в. Ню Йорк таймс

Президентът Обама научава с интерес, че Европа вече има телефонен номер. Той е уведомен, че Европейският съюз е назначил президент на име Херман ван Ромпой от Белгия и му е дал денонощна телефонна линия, с което най-после прочутата насмешка на Хенри Кисинджър получи отговор (през 70-те години, когато е държавен секретар на САЩ, Кисинджър задава ироничния въпрос: “Ако искам да говоря с Европа, на кого да се обадя?” - бел.прев.).

Така че Обама решава да изпробва телефонния номер на Европа. Това ще се хареса на Хенри. Но президентът забравя за часовата разлика и му отговаря телефонният секретар: “Добър вечер, Вие се свързахте с Европейския съюз, на телефона е Херман ван Ромпой. Тази вечер не работим. Моля, изберете една от следните възможности. Натиснене едно за мнението на французите, две - за мнението на германците, три - за мнението на британците, четири - за мнението на поляците, пет за мнението на италианците, шест - за мнението на румънците…” Обама затваря изумен.

Тази самокритична историйка беше разказана от финландския външен министър Александър Стуб на среща тук миналата седмица за бъдещето на НАТО. НАТО, който трябва да определи нова доктрина тази година, иска да работи по-тясно в ЕС, но разбира се, би било от помощ, ако най-напред Европа определи какви са стратегическите й приоритети. Президентството на Обама е шок за Европа. Обама не е западняк по душа, не е атлантик. Той е израснал отчасти в Индонезия и отчасти в Хавай, а това е толкова далече от Източното крайбрежие, колкото да стигнеш до САЩ. “Той е до голяма степен член на постзападния свят”, каза Констанце Щелценмюлер от Германския фонд Маршал.

Голямата битка на Студената война, която свързваше Европа и САЩ, не е оставила отпечатък върху Обама, чието мислене и приоритети са били оформени от глобализацията и чиято емоционална привързаност е насочена към Пасифика и Африка. Той може да изнесе забележителна реч на брега на Нормандия, но е вероятно първият президент на САЩ, у когото десантът на съюзниците не извиква дълбоки чувства. Трябваше да мине време, докато тези истини бъдат осъзнати, защото обхванатата от презрение към президента Джордж У. Буш Европа виждаше в Обама спасител, който ще възстанови трансатлантическите връзки.

Един по един европейските лидери се разочароват от хладната отдалеченост на президента. Разпространява се чувство за изоставеност.  Всъщност Обама е чист прагматик. Той иска помощта на Европа, особено в Афганистан, но няма сантиментално виждане за атлантизма и за него по-належащите стратегически приоритети са в Китай, Индия, Близкия изток и Русия. Той води САЩ към постзападен свят - или казано по друг начин, той приспособява Америка към свят, в който нейната относителна сила запада.

Остава да се види как американците ще отговорят на здравомислието на външна политика, в която липсва позоваването на чувството за изключителност, а господства реализмът. Междувременно европейците се чудят какво ги е ударило. Ситуацията беше сполучливо обобщена от Джеръми Шапиро и Ник Уитни в доклад за Европейския съвет за международни отношения, в който европейското отношение към САЩ се описваше като “инфантилно и фетишистко в основата си”. С това те имаха предвид начина, по който европейските държави съществуват във форма на маниакална зависимост от САЩ (въпреки че ги критикуват), която им пречи да изградят силни позиции на ЕС.

“Америка иска да бъде партньор на Европа, а не нейн покровител; но тя не може отвън да поеме отговорността да накара Европа да изостави положението си на довереник”, писаха те, като добавиха: “Ако европейските държави представляват разединена и неефективна сбирщина, те все повече ще бъдат изтласквани към периферията.” Бих казал, че Китай печели повече уважение у Обама за ясното си макар и конфронтационно чувство за стратегическа посока, отколкото Европа за почитта си в служба на безпорядъка.

Европа има нужда да загърби Америка, за да открие себе си. Това откритие може да изгради основа за силни връзки в бъдеще. Ако мога да използвам паметната фраза на Балу от “Книга за джунглата”, старият трансатлантически свят е “свършен, човече, съвсем свършен”. Ако Лисабонският договор трябва да значи нещо, а Ван Ромпой трябва да се превърне в нещо повече от дружелюбен фигурант, е нужно Европейският съюз да разработи последователни стратегии за Китай, Русия, мира в Близкия изток, Афганистан и енергийната сигурност - ако трябва да посоча само пет области, в които той изглежда няма единна позиция.

Сега, когато дори Франция вижда, че съперничеството между ЕС и НАТО е смешна глупост в свят, в който Западът има нужда от съгласуваност просто за да задържи своето, Европа трябва също така да се потруди здраво, за да хармонизира своята военна стратегия. Министърът на отбраната на САЩ Робърт Гейтс отправи остри критики към Европа в неотдавнашна реч: “Демилитаризацията на Европа, където голяма част от обикновените хора и от политическата класа изпитват отвращение към военната сила и съпътстващите я рискове, се превърна от блаженство през 20-и век в пречка за постигането на истинска сигурност и траен мир през 21-ви век.”

Мисля, че с това чашата преля. Европейският принос и жертви в Афганистан са огромни. Не виждам европейските бюджети за отбрана да се увеличават, въпреки че изостават много зад този на САЩ. Но същественото е, че на дублирането и прахосването на усилия в Европа трябва да се сложи край чрез съгласуване на приоритетите в разходите за отбраната. В отбраната, както и във външната политика, това, от което неатлантическият президент на Америка има нужда от Европа, е яснота, а не хаос с гласовата поща.

По БТА

x Изпрати на приятел: Твоето име: Твоят имейл: Име на приятел: Имейл на приятел: