато искаш да си набавиш ориенталски костюми – Египет е мястото, тъй като цените са три пъти по-ниски отколкото в Европа. През последните две години пропускам фестивала, защото идвам в България, а и вече професионалистите в арабските танци са по-достъпни и идват често в Италия и другите европейски страни”.

През 2001 г. българката танцува с популярните певци и танцьори от „L’Orchaestra Arabo-Andalusa“ (от Танжер – Мароко). Година по-късно е поканена като солистка в спектакъла „1001 нощ“ в Казабланка (Мароко) с участието на световноизвестните арабски танцьори Гнава „Сиди Мимоун“ от Маракеш (Мароко). Две години по-късно участва в спектакъла „Al Kazar“ в театър Reggio Emilia (Италия) с една от най-големите звезди на фламенкото – Хоакин Руиз.
От 2001 г. основава и ръководи своя собствена школа по ориенталски танци „Шехерезада“ в Италия и създава сайт www.evelinapapazova.com, в който подробно описва историята на арабския танц. „В малкия град е по-удобно аз да пътувам до по-големите населени места и да преподавам. Моята школа е там, където съм аз. Моят живот е приказка, а и често ме оприличават на Шехерезада“ (смее се).

Ева има дъщеря, която е на 15 години. „Много деликатна възраст. Танците й харесват, но е на вълна Бритни Спиърс“. Дъщеря й идва с нея в България, но не знае добре езика. „Аз самата не говоря много на български в Италия, пък и баба й и дядо й тук говорят италиански, така че няма много възможност да слуша български. Но ако иска ще го научи, аз как научих италиански.“

През последните три години Ева се връща по три пъти в годината в България и организира семинари в София и Варна.

„Пишат ми хора от Търговище, Перник, Видин и искат да организираме семинари в тези градове, но аз не мога да си зарежа школата в Италия…
Танцът е като езика – при всеки урок добавяш и наслагваш знания. Дали италианките успяват да влязат в ориенталския ритъм? Навсякъде схващат еднакво. Ние в България сме с вирнати нослета и си мислим, че няма какво да научим от другите. Представата за вродения усет към Ориента у нас е лъжлива. Нищо не ни е вродено. Танцът „кючек“ и кълченето на танцьорките по кръчмите е много далеч от истинското изкуство на арабския танц.
Танцът е чувство и интерпретация, трябва да разпознаваш историята и какво е настроението, което предаваш, да умееш да подбереш подходящата музика и подходящ костюм в съответния стил, защото танцувайки ти играеш роля. А за това са необходими дълбоки познания. Сега в България много често се копира музиката от съвременните арабски песни, които всъщност не са част от фолклора на арабите.

У нас хората искат веднага да се научат и с колкото се може по-малко вложени средства, но това е голяма грешка. Твърде много се копира от интернет. Видеоматериалът никога не може да замени учителя на живо, чиято роля освен да показва и обяснява, е и да коригира. Няма как да станеш професионалист, ако не се посветиш задълбочено, ако не вложиш старание и средства. За съжаление тук няма преподаватели, които да са учили и да са се посветили изцяло на арабския танц като изкуство. Не разбирам обаче, защо като не си учил, започваш да преподаваш и да залъгваш хората? Освен грешно поднесената информация, често при неправилно обяснение на движенията може да се получат и травми. У нас всеки си прави каквото иска и все още няма професионален поглед към нещата, но вярвам, че рано или късно, когато се появят истински професионалисти, аматьорите ще угаснат.”

Мечтата на Ева е да обучи няколко момичета, които да продължат работата й в България.

„Има вече няколко девойки, които редовно следят моите семинари и които обучавам и индивидуално. Важно e да има конкуренция, но тя трябва да бъде лоялна и да уважаваш другия, който също като теб работи и предава любовта си към танца с пълен респект към арабската култура и традиция“, обобщава Ева.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.