Тайната на забранения остров Монте Кристо

Джералд Уорнър

Остров Монте Кристо. Снимка: травълпод

Започваме с остров, който не е особено отдалечен в географско отношение, но е ревниво пазен като недостъпна правителствена зона. Благодарение на въображението на един гениален писател от ХIХ век островът има и популярно име – Монте Кристо, Забранения остров. Това е едно от местата с най-ограничен достъп в Европа и се намира в Тосканския архипелаг в Тиренско море, както е известна онази част на Средиземно море покрай западното крайбрежие на Италия, и е забранен за посетители без специално разрешение от италианското правителство.

Разрешение се дава рядко и само на учени (островът е национален резерват). Твърди се, че трябва да чакаш пет години – толкова е дълъг списъкът с желаещите. Водите около острова са охранявани, за да не могат лодките да се приближат и дори риболовът е забранен. Островът е необитаем, с изключение на двама „пазители“ и двама горски пазачи.

Защо дори важен национален резерват би изисквал такова уединение? Заради легендарното съкровище, което се твърди, че е скрито там. Италианското правителство се страхува, че иманяри ще разровят острова. Те вече са го правили няколко столетия, започвайки с Козимо де Медичи, Велик херцог на Тоскана през ХVI век. Но онова, което е превърнало съкровището на Монте Кристо в световноизвестна легенда за много поколения, е прочутият роман „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма… Ако романът не беше написан, остров Монте Кристо нямаше да се нуждае от засилената защита, на която се радва в момента.

Дюма е внук на френски маркиз и африканска робиня и въпреки гениалността си често бил подлаган на расистки обиди, които го амбицирали да преуспее в живота. През 1842 година известният писател случайно открива остров Монте Кристо. Той пътувал из Италия заедно с принц Наполеон Бонапарт, племенник на императора Наполеон, и двамата туристи решили да посетят Елба, мястото на първото заточение на Наполеон.

Отегчени от Елба, те продължили към равния остров Пианоза наблизо, където смятали да ловуват. Пианоза обаче предлагал само зайци и яребици и те отишли с гребна лодка на друг остров в архипелага, където им казали, че има диви кози. „Тогава за пръв път чух името Монте Кристо“ – по-късно си спомня Дюма. Той и спътникът му не слезли на острова (там имало само един пристан) и се задоволили да го обиколят по вода, а после се отправили към италианския бряг.

Красотата на острова смаяла Дюма, който по онова време е в разцвета на силите си и се готви да напише най-известните си романи. Две години по-късно, през 1844 година, той си спечелва световна слава с публикуването на „Тримата мускетари“. През следващата година Дюма написва „Граф Монте Кристо“, историята на младия френски моряк Едмон Дантес, който изгубва годеницата и свободата си, когато завистливите му приятели несправедливо го обвиняват в държавна измяна. Затворен четиринайсет години в тъмницата на замъка Иф близо до Марсилия, Дантес се сприятелява с друг затворник, стар италиански свещеник, който му разкрива тайната на голямо съкровище, заровено на остров Монте Кристо. Свещеникът умира и Дантес избягва, отива на острова и намира съкровището. След това си купува острова, става граф Монте Кристо и под това име се връща във Франция като милиардер (в днешни пари), и жестоко отмъщава на онези, които са му сторили зло. Това е най-известният разказ за отмъщение, написан досега.

Дюма обикновено основава романите си на действителни събития и „Граф Монте Кристо“ не прави изключение. Сюжетът е вдъхновен от живота на един французин – Пиер Пико, който бил несправедливо осъден от предполагаеми приятели и прекарал години в затвор, където стар италиански свещеник му разказал къде се намира съкровище. След като го освобождават, Пико намира съкровището (в Милано, а не на остров Монте Кристо) и го използва, за да накаже и убие виновниците за тежката му участ, но загива, убит от последния оцелял.

Реалното съкровище било намерено в Милано, но може да се предположи, че Дюма го прехвърля в романа си на остров Монте Кристо, защото е по-екзотично място. Ала има и още нещо. От векове се говорело, че на Монте Кристо е скрито приказно съкровище и при това не без основания…

Островът бил познат на древните гърци като Артемисия и на римляните като Оглаза, както е записано от писателя Плиний, или Мон Джовис – планина Юпитер. На острова имало храм на Юпитер. През 455 година Свети Мамилиано, архиепископ на Палермо, намерил убежище там от вандалите. Според легендата той убил змея, който пазел острова, променил името му на Монте Кристо и си направил отшелническо жилище в една пещера. Поклонници се тълпели да посетят светия епископ и да поискат благословията му. Когато той умрял, реликвите били присвоени от жителите на съседния остров Джилио…

С разпространението на исляма Средиземно море се превърнало в бойно поле между християнски и мюсюлмански пирати, които се установили в Берберия, на северния бряг на Африка, и нападали и плячкосвали островите, включително Монте Кристо. Въпреки непрестанната заплаха монасите на Монте Кристо останали малка, но процъфтяваща духовна общност до средата на ХVI век, но всичко завършило трагично през 1553 година, когато турският пират Драгут Рейс опустошил Тосканския архипелаг, избил жителите на Монте Кристо и откарал монасите в робство. Легендата за съкровището на Монте Кристо датира от този кръвопролитен епизод. За да се разберат сложните є последици, трябва да познаваме житието на корсаря Драгут, който с огън и меч унищожил мирния живот на този усамотен остров.

Драгут Рейс (рейс означава капитан на мюсюлмански кораб) бил най-страховитият и опасен ислямски мореплавател през ХVI век. Днес името му по-правилно се превежда като Тургут Рейс. Той е роден през 1485 година в село Карабалък, сега Тургут Рейс, на полуостров Бордрум в Анатолия, Мала Азия. Когато бил дванайсетгодишен, талантът му привлякъл вниманието на турски офицер, който го завел в Египет и го записал във военното поделение на мамелюците като канонир, специалист по обсадна артилерия. Още от самото начало Тургут показал необикновена дарба за точен артилерийски обстрел в епоха, когато това военно изкуство правело първите си стъпки.

Такъв талант би имал най-голяма възможност да процъфти в морето, затова Тургут се присъединил към корсарите и след време притежавал и командвал свой собствен галиот, който снабдил с най-модерните оръжия и започнал да унищожава християнски кораби. През 1520 година отишъл да служи на известния адмирал Хайредин Барбароса и скоро бил повишен в негов заместник. Подвизите му станали още по-дръзки и зрелищни. Тургут нападал и кораби, и крайбрежни селища по Средиземно море. Кариерата му внезапно спряла през 1540 година, когато бил изненадан и заловен, докато поправял корабите си на брега на Корсика. Той бил роб в галера четири години, а после затворник в Генуа. Командирът му Барбароса обсадил Генуа с многобройната си флота, докато генуезците се съгласили да предадат Тургут срещу откуп от 3500 златни дуката.

Това се оказало бедствено за християнските градове в Средиземноморието. Тургут възобновил набезите си с още по-голямо ожесточение. След смъртта на Барбароса през 1545 година бил признат за негов приемник и султан Сюлейман Великолепни го назначил за главнокомандващ на Османските военноморски сили в Средиземно море. През 1548 година Тургут станал бей на град Алжир, а през 1551 година, когато превзел Триполи от Рицарите на Свети Йоан, станал бей и на тази територия. През следващата година султанът го направил бейлербей (главен областен управител) на Средиземноморието. Събратята му по религия го наградили с титлата „Изваденият меч на исляма“. Той се радвал на такава кариера и бил постигнал такъв ранг, когато през 1553 година нападнал остров Монте Кристо.

За Тургут Рейс малкият остров бил дребна и незначителна цел. Населението било малобройно и след като той го унищожил, скромната награда била да плени монасите като роби. Същата година той вече бил плячкосал по-голямата част на Сицилия и бил завладял три града на остров Елба, още три на Корсика (от името на Франция, с която сключил позорен съюз) и остров Пианоза. Ето защо едва ли си заслужавало времето и усилията на бейлербея да глътне малък залък като Монте Кристо.

Тургут Рейс вероятно го направил по две причини. Първо, за него всяко място на света, където бил почитан Христовият кръст, си струвало да бъде опустошено, и второ, може би е искал да използва закътания пристан на острова, за да ремонтира корабите си след интензивна кампания. Както вече отбелязахме, това нападение оставило Монте Кристо безлюден, сложило край на цивилизования живот там и родило историята за съкровището. Най-разпространената версия е, че монасите скрили съкровището си, преди той да слезе на острова.

Тази история донякъде е правдоподобна. Сигурно е било съвсем естествено за монасите от манастир, заплашен от грабеж, да заровят свещените си съдове, за да не бъдат осквернени. Те били направени от благородни метали и заедно с други предмети като свещници имали известна стойност. В касата за ценности на манастира вероятно е имало дарения, спестени през годините (за какво биха харчили пари монасите?), значителна сума, като се има предвид, че манастирът е имал имоти в Корсика и Сардиния, както и на други острови в Тосканския архипелаг. Но вероятно средствата, които онова скромно селище би могло да събере в район, който съвсем не бил богат и непрестанно плячкосван от пирати, не може да са били много.

За Тургут това са били дребни пари. Трудно е да си представим, че е възможно активите на манастира „Свети Мамилиано“ да бъдат оценени като приказно съкровище. Ала легендата продължила да съществува и очевидно убедила Дюма да направи Монте Кристо фокусна точка на известния си роман, въпреки че съкровището в реалния разказ, който той използвал за основа на сюжета си, е намерено в континентална Италия. Има обаче друго обяснение, което звучи абсолютно логично…

Ние вярваме, че на остров Монте Кристо все още е скрито несметно богатство, но никога не е принадлежало на добрите монаси. Според нас съкровището не е било скрито от Тургут Рейс, а той го е донесъл на острова и го е заровил там. Замислете се върху обстоятелствата. Когато отива на остров Монте Кристо през 1553 година, Тургут вече е плячкосал или е поискал откупи от повече от четирийсет малки и големи градове и острови. Печалбата от всяко нападение е възлизала на едно цяло състояние. От 1553 до смъртта му през 1565 година той е ограбил още много градове. Освен това Тургут имал плячка и от пиратството си в морето. Само галерата, която пленил от Рицарите на Свети Йоан, струвала седемдесет хиляди златни дуката.

Той пиратствал четирийсет и пет години и всяка година прибирал огромна плячка. Дори да е раздавал дялове от нея на екипажите си, могъщият корсарски капитан винаги е взимал лъвския пай… Както с всички заможни хора, пред него неизбежно е възникнал въпросът как да пази богатството си на сигурно място. Несъмнено, както подобава на ранга му, Тургут сигурно е оставил част от него в Константинопол, където се радвал на благосклонността и покровителството на султана. Османската благосклонност обаче била прословуто изменчива. Тургут сигурно знаел, че ако изпадне в немилост пред султана, ще бъде много уязвим, щом цялото му богатство бъде достъпно за господаря му. Като бей на Алжир и Триполи Тургут несъмнено се бил подсигурил в тези градове. Политическото положение по крайбрежието на Берберия обаче постоянно се променяло – меко казано.

Като всеки пират Тургут вероятно инстинктивно е усещал, че трябва да скрие по-голямата част от богатството си на някое уединено място, рядко посещавано и известно само на него, пък и любимата традиция на пиратите винаги е била да заравят съкровищата си. Остров Монте Кристо – негостоприемната, гола и отдалечена скала – бил идеалното място за тази цел. След като Тургут избил населението, островът станал безлюден и свободен от любопитни очи. Известно е, че Тургут ходел там от време на време и го използвал като база за ремонт на корабите си или място за засада, откъдето да отплава, за да напада християнски плавателни съдове…

По-скоро този сценарий, отколкото представата за няколко свещени съда и дарения от набожни хора, заровени от монасите, би придал достоверност на легендата за феноменално съкровище. Фактът, че островът често е бил посещаван от най-богатия пират на всички времена, човек, непрекъснато обкръжен от предателства и насилие, който със сигурност е търсел тайно хранилище за главозамайващото си богатство, предполага, че е скрил значителна част от него на остров Монте Кристо…

Ала съществуването на съкровището е подкрепено не само с разсъждения и логика. Първият, тръгнал да го търси, бил изключителният реалист, великият херцог Козимо I Тоскански. Той не би предприел подобна авантюра, ако не е имал солидни основания да вярва в съществуването на съкровището. Козимо бил първият велик херцог на Тоскана от рода на Медичите и основател и велик майстор на Ордена на Свети Стефан, който съществувал, за да се бори с мюсюлманските пирати. В това си качество Козимо събирал разузнавателни данни за движението на Тургут…

Друг търсач на съкровища бил Алесандро д’Апиани, принц на Пиомбино, подтикван от съпругата си Елизабета. Това отново би трябвало да е станало, докато споменът за Тургут Рейс все още е бил пресен, тъй като Д’Апиани бил убит през 1589 година. Тези първи иманяри са обвинявани за разрушаването на останките от манастирската църква, претършувана в търсене на злато. Най-големите поражения обаче вероятно са били нанесени по-късно. За жалост беше открита стара книга, която съветва търсачите на съкровища да копаят под олтара и последиците за постройката са били пагубни, но съкровище така и не било намерено.

Тургут, собственикът на това предполагаемо съкровище, срещнал смъртта си на осемдесет години, докато участвал в Голямата обсада на Малта през 1565 година. Тъй като той и другите турски командири мразели да се крият от огъня на Рицарите на Свети Йоан, Тургут лесно бил разпознат и добре прицелен топовен изстрел го ранил смъртоносно. Като прославен артилерист той вероятно би оценил точността на изстрела.

Каквато и да е истината зад легендата, сега иманярството е забранено със закон… Когато през 1970 година собствениците на Монте Кристо предлагат да я превърнат в извънградски клуб за супербогати, италианското правителство се намесва и обявява острова за национален резерват. Книгата „Затворници в рая“ описва преживяванията на няколко семейни двойки, самотни пазители на острова от 1956 година нататък. Отначало условията им са изключително примитивни и настъпва криза, когато болно дете трябва да бъде закарано в болница на континенталната част. Друг път единият пазач спасява живота на двама парашутисти, които забелязва в морето с телескоп.

Сега за Монте Кристо се грижат двама пазачи, които живеят в къща до вилата, където има малък ботанически и геоложки музей и градина. Има и двама горски пазачи, които се сменят на петнайсет дни. Островът е в администрацията на Комисията за парковете на Тосканския архипелаг. Ограниченията са строги. Никой не може да стъпи на острова без специално разрешение, лодките не могат да пускат котва в крайбрежните води и ловенето на риба и плуването са забранени…

Дивата природа на острова, който е обрасъл със средиземноморски храсти и населен с диви кози и зайци – има дори уникален вид пепелянка, го прави непокътнат екологичен бисер. Италианското правителство е твърдо решено да го запази такъв. Властите се опасяват, че иманяри ще разкопаят и ще замърсят острова. Истинското съкровище на Монте Кристо е уникалната му природа, твърдят природозащитниците. Но това едва ли ще разубеди онези, които вярват, че на Монте Кристо е скрито несметно богатство. Както разяснихме, надеждата им е основателна.

*Откъс от книгата „Загадъчните места. Скрити светилища, тайни убежища и непознати общества“, подготвена от ИК Ера. Виж повече в блога Книжен Ъгъл.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.