Тони Палмър: Направих филм за рокендрола по молба на Джон Ленън

На "София филм фест" показаха забранен филм на режисьора, снимал звезди като Мария Калас и Джими Хендрикс

Тони Палмър. Снимка: авторката

Тони Палмър е британски кинорежисьор на музикални документални и исторически игрални филми. Работил е с имена като Джими Хендрикс, Франк Запа, „Бийтълс”, „Cream”… Филмографията му включва повече от 100 филма. Носител е на повече от четиридесет международни награди, сред които 12 златни медала от Фестивала на киното и телевизията в Ню Йорк, многобройни номинации и награди за БАФТА и „Еми“ и др. Сред героите на филмите му са Вагнер, Рахманинов, Шостакович, Мария Калас и др. Палмър е също така театрален и оперен режисьор с постановки в различни европейски градове.

Тони Палмър беше сред почетните гости на 14-ия Международен София филм фест (10-15-25 март 2010) и изненада българската публика с неизлъчван до момента документален филм, посветен на композитора Вангелис. В кино „Люмиер” зрителите на феста видяха и „200 мотела” за живота на музикантите  Франк Запа и „The Mothers of Invetion”  по време на турне. Създаден през 1971 година, филмът предизвиква острите реакции на критиката, тъй като пресъздава визуално усещането, което човек изпитва, след като е взел LSD. Рок парчета с нецензурни текстове се редуват с електронна музика и изпълнения на Кралската филхармония, докато на екрана се появяват говорещи прахосмукачки, дяволски бургери и дори Ринго Стар като голямо джудже, облечено с дрехите на Франк Запа. Сюрреалистичните сюжети са заснети по идея на самия Запа, а филмът е първият, заснет на видео и след това прехвърлен на 35 мм кинолента.

– Г-н Палмър, как се чувствате като гост на София филм фест?

– Много добре. За пръв път дойдох в България през 1994 г. за рокендрол фестивала, бил съм тук и през 1995 г. За пръв път идвам на филмовия фестивал. Познавам добре София, познавам и Стефан Китанов.Удивен съм от това, което е успял да постигне. През десетте дни на София филм фест се прожектират повече филми, отколкото на Лондонския филмов фестивал. И това е страхотно постижение. Всичко върви гладко, а публиката е чудесна.

– В кариерата си сте получавали много награди, как приехте наградата на София, която ви беше връчена по време на фестивала?

– Беше голяма изненада, нямах представа, че ще получа награда. Бях поканен в една българска телевизия същата сутрин и ме попитаха какво мисля за наградата, помислих, че става дума за Оскарите и започнах да говоря за тях… Мисля, че беше жест от страна на Стефан Китанов, но определено съм поласкан.

– Изненадахте публиката на София филм фест с документален филм за композитора Вангелис, който самият той е цензурирал и досега не е бил излъчван. Защо решихте да го покажете точно на този фестивал?

– Стефан Китанов знаеше, че съм направил този филм, че има доста проблеми около него и че нямам разрешение да го показвам официално където и да е. Но каза: „Ами ако го покажем неофициално и направим прожекцията безплатна, така че да не можем да бъдем обвинени, че го експлоатираме по някакъв начин?”. На мен ми се стори една чудесна идея. Бях удивен от реакцията на публиката, накрая на филма тя беше на крака и се радваше. Казах си, че в крайна сметка филмът може и да не е толкова лош. Въпреки че самият Вангелис го мрази.

Тони Палмър. Снимка: авторката

– Според вас защо не го харесва?

– Той е малко контролиран луд, иска всичко да става както той си го представя. Има една сцена във филма, която е пример за това колко е трудно да се разбере какво всъщност иска той. Вангелис има дългогодишна приятелка на име Лора, тя е дъщеря на собственика на гръцката “Метакса”, тоест, много богата и не е с него заради парите му. Тя ме помоли да не се появява във филма. Последния ден от снимките в къщата на Вангелис обаче, самият той много тихо ме попита дали няма начин да включим и Лора. За да не изглежда изкуствено, му предложих да ги снимаме, докато вечерят. В крайна сметка във филма влезе една 45-секундна сцена, в която той си чете вестника, тя сипва някакви неща и си говорят за разни дреболии. След като изгледал филма, Вангелис ми се обади и ми крещя един час по телефона само за тази сцена. Попитах го какво не харесва в нея. Той каза, че съм направил така, че да изглежда, че той е дебел, че живее в голяма къща и че е много богат. Което е абсурдно, защото той наистина е дебел, наистина живее в голяма къща и наистина е богат. И става невъзможно да разбереш какво всъщност не му харесва.

– Винаги ли е така? Работили сте с много музиканти, с кого ви е било най-трудно?

– С Вангелис. Но по принцип винаги има трудности. Хората на изкуството, артистите не са обикновени хора, те са специални и затова е интересно да се работи с тях, да се правят филми за тях. А аз винаги се интересувам от хората. Направих един филм за Мария Калас. Но филмът за Калас е филм за една жена, чийто личен живот е страхотна бъркотия, която, в скоби, също е и страхотна певица. А не филм за една велика певица, която, в скоби, има много объркан личен живот.

– Тоест, човекът е по-важен от звездата?

– Да. Много повече ме интересува самият човек – защо прави това, което прави, защо е това, което е. Но това е много деликатно, защото всеки има тайни.

– А и изградена представа за себе си…

– И представа за себе си. И изведнъж някой прави филм, който ще остане във времето. Африканските и индианските племена не са искали да бъдат снимани, защото по някакъв начин снимката ще открадне душата им. По същия начин филмът може да открадне твоя образ, това е нещото, което хората ще мислят за теб. Но аз не дълбая в тайните. По-скоро се опитвам да разбера защо Мария Калас е така объркана като жена, с всичките й ужасни любовни афери. Това ме интересуваше, макар и да знаех, че тя ще е много чувствителна на тази тема. Но самата тя осъзнаваше, че в това се коренят проблемите. Когато се запознахме, тя вече не пееше, но преди това тя пееше за собствените си проблеми като жена.

Плакат на филма на Тони Палмър „200 мотела“, който пресъздава преживяванията след взимане на LSD и предизвиква бурни реакции през седемдесетте.

– Как избирате героите на филмите си, кое ви привлича в тях?

– Много силно ме привлича куражът – моралният, физическият, емоционалният. Жена като Мария Калас, която е имала абсолютно разтърсваща любовна афера и продължава да пее, за да изрази каквото чувства – за това се иска кураж. Една велика танцьорка стои на непозната сцена и ще направи голям скок… ако на сцената има гвоздей или не е почистена както трябва, тя може да стъпи на гвоздея или да се подхлъзне и да падне, да си счупи крака и край с кариерата й. Но тя скача и това е физическата смелост. Всички велики танцьори притежават тази физическа смелост. Моралната и емоционалната сила ме привличат повече от факта, че тя е велика певица или той велик композитор.

– Филмът “200 мотела” ли е най-откаченото нещо, което сте правили?

– Франк Запа, с когото бяхме работили няколко пъти и преди, дойде в Лондон и когато поисках да видя сценария, отвори един куфар, от който се изсипаха стотици хвърчащи листчета хартия. Първата ми работа беше да подредя тези листчета. За да се получи нещо като сценарий, който да прочета. После той каза, че филмът трябва да представя онова, което вижда човек, който е взел LSD. За тази цел трябваше да има много ефекти. Обясних му, че ще струва много пари и ще отнеме много време, а ние нямахме нито времето, нито парите. Тогава се сетих, че може да постигнем част от тези ефекти, ако използваме видеолента. Видеолентата точно беше започнала да се използва някъде през 1969-1970, но цветната видеолента беше изключително примитивна. Хората не знаеха как да я монтират, поставяхме я на някакви плотове, режеха се парчета и се снаждаха и се надявахме нещо да се получи… Та аз трябваше да отида в Холивуд със сценария, ужасявах се от мисълта, че който и да го види там, ще ни помисли за луди. И че няма да ни дадат останалата част от парите. Бях доста притеснен. Отидох й обясних, че имаме много добър график за снимките и съм убеден, че всичко може да се направи и т. н. и т. н. И някак между другото вмъкнах, че ще снимаме на видеокасети. След дълга пауза човекът от Холивуд попита какво е това видеокасета, не знаеше какво е, опитах се да обясня, а той каза, ама как така, на нас не ни трябва видеокасета, а лента, това е кино. И така се обърка, че съвсем забрави за сценария и аз просто си го прибрах обратно в чантата.

Тони Палмър. Снимка: авторката

– Споменахте, че в един вестник от седемдесетте филмът е описан като “откачен, лош и опасен”. Такива ли бяха повечето реакции?

– Ами, да, всички казваха, че филмът е напълно откачен. А той си е такъв. Той е “дрога-филм”.

– Имате филм и за “Бийтълс”, какво беше да се работи с тях?

– Малко по-сложно е. Направих филм по молба на Джон Ленън „All my loving”, по заглавие на песен на “Бийтълс”, беше опит да се разбере какво се случва с рокендрола през 60-те и по точно през 1968 г. – времето на Виетнамската война. Музикантите, които включих във филма, чувстваха, че трябва да кажат нещо важно – това бяха имена като Джими Хендрикс, “The Who”, “Cream”, Франк Запа, “Тhe Аnimals”… Нещото, което не осъзнавахме по това време, но Джон Ленън със сигурност знаеше, беше, че тези хора няма как да се появят по телевизията. Защото те отказваха да правят 3-минутни песни, не искаха да се появяват сред ръкопляскащи момичета и т.н. Така че направихме този филм, в който те представяха гледната си точка политически и това излизаше на преден план. От “Бийтълс” харесаха филма, явно бях успял да пресъздам това, което искаха. Няколко години по-късно аз направих сериал „All you need is love”, история на американската поп музика. Епизод 14 от поредицата е посветен само на “Бийтълс” и всъщност това беше първият филм за тях, направен от някой, който не е част от групата. Което беше голям комплимент за мен.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.