Щастието 3: Как да приемем смъртта на близък човек

Жизел Ротие. Снимка: Ел Паис семанал

Продължение от вчера, виж тук „Щастието 2 – Как да приемем раздялата с любимия човек

Загубата на майка, баща или син са едни от най-тежките мигове в живота. Как той може да продължи и да е пълноценен след това?

Жизел Ротие: „Смъртта на сина ми ме накара да се събудя за живота”

55-годишна. Разведена, с три деца. Има собствена фирма. Мотивът за нейното укрепване на личността е смъртта на сина й Виктор.

Аз бях човек, който не си задава много въпроси. Просто се опитвах да живея колкото се може по-удобно и спокойно. Но всичко това се промени през октомври 2003 година, когато баща ми и сина ми Виктор, на 23 години, загинаха в катастрофа. Баща ми почина на място, а синът ми успя да стигне жив до болницата. Бяха пет дни на несигурност и агония. Накрая и той почина. Аз изпаднах в шок. Суровата действителност бе толкова ужасна, че болката стана част от ежедневието ми. Болка 24 часа в денонощието. И така в продължение на пет нескончаеми години. Това преживяване ме накара да се задълбоча в себе си и да открия моето духовно измерение. Душата ми бе болна. Започнах да търся отговорите на въпросите, които пораждаше в мен ужасната загуба на сина ми. Исках да дам смисъл на неговата смърт. И така събирах сили за да се боря за възстановяването на собствения си живот и щастие, не само заради мен самата, но и заради другите ми деца. Изоставих ролята на жертва и започнах да гледам по-положително и по-съзидателно на нещата. Вече повече от година не изпитвам болка. Чувствам се доста в мир. Сега споменът за сина ми дава нови сили, той е моето вдъхновение. Заради него ценя и се наслаждавам на живота си много повече от преди и така съм по-добра майка на децата си. На пръв поглед може да изглежда едно и също, но всъщност има голяма разлика между това да живееш и това да съществуваш. Трябваше да умре сина ми, за да осъзная тази истина. Преодоляването на траурния ми период ме направи по-мъдра. Сега знам коя съм и какво искам да правя през останалата част от живота си. Не мога да променя миналото, но винаги нося сина ми в сърцето си. Той е моят велик учител. Както той самият казваше, животът трябва да се живее.”

От всички възможни преживявания, от които се учим на превъзмогване и себеутвърждаване чрез нашите човешки взаимоотношения, смъртта на любим човек е без съмнение едно от най-трудните и тежки неща. За нашето общество смъртта е табу, затова нейната поява винаги ни хваща неподготвени, както в случая на Жизел Ротие. И въпреки че всеки изживява траура по различен начин, всепризнатата швейцарска психоложка Елизабет Кюблер-Рос (1924-2004), автор на „Смъртта като изгрев” установява пет етапа, през които преминават хората преживели тежка загуба. Тези фази са:

1. Отричане: отказваме да приемем това, което се е случило, неспособни да асимилираме последствията от смъртта на любимия човек.

2. Гняв: влизаме в ролята на жертва, чувствайки тревожност, раздразнение, яд и търсим виновните, чрез които канализираме нашето недоволство.

3. Борба: опитваме да променим това, което се е случило, преговаряйки с другите и дори с живота възможността да се възстанови загубения човек.

4. Тъга: започваме да признаваме реалната ситуация, чувстваме се победени, разочаровани и без желание за каквото и да било. Това състояние може да ни потопи в депресия.

5. Приемане: накрая асимилираме и приемаме загубата, възстановяваме нормалния си начин на живот, но на едно ново ниво на разбиране, мъдрост и съзнание.

Удостоената с 23 звания „доктор хонорис кауза” Кюблер-Рос смята, че когато хората преодолеят този процес на траур и се поучат от това, което се е случило, преоткриват своята духовност или с други думи възстановяват основните си ценности, които правят живота по-пълен и смислен. Затова според нея не трябва да се борим срещу болката, тъй като нейната функция е да счупи черупката на незнанието, което ни разделя от разбирането и ни помага да влезем в контакт с нашата най-дълбока същност.

Рафаел де ла Фуенте Лабори: „Загубата на баща ми ме накара да узрея като човек и да започна да ценя повече семейството си.”

22-годишен

Рафаел де ла Фуенте Лабори. Снимка: Ел Паис семанал

. Живее сам, но има приятелка. Учи право и стажува в една фирма. Мотивът за неговото укрепване на личността е ранната смърт на баща му.

Баща ми почина от левкемия, когато аз бях само на 10 години. Спомням си, че тогава си мислех, че той е в болница само временно и че след няколко дни ще се върне в къщи и ще се възстанови напълно. Но един ден ми съобщиха новината. Баща ми бе починал. И само за секунди проумях, че никога повече няма да го видя, че си е отишъл завинаги. И този факт определено беляза живота ми. През следващите 12 години минах през различни етапи. Това, че растях без баща, дълго време пораждаше в мен объркване, чувствах се като кораб без посока. Но чрез размисъл и разбиране всеки изминал ден се чувствам по-близо до момента на приемане на случилото се. Загубата на баща ми пробуди в мен здравословно любопитство към вътрешния ми мир. Истинският път е този на себепознанието. Това е голямото предизвикателство за мен и моята най-трудна задача. Знам, че по този път мога да стана по-добър и по-зрял човек, за да дам щастие и любов на тези, които ме заобикалят. Смъртта на баща ми ме накара да разбера колко е важно да се прекарва повече време с любимите хора. А не да се губи в спорове и караници за глупости. И ме научи да не пропускам нито една възможност да припомня с думи и жестове колко много ценя любимите си хора. Благодарен съм на майка ми, на сестра ми и всички останали членове на нашето семейство за техните усилия да се поддържаме заедно. Благодарение на любовта на всички тях, страданието с времето отслабна и се стопи. Баща ми ни остави един красив спомен. Сега знам, че един човек не може да умре, докато го помним с нежност. И затова той винаги присъства в мислите ми и мисля, че би се гордял от това, че ние сме успели да възстановим живота си като семейство.”

Когато стигнем до подобен момент, разбираме, че в живота не винаги се случва това, което на нас ни се иска да се случи. Заради тези разминавания с реалността страхът, гневът и тъгата могат да отровят ума и сърцето чрез негативни мисли и чувства и така да ни отдалечат от равновесието и благосъстоянието, с които се свързваме, когато се научим да се отпускаме по течението на живота. „Когато обвиняваме другите или съдбата за това, което ни се е случило, се превръщаме в жертви на озлоблението”, казва психоложката специализирана в семейни терапии Кармина Марторел. Но за какво всъщност става дума? „Озлоблението е като отровно семе, което пуска корени в нас чрез фикс идеи и поставяне в ролята на жертва и така ни прави още по-зависими от обстоятелствата”, обяснява Марторел. Освен това, като хвърляме вината за нашето страдание върху другите, често възниква импулса да ги накажем или нездравия стремеж към отмъщение, който обаче според нас е съвсем оправдан и искрено вярваме, че ще сложи край на вътрешното ни безпокойство. Парадоксалното на това състояние е, че всъщност най-засегнатият от нашето озлобление, съжаление и омраза не е нашият предполагаем виновник, а ние самите. И накрая, когато сме преситени от собствената си отрова, осъзнаваме, че озлоблението е напълно безсмислено и никак не помага да понесем обратите в живота.

Марторел  обикновено обяснява на своите пациенти, че всички човешки същества се борим с живота по най-добрия възможен начин и че всеки има право да направи своите грешки, за да може чрез тях да се научи да се развива. И въпреки че понякога ни се случват болезнени неща, събитията не са виновни за нашето недоволство. Ние сами си го причиняваме с собственото си тълкуване и позицията, с която посрещаме обстоятелствата. Никой не може да ни нарани без нашето съгласие, добавя тя. За да избегнем негативните емоции още от самото начало, можем да се научим да приемаме нещата, които се случват и хората около нас такива, каквито са. Да приемаме не означава, че трябва винаги да сме съгласни с това, което се случва или онова, което другите говорят за нас. Нито пък означава да толерираме или да се примиряваме с обстоятелствата, които не ни харесват. „Да приемаме означава да не реагираме механично и импулсивно, а да се опитаме да заемем най-добрата възможна позиция във всеки един момент и срещу която и да е личност”, казва тази терапевтка.

Никой не казва, че да се живее е лесно. Още повече, когато животът се състои във взаимоотношенията с други хора. И всеки ден. Не можем да променим това, което вече се е случило, но винаги имаме възможност да променим нашето собствено отношение, да изтълкуваме някои болезнени моменти по различен начин, по-обективно и по-мъдро и да работим, за да изградим в сърцето си вътрешен мир. Да видим нашите конфликти с другите като потенциална възможност за лично израстване и себеутвърждаване е въпрос на практика и вътрешно убеждение. И на промяна в центъра на внимание – вместо да сочим останалите с пръст трябва да обърнем внимание на самите себе си. Както казваше мъдрият Дарио Лостадо: „Ако не се познаваш ти, кой ще те познае? Ако не познаваш сам себе си, кой ще познаеш? Ако не се приемаш ти, кой ще те приеме? Ако не приемеш сам себе си, кой ще приемеш? Ако не се обичаш, кой ще те обикне? Ако не обичаш сам себе си, кой ще обикнеш? ”

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.