Опитът на Сталин и безполезната стратегия на Грузия

Президентът на Грузия Михаил Саакашвили. Снимка: Новая газета

Съветската конституция, въведена през 1936 г. от Йосиф  Джугашвили, по-известен на света като Сталин, бе представяна като най-забележителния документ на своето време. Фактът, че тя  датира от годината, в която Сталин предприе Голямата чистка над собствените си сънародници обаче, онагледява опасното  разминаване между теория и действителност. Същото разминаване се наблюдава и в огласената наскоро от грузинското правителство държавна стратегия за окупираните територии. Тя, подобно на сталинската конституция, може и да получи одобрението на  поддръжници от чужбина, но на място в Абхазия и Южна Осетия е  напълно неприложима.

При цялата изкусна словесност и благородни намерения,  залегнали в документа, в него е пренебрегнат фундаментален  проблем: абхазците и южноосетинците нямат ни най-малко желание  да бъдат „реинтегрирани“ в неделимата грузинска държава. Президентът на Грузия Михаил Саакашвили може да обсъжда тази стратегия на Запад, както направи при посещението си в Лондон  миналата седмица, но никой в Абхазия или Южна Осетия не проявява  интерес към тези дискусии. По-важни за тези хора са преките контакти със Запада и свободата да пътуват отвъд границите на  републиките си със собствените си паспорти. Ако Западът откаже  да отговори на тези искания, това няма да отслаби тяхната  решимост, а ще доведе до още по-тесни връзки с Москва.

Недостатъците на новата грузинска стратегията ясно личат  дори при бърз прочит. В параграф четири се твърди, че Грузия  „отхвърля военния подход“. Ако е така, то странно защо правителството на Саакашвили упорито отказва да подпише пакта за ненападение с абхазците и южноосетинците. Дори след войната  през август 2008 г., предизвикана от грузинското нападение над Цхинвали, грузинската делегация на мирните преговори в Женева  заяви, че ще подпише подобно споразумение единствено с Русия, не и с Абхазия и Южна Осетия. Точно заради нееднократните грузински нападения в течение на много години обаче абхазците и  южноосетинците нямат доверие на Тбилиси, стремят се да  възстановят военния си потенциал и настояват сами да определят  съдбата си.
Абхазците няма да повярват особено и на уверенията от страница втора на стратегията, където се говори за намерението  на Грузия да подкрепя „запазването на тяхното културно  наследство и идентичност“. В колективната си памет те пазят  неизличим спомен как през 1992 г. грузинските сили изгориха до  основи техния научен институт с неговата безценна библиотека и  държавни архиви. Грузински войници държаха на изстрел разстояние  пожарникарите, за да се унищожи това културно наследство на  Абхазия и да се заличат документалните свидетелства за абхазкото  присъствие по тези земи.

Когато Едуард Шеварднадзе се завърна в родината си през март  1992 г., Грузия бе в хаос – бушуваща война в Южна Осетия, въоръжен бунт в Мегрелия в подкрепа на сваления му предшественик  и растящо напрежение в съседна Абхазия. Именно в този момент  Западът начело с оглавяваното от Джон Мейджър консервативно британско правителство допусна решаваща грешка. Опитвайки се да се справи с последиците от разпадането на Югославия, Западът  реши да пренебрегне правото на абхазците и южноосетинците на самоопределение и вместо това да подкрепи териториалната цялост  на Грузия, осигурявайки й членство в Международния валутен фонд, Световната банка и ООН.
Грузия отзнаменува това, като две седмици по-късно нападна Абхазия, подпалвайки 14-месечна война, която в крайна сметка загуби, но която струваше на победилите абхазци 4 процента от  населението им. Оттогава, всичко което им бе предложено от  Тбилиси, бе по същество връщане към status quo ante bellum  (положението отпреди войната). Едва ли някой ще се учуди, че те отхвърлиха подобна сделка.

Дълго време след тази война Москва се отнасяше с категорично  равнодушие към абхазците. Бившият колега на Шеварднадзе в Политбюро Борис Елцин бе президент на Русия, а протежето на Шеварднадзе Андрей Козирев – външен министър. Решимостта на  абхазците да не отстъпват и избирането на Владимир Путин за приемник на Елцин донесоха промяна. Трябваше да се намери изход от положението „нито мир, нито  война“ в спорните територии и предприетите от Саакашвили военни  действия срещу Южна Осетия бе възможност за това. Грузинските войски бяха прогонени както от Южна Осетия, така и от Кодорското дефиле в Абхазия. Руският президент Дмитрий Медведев незабавно  поправи тогава грешката на Русия, като призна съветските граници  на Грузия – стъпка, предприета единствено в опит да се  ограничат сепаратистките тенденции в самата Русия.

Грузия би трябвало да се примири с хода на историята и да се откаже от фантазиите си за стратегия за връщане на отделилите  се територии. Не е приемливо, например, да наричаш абхазкото правителство „марионетен режим“ при положение че Сергей Багапш на два пъти спечели президентския пост при демократични избори.
Роля тук има и за западните приятели на Тбилиси. Те трябва  да убедят Грузия да приеме реалността и да признае изгубените  територии, което би дало възможност на международната общност да последва нейния пример. Това в крайна сметка би проправило пътя  и към конструктивни преговори за установяване на трайна стабилност в Задкавказието – нещо, което би трябвало да е в  интерес на всички.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.