Насилие на конкретно посочени адреси

Разказ предупреждение от Чечения

Анна Бадхен

Рамзан Кадиров. Снимка: дозор

Един следобед, неотдавна в чеченската столица, седях в едно шикозно ъглово бистро, наречено „Кафе Париж“, и се наслаждавах на превъзходния си обяд от галушки и салата. От плазмения телевизор звучаха поп песни. Навън в подножието на джамията от червен пясъчник, която се извисява над града като гигантски розов облак, група млади жени в дизайнерски ботуши до коляното се кикотеха под февруарското слънце. Трябваше да положа неимоверно усилие, за да извикам спомена за този уличен ъгъл от последния път, когато го видях преди пет години: разпадаща се купчина от порутени жилищни сгради, стърчащи по бомбардираната улица. Тогава ми бяха казали да внимавам за мини и снайперисти.

На пръв поглед Чечения е сбъдната мечта за всяка страна, водила продължителна война срещу ислямистки бунтовници. След 15 години кръвопролития, при които бяха убити между 130 000 и 300 000 души, миналия април Русия обяви край на войната и изтегли по-голямата част от войниците си. Материалното възстановяване беше светкавично. В по-голямата част от страната, голяма колкото американския щат Кънектикът, няма външни следи, че тук въобще е имало война. По улицата надолу от „Кафе Париж“ има дори суши бар. „Вижте колко бързо се възстановихме“, каза Адам, собственикът на кафето. „Не като другите страни – Ирак и Афганистан“.

Под повърхността обаче Чечения се превръща в разказ предупреждение, особено за американската одисея в Ирак, която сега е в почти седмата си година. Смъртоносната бунтовническа дейност, която Кремъл обяви за ликвидирана, продължава в планините, давали подслон на бунтовниците векове наред, и се разлива отвъд границите на Чечения в останалите републики в руския Северен Кавказ. Обстоятелствата, които захранват бунтовниците, са познати на американските войници и дипломати, базирани в Ирак: слабо, току-що прохождащо, корумпирано правителство, зашеметяваща безработица и отмъщение, от което лесно се възползва трайния ислямски фундаментализъм. Правителството, неспособно да контролира бунтовниците, извършва – с мълчаливото съгласие на Кремъл – наказателни отвличания и екзекуции без съдебен процес.

След изборите в Ирак в неделя един високопоставен американски командир каза, че представянето на иракските сили за сигурност показало, че страната е достигнала нивото на стабилност и мир, необходимо за изтеглянето на американските сили до 1 септември. (Фактът, че при артилерийски и бомбени атаки бяха убити най-малко 38 души в Багдад предполага, че критериите на командира за стабилност и мир – или добро представяне на иракските сили за сигурност – са доста ниски). Докато Вашингтон се стяга за изтеглянето, той може да погледне към Чечения като пример за това как насилието може да продължи да точи кръвта на едно бивше бойно поле на антитерористична борба дълго след официалния край на войната.

Историята на чеченския конфликт – близо 300 години неуморна опозиция на потисническото руско управление – е коренно различна от историята на Ирак. Но усилията на Вашингтон и Кремъл да се избавят от своите войни следват еднакъв модел: инсталират сравнително послушно правителство, на което дават отговорността да усмири региона; наливат пари за инфраструктурни проекти, игнорирайки последвалата корупция и рушветчийство; толерират нарушенията на човешките права в името на относителна политическа стабилност; приемат спорадичните изблици на ислямистката бунтовническа дейност; и обявяват – или в случая на САЩ мъчат се да обявят – края на основните военни операции.

В Чечения „моделът се провали“, според Сара Менделсон, директор на Инициативата за човешки права и сигурност към Центъра за стратегически и международни изследвания (ЦСМИ) във Вашингтон. Краят на войната тук даде път на един тлеещ, самозахранващ се конфликт, който тихо опустошава региона като подземен торфен пожар. Доклад на ЦСМИ наскоро показа, че броят на самоубийствените атентати в Северен Кавказ през 2009 г. е нараснал близо четири пъти в сравнение с предишната година. По-голямата част от атаките са извършени в Чечения. Засадите, престрелките, крайпътните бомби също зачестяват в региона – миналата година над 900 души бяха убити тук, почти двойно повече в сравнение с година по-рано.

Разбира се, мащабите на кръвопролитието в Чечения не са толкова драматични колкото бомбардировките и престрелките, които отнемат животи в Ирак ежедневно. Населението на Чечения обаче е близо 30 пъти по-малко от това на Ирак. И конфликтът там е по-стар. Помислете си какъв ще бъде Ирак през 2019 г. От другата страна на мрачния спектър на насилието стои онова, което „Хюмън райтс уоч“ нарича „култура на безнаказаност за насилието“. Отвличането и убийството миналия юли на Наталия Естемирова, чеченската активистка за човешки права, бе едно от 86 отвличания, регистрирани на една трета от чеченската територия през първите девет месеца на миналата година от правозащитната организация „Мемориал“. Подобно на Естемирова тези хора са „изчезнали“, а по-късно – намерени мъртви.

Руските и международните правозащитници обвиняват полувоенните сили, лоялни на чеченския президент, подкрепяния от Кремъл Рамзан Кадиров, който определи някои от жертвите като сепаратисти, убити в сражение и посочи убийствата им като пример за успеха на антитерористичната дейност. В предградията на Грозни миналия месец аз се срещнах с роднини на двама млади мъже, които силите на Кадиров отвлекли миналото лято при два отделни случая. Двамата са били отведени пред очите на близките си. Обезобразеното тяло на единия, 21-годишен строител от Аргун, било върнато на майката три месеца по-късно. Чеченските власти казали на жената, че доказателството, че синът й е бил боец е мелодията на джиесема му – вой на вълк, който е символ на чеченската съпротива. Другият мъж, работник в селскостопански парници от Шали със силно нарушено зрение, е в неизвестност от август. Семейството му смята, че е мъртъв.

Онази нощ посетих голяма ферма в Самашки, някогашната крепост на бунтовниците на един час западно от Грозни. Домакинът ми бе чеченски бизнесмен на около 60 години, чийто баща водил партизанска война срещу съветските войски през 30-те и 40-те години на миналия век. Събеседникът ми е роден в изгнание. Той не храни добри чувства към новите правителства на Русия и Чечения. Пихме чай и говорихме за това как бунтовниците по света печелят симпатиите на хората, които се чувстват малтретирани от лидерите си и които търсят защита или отмъщение. Наближаваше полунощ.“Войната в Чечения свърши ли?“, попитах аз. Мъжът бутна чашата си настрани. „Няма война със стрелба. Но всеки ден има насилие, само че днес то се извършва на конкретно посочени адреси“.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.