Най-после и външнополитически успех за Обама

в. Вашингтон пост

Барак Обама в Овалния кабинет. Снимка: Белия дом

Президентът Обама получава голямо признание за промяната на американския имидж пред света – може би затова бе награден с Нобелова награда за мир. Но дори запалените му привърженици биха казали, че е твърде рано да се посочи някакво конкретно негово постижение във външната политика. Всъщност има едно място, от решаващо значение за националната сигурност на САЩ, където външната политика на Обама действа – Пакистан.

Добри новини идват от тази сложна страна, която отдавна обещава да вземе мерки срещу ислямистите, но рядко го прави. (Причината: Пакистан използва много от същите тези екстремисти, за да дестабилизира традиционния си враг Индия и за да спечели влияние в съседен Афганистан.) През последните няколко месеца пакистанските военни бяха ангажирани в сериозни операции в убежищата на бунтовниците в Сват, Малаканд, Южен Вазиристан и Баджаур. Някои от тези райони са неконтролируеми и нито едно пакистанско правителство не е успявало да се наложи там, така че постижението става още по-важно. Пакистан освен това засили обмена на разузнавателна информация с Вашингтон. Това доведе до арестуването миналия месец на молла Абдул Гани Барадар, заместник-лидер на афганистанските талибани, както и на други известни талибани.

Няколко забележки: Повечето от заловените талибани са дребни риби, а и пакистанските военни имат навика „да хващат и освобождават“ терористи, за да впечатлят американците и същевременно да запазят връзките си с екстремистите. Изглежда обаче има промяна в пакистанското поведение. Защо това се случи и как ще продължи е въпрос на изследване на естеството и границите на външнополитическите успехи.

Първо, правителството на Обама дефинира правилно проблема. Високопоставени служители в правителството спряха да говорят за действията на САЩ в Афганистан и вместо това заговориха за „АфПак“, за да подчертаят, че успехът в Афганистан зависи от мерките, които се взимат в Пакистан. Това разтревожи пакистанците, но те разбраха посланието и побързаха да покажат, че са част от решението, а не от проблема.

Второ, правителството използва политиката на моркова и тоягата и в двата й аспекта. За първата държавна вечеря, която даде, Обама целенасочено покани министър-председателя на Индия Манмохан Сингх – очевидно не най-големия любимец на Пакистан. Обама ясно показа, че Америка ще продължи да поддържа специалните взаимоотношения с Индия, установени при управлението на Буш, които включват и широко споразумение за сътрудничество в ядрената сфера. В същото време Белият дом подчерта желанието си за дълбоки, дългосрочни и позитивни отношения с Пакистан. Сенаторите Джон Кери и Дик Лугар предложиха най-големия досега пакет американска невоенна помощ за страната. Помощта за пакистанската армия също се увеличава бързо.

Трето, правителството вложи време и усилия. То възприе т. нар. от ген. Дейвид Петреъс подход на „цялото правителството“ към Пакистан. Впрегнати бяха всички елементи на американската сила и дипломация. Високопоставени представители направиха повече от 25 посещения през последната година като при всичките настояваха пакистанските военни да изпълнят ангажимента да се борят срещу бунтовниците.

И накрая, както винаги, късметът и точният момент изиграха ключова роля. Екстремистите в Пакистан, подобно на всички, свързани с Ал Каида почти навсякъде, отидоха твърде далеч – брутални убийства на цивилни, затваряне на училищата за момичета и създаване на атмосфера на мракобесие. Обществеността в Пакистан, която бе склонна да омаловажава проблема с тероризма, започна да гледа на него като на „пакистанската война“. Армията, съобразявайки се с общественото мнение, усети, че трябва да покаже резултати.

Тези резултати са все още временни. Пакистанските военни остават фиксирани върху Индия – как иначе може да се оправдае голям бюджет в една бедна страна?  Все още не се предприемат сериозни действия срещу нито една от главните ектремистки групи, действащи срещу Афганистан, Индия или САЩ. Афганистанските талибани, групировките Хакани, Гулбудин Хекматиар, Лашкар-е-Тайба и други по-малки групи действат безнаказано в Пакистан. Но пакистанските военни правят нещо повече от преди и това се брои за успех в света на външната политика.

Подобен успех ще бъде траен само ако правителството на Обама упоства в тази насока. Някои смятат, че Пакистан е сменил основната си стратегия и вече разбира, че трябва да скъса връзките с всички тези групировки. Странно, този наивен възглед се подкрепя от американските военни, чиито ръководни представители прекараха толкова много часове с партньорите си в Исламабад, че са им станали като роднини. Зависи от Обама и екипа му да напомнят на генералите, че да оказваш натиск върху Пакистан е като да тичаш по бягаща пътека. Ако спреш, тръгваш назад… и най-вероятно падаш.

По БТА

*Фарид Закария е редактор в „Нюзуик интернешънъл“.

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.