Светлан Савов, парижкият клошар, който написа роман за клошарите

Оливие Байи

Светлан Савов. Снимка: ноар сюр блан

Съвсем оскъдни са данните за българина Светлан Савов, чийто роман „Заедно на Коледа“ се обсъжда тези дни във френските медии. Роден е през 1964 г в България, води несигурното съществуване на бездомник след пристигането си в Париж през 1990, написва романа си директно на френски език. „Заедно на Коледа“ разказва без патос за живота на Луи, един парижки клошар. Роман, който дава история на едно същество, което наглед не е притежавало такава.

Откъде идва Луи? Не е известно. Той е сянка. Той е стар, но може би не чак толкова. Сива брада, палто. Срещаме го всеки ден по улиците, без всъщност да му обръщаме внимание. Не знаем почти нищо за живота му. Хаотично, блуждаещо съществуване чак до упадъка. „Луи, казва Светлан Савов, иска само да бъде оставен на мира. Той не проси. Не иска нищо от никого. Той е стар, пие, няма никакъв шанс. Не изпитва никакво уважение към себе си. Смята се за едно нищо. Не иска да притеснява хората.“ В „Заедно на Коледа“ Луи е описан отстранено, без никаква сантименталност.

Луи е главният герой на „Заедно на Коледа“, първата книга на Светлан Савов. Публикувана първо през 2001 г. от издателство „Гаспар ноктюрн“, сега тя е преиздадена от „Ноар сюр блан“, които са издали и неговата „Лъки, конекрадецът“ (2006). След като е бил портиер, Светлан от три години е шофьор на такси и мисли за нова книга. Вече има идеи.

„Заедно на Коледа“ пише на значките, раздавани от Армията на спасението на 25 декември. Светлан Савов е получавал такава значка. Заедно на Коледа е малък отдих за Луи и другарите му: „След три дни е Коледа и ще трябва да бъдем в добра форма, мислеше Даниел, защото там, на банкета, ще има доста хубави женички, ще се танцува и кой знае …“ Авторът си спомня този момент, когато клошарите „не знаят как да се държат. Пред бялата покривка… Беше много трогателно.“

Никога не съм се качвал на Айфеловата кула. Когато е угасена, е доста мрачна

Единствените две неща, които Светлан знае, когато пристига на Орли през 1990 г., ги е научил от приятелка на майка си: в Париж няма център, а много центрове. Второто е, че всички по-големи паметници са край Сена. Така че се спуска по улица „Аустерлиц“ и следва реката: „Спах при Айфеловата кула. Отдолу, в парка. На Марсово поле. Беше ми много студено. А беше 31 май. Никога не съм се качвал на Айфеловата кула. Когато е угасена, е доста мрачна, като в „Лудия Макс“. Три дни по-късно отидох на Гар дьо нор, срещнах румънци, няколко българи“.

Пет години води рискованото и несигурно съществуване на клошар. Но все пак държи на написаното на корицата: книгата му е роман, а не спомени: „Ако я смятат за автобиографична, то е защото умея да лъжа добре“, усмихва се четиридесет и пет годишният здравеняк със зелени очи и къса коса. Говори с акцента, който звучи и в книгата му, музикален, френски език без превземки, замаскиран като разговорна реч. Каквато не е. Езикът му е директен и конкретен, прост, без жаргон или прекомерна фамилиарност.

Искал е да напише „Заедно на Коледа“ на български, „но стана ясно, че трябва да пиша на френски. Произнасях всяко изречение на глас. В същото време френският език е твърде строг, твърде стриктен. Това ми създава трудности, но е като игра. Харесва ми, защото притежава звучност. Ето защо обичам Селин. Само ако беше малко по-оптимистичен… Но той е бил отвратен от мизерията“.

За Луи винаги е събитие, когато някой му обърне внимание

Той се научава да говори френски в движение, като гледа телевизия в приютите, като препрочита с помощта на речници всички свои любими книги, които е чел у дома, в България, когато единственото му развлечение е било да поглъща книги от всички библиотеки, където е имал абонамент – Керуак, Хемингуей, Стайнбек, неговия любим писател: „Той ми повлия много силно. Винаги съм искал да напиша „За мишките и хората“! Стайнбек има усет за малките хора. “

В „Заедно на Коледа“ са малцина онези, които проявяват поне малък интерес към клошарите: куче, дете, английска туристка, социална асистентка… За Луи винаги е събитие, когато някой му обърне внимание, на него, невидимия човек.

„Заедно на Коледа“ е посветен на всичките му приятели. Неговите приятели от улицата. „Улицата ужас. Улицата вечна заплаха. Улицата днес, тази вечер или утре… Улицата или самоубийство. Улицата и самоубийство…“(Патрик Деклерк, „Новата кръв дойде“). Луи и приятелите му Даниел и Деде „са измислени персонажи“. Но „ситуациите са преживяни. Не могат да ми кажат, че това, което го има в книгата, не се е случило. Трябва да сме преживели нещата, за да се получи истинско. Има неща, които съм преживял, наблюдавал, виждал“.

Да се бръснеш набързо в спрял влак, да измисляш постоянно комбинации, за да спиш в относителна безопасност, а когато си намерил укритие, да дремеш, винаги нащрек, с крак върху едната торба, а другата служи за възглавница, за да не ти я задигнат, докато спиш, да търсиш фасове, което не е лесно, „защото днес цигарите се правят така, че да изгарят бързо и без остатък, дори ако са хвърлени на земята след едно дръпване.“

И виното „доброто вино“, както наричат Луи и събратята му Даниел и Деде киселяка в пластмасови шишета, ужасния развали-семейство, който пробива стомаха и превръща главата в газова бутилка. Това вино, което също и сгрява.

Поркането и пафкането… този свят в сегашно повелително, без минало, но най-вече без бъдеще, напомнящ за света на Робер Жиро и Жан-Пол Клебер, но с петдесет години разлика. При Светлан Савов още се говори за франкове, но еврото ще дойде скоро, а Халите са се превърнали в дупка, откъдето охраната ви изхвърля без уговорки. „Когато си клошар, ходиш по едни и същи места. Търсиш храна, търсиш дрехи, пускаш молби до администрацията. Никога не ти остава време да не правиш нищо.“ Той упражнява всички занаяти, знае всички трикове. „Веднъж, разказва той, открих един български ресторант в 18-и район. Запознах се с един човек, който ми даде 250 франка. Отидох на битака, купих си китара и в продължение на три месеца спах в приютите на Порт дьо ла Вийет или на Аустерлиц. Там написах „Заедно на Коледа“. Просех с китарата си при Бастилията. Научих се да свиря блусове. Печелех по 30 франка на ден, достатъчно, за да си купя хляб, камамбер и червено вино. Бях най-щастливия човек!“

Но му се случвало да яде и консерви за домашни любимци. Спрял го един клошар: „Не докосвай тия неща, приятел.“ Приятел. Спомня си как веднъж поискал цигара от друг нещастник. „Някой ми каза, ти искаш цигара от някого, който няма нищо! Не си давах сметка. Но клошарят ми даде с радост. Живях с тях. В Париж, в Лион, също и в Льо Хавър.“

Понякога се сблъсква с миналото. „Живял съм много на улицата. Спях в градинката до Сакре Кьор, любимото ми място. Тъй като малко се срамувах да живея така, намерих един шлеп на пристанището Бийанкур. Живях там шест месеца.“ Понякога работи. Всякакви занятия. Винаги временни. Няма лична карта, следователно, няма възможност дори да наеме стая. „Намирах изоставени къщи. Виждал съм доста пробити покриви“. Той разказва сцената, в която Луи, героят от романа му, намира къща, определена за събаряне, истински дворец за него – нищо общо със спирките от плексиглас, които не осигуряват подслон от вятъра и дъжда – където той ще бъде в състояние да се отпусне за малко. Покривът е надупчен от служители на общината, за да не се настанят там Луи и другарите му. И все пак студът няма да го прогони оттам.

Понякога се сблъсква с миналото. „Онази сутрин бях на Лионската гара с моето такси. Видях момчета да бутат колички, за да ги „продават“ на пътниците. Мислех, че това е свършило, че ченгетата са го прекратили. „Номерът с продаването на количките (в действителност клошарите ги „отвличат“ и ги връщат на пътниците срещу бакшиш), още един начин да събереш дребни, за да си купиш малко вино, за да се сгрееш, за да оцелееш.

Светлан Савов говори без носталгия за онова време: „Не съм препрочитал „Заедно на Коледа“. Ако ми задават въпроси, отговарям охотно, но за мен това е приключило. Това е друг живот. Мисля за следващата книга.“

Спомня си, че е бил „разочарован от Франция“ и от нейната бюрокрация, твърде подобна на бюрокрацията на Изток. В периода на лош късмет, с объркана душа, той смята да тръгне за Америка, където е мечтаел да отиде преди няколко години. Най-накрая решава да остави куфарите си тук. Когато го питат дали възнамерява да поиска френско гражданство. Да, отговаря, предприел съм постъпки.“Чувствам се парижанин. Чувствам се по-добре в Париж, отколкото в България.“ Да се надяваме, че Светлан ще получи парижко гражданство. Париж го заслужава толкова, колкото и той.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.