Защо се провалят модните пророчества в геополитиката?

 Филип Стивънс

Бързо променящото се разпределение на силите в света храни процъфтяваща общност от геополитически гадатели. Промяната изостря апетита ни да знаем какво ще е бъдещето. Общо взето обаче безбройните проекти за нов световен ред се оказват мимолетни като пролетните колекции на дизайнерите от висшата мода.

До неотдавна съперничещите амбиции на автокрации и демокрации бяха предопределени да оформят облика на бъдещето. Очакваше се Китай и Русия да се изправят срещу Запада. Вашингтон гърмеше от призиви на политици и експерти за глобален съюз на либералните демокрации. Доколкото си спомням, Жак Ширак от Франция и Герхард Шрьодер от Германия изгаряха от желание да застанат на страната на автократите. Предсказваният сблъсък винаги е бил чиста фантазия, не на последно място защото Пекин и Москва са по-вероятни стратегически съперници, отколкото съюзници. А Индия, най-голямата демокрация в света, едва ли някога ще се присъедини към доминиран от Щатите клуб на политическите плуралисти.

Както и да е. Най-хубавото на модата е, че търпи развитие. Не след дълго ни беше казано, че демокрацията и автокрацията ще се помирят и че САЩ и Китай заедно ще да дават тон на света. Европа, Русия и останалите ще се влачат, треперейки, по следите на това всемогъщо Г2. Тази теория се приемаше съвсем до скоро. Но след не дотам успешното посещение на Барак Обама в Пекин миналата есен последваха серия от китайско-американски препирни за всичко – от климатичните промени и юана до Гугъл, Далай Лама и продажбите на оръжие на Тайван.

За щастие това осигури гладък преход към най-новата велика теория за света, бъдещето и вселената. Забравете за Г2; в предстоящите десетилетия геополитическият пейзаж ще бъде белязан от съревнование, а не от сътрудничество. Заменете агресивна Германия от втората половина на 19 в. със самонадеян Китай през първата половина на 21 век. Международният ред отново ще бъде в плен на борбата между една зряла и една надигаща се сила.

Горното, разбира се, е съкратен списък. Можеше да спомена и краткотрайното, но твърдо убеждение около края на хилядолетието, че Щатите ще са постоянен глобален хегемон. В резултат на терористичните атаки през септември 2001 г. то отстъпи на мрачната убеденост в епохален сблъсък между Запада и исляма. Често се чудя какво стана с предсказанията, че 21 век ще принадлежи на „меката сила“ на постмодерна Европа? Сякаш беше едва вчера, когато еврото беше приветствано като валутата, която ще измести немощния долар. А сега, или поне така изглежда, еврозоната се разпада благодарение на малките хитрини в счетоводството в Гърция.

Вече сте се досетили какво искам да кажа. Колкото е по-голяма убедеността на врачуващите, толкова по-вероятно е да грешат. Ако сме научили нещо от бурните промени в ерата след Студената война, то е колко трудно е да се предскаже как ще се развият нещата. Тъжно е, но икономистите, които така печално не успяха да забележат недостатъци във финансовата система, не са сами в късогледството си.

Да разбираш актуалните тенденции не е същото като да знаеш докъде ще доведат. Знаем, че светът се променя по-бързо от когато и да било в съвременната история – оттук и широко разпространеното чувство на несигурност сред западните общества, които толкова дълго са приемали за даденост своето привилегировано положение в йерархията на нациите.

Най-големите размествания – възходът на Китай, Индия, Бразилия и останалите, както и изместването на центъра на геополитическа тежест от атлантическия към тихоокеанския регион – говорят сами за себе си. Както и мега-тенденциите: климатичните промени, демографският прираст, растящото съперничество за ресурси и вездесъщите съвременни комуникационни технологии. Много по-трудно е да се предвиди как тези промени ще се съчетаят: дали ще допринесат за сблъсъци или за сътрудничество? Най-вероятно и двете.

Но в какво съотношение? Оптимистът би могъл да съзре в покачващата се температура на планетата катализатор за обновяване на остарялата система за световно управление. Песимистът – дори реалистът – би могъл да съзре нови конфликти, предизвикани от недостига на ресурси. Най-добрите в бизнеса с взирането в кристална топка разбират всичко това. Те избягват основните цветове и предпочитат да рисуват бъдещето в по-пастелни тонове. Те очертават посоката на движение – от променящото се равновесие на силите между държавите до световните тенденции, споменати по-горе, но предлагат само хипотетични заключения.

Съветът на националното разузнаване на САЩ го правеше успешно в продължение на много години. Последното му проучване, „Глобални тенденции 2025“, беше публикувано пред повече от година. Оттогава устоява добре на модните мании. Изследване, публикувано миналия месец от британското министерство на отбраната (шпионите и военните обръщат много внимание на всичките тези работи), се взира по-далеч в бъдещето. „Глобални стратегически тенденции – до 2040 г.“ обявява, че иска да информира, „без да бъде ограничавано от най-новата добра идея, модна тенденция или мъдрост наготово“.

Верен на думата си, анализът умело съпоставя последиците от пътя, по който светът върви, с възможността за отклонения. Така че е напълно възможно някъде към 2030 г. Китай да може да се похвали с най-голямата икономика в света; също така е правдоподобно, както неговите ръководители не спират да си повтарят, че напредъкът на Китай ще се удари в буферите на политическо и обществено недоволство. Често се забравя, че Китай бърза да забогатее преди да остарее.

Щатите не приличат на чезнещата сила от модните фантазии. Те имат на своя страна географията и демографията – приятелско обкръжение и нарастващо население, което застарява не толкова бързо като това на съперниците им. Те имат голямо технологично предимство, култура на предприемчивост и новаторство, първокласни университети и стабилна, макар и вбесяваща, политическа система. Не е трудно да се нарисува картина на бъдещето, в което САЩ и Китай се борят за титлата на главна свръхсила. Също толкова вярно ще е, че най-големите губещи ще са – да, наистина – САЩ и Китай. Те не могат да избягат от взаимната си зависимост. И двете страни имат нужда от запазване на относително устойчив международен ред.

Като имаме предвид каква е човешката природа, състезанието може би все пак ще вземе връх над сътрудничеството за собствена изгода. Ако е така, наистина големите схватки през идните десетилетия ще са между реда и безредието, между управлението и анархията. От друга страна, може пък в края на краищата Пекин и Вашингтон да се окажат на една съща страна.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.