Защо съюзниците на САЩ се чувстват пренебрегнати от Обама

в. Вашингтон пост

Барак Обама в Овалния кабинет. Снимка: Белия дом

Спречкването между президента Обама и Израел трябва да се разглежда в по-широк глобален контекст. Президентът, който се кандидатира през 2008 г. с платформа против едностранния подход, има по-лоши отношения като цяло с американските съюзници по света, отколкото Джордж У. Буш през втория си мандат. Израелците не бива да се чувстват като специално взети на прицел. Във Великобритания хората говорят за края на „специалните взаимоотношения“ с Америка и се тервожат, че Обама не уважава особено британците въпреки продължаващите им жертви в Афганистан. Във Франция президентът Никола Саркози открито критикува Обама от месеци (и накрая е възнаграден с частен обяд – както се предполага – за подобряване на отношенията).

В Източна и Централна Европа цари страх, откакто администрацията на Обама отмени отдавна планираното разполагане на противоракетна отбрана в Полша и Чехия, че САЩ може би вече не са надежден гарант на сигурността. Висшите среди на ЕС са ужасени, че изглежда нито президентът, нито дори членовете на правителството му не намират време за новия президент на ЕС Херман ван Ромпой, който, колкото и невзрачен да е, все пак е избраният представител на континента след Лисабонския договор. Европейците като цяло, макар и все още да обичат Обама, са стигнали до извода, че той не ги обича чак толкова (въпреки шестте му посещения в Европа) и е по-скоро „азиатски“ президент.

Азиатците обаче не са толкова сигурни. Отношенията с Япония са нестабилни, главно заради действията на новото правителство в Токио, но отчасти и заради усещането, че на САЩ не може да се разчита в дългосрочен план. В Индия има опасения, че процъфтяващото стратегическо партньорство, изградено при управлението на Буш, е пренебрегвано в интерес на по-добри отношения с Китай. Въпреки че администрацията на Обама бе обещала да покаже, че САЩ „се завръщат“ в Азия след предполагаемото пренебрежение от годините на Буш, тя още не е убедила съюзниците, че те са фокусът на американското внимание. Американски представители имат многобройни обяснения за тези опасения: че се основават на недоразумения, че са продукт на дребни грешки при изпълнението, или просто че вината е на Буш. След известно време обаче, всяко средно самоанализиращо се правителство щеше да се запита защо са обезпокоени толкова много съюзници, и то повсеместно.

И все пак това не е толкова изненадващо. Кой печели внимание в администрацията на Обама? Отговорът, поне засега, изглежда е: не съюзниците на Америка, а съперниците й, а в някои случаи противниците й. Ако имаше средство за измерване на усилията на правителството във външната политика, уредът щеше да покаже най-голяма концентрация на енергия (извън войната в Афганистан) е посветена на четири начинания: несполучливият опит от първата година на мандата да се подобрят отношенията с Иран, текущият опит да се подобрят отношенията с Русия, тъпчещите на място усилия да се подобри сътрудничеството с Китай и усилието (безплодно поне досега) да се докаже на арабските държави, че САЩ имат желание да окажат натиск върху Израел да продължи мирния процес. Като добавим и усилията за подобряване на връзките със Сирия, за диалог с Бирма (Мианма) и всичко, свързано с Аф-Пак (Афганистан и Пакистан) – и ето че не остава много за тревогите на съюзниците ни.

Това само по себе си е достатъчно лошо, но проблемът се усложнява от очевидното нетърпение на администрацията към съюзници, които не правят това, което им се казва. Европейците са мъмрени за оскъдния им принос към бюджета за отбрана на НАТО, въпреки че те дават 30 000 войници за една далечна война, в която по-голямата част от европесйкото общество не вярва. Япония е скастрена, когато новото й правителство настоява за преразглеждане на някои сключени напоследък споразумения. И в двата случая администрацията има известно основание, но винаги е по-лесно да се скараш на съюзници, когато те са непослушни, отколкото на сериозни съперници като Русия и Китай.

Президентът показва на пръв поглед безгранично търпение към руснаците, докато те бавят споразумението за контрол над ядрените оръжия, което можеше да се сключи още през декември. Той понесе цяла година на ирански обиди и отказ да се преговаря, преди колебливо да пристъпи към санкциите. Администрацията продължава да ухажва Сирия и Бирма без особени признаци за взаимност от страна от Дамаск или Рангун (Янгон). И при всичко това Обама гневно заповядва едва ли не скъсване на отношенията с Израел заради дребно прегрешение като последния спор за еврейските селища – ито след като израелският премиер публично се извини.

Може би това е голямото нововъведение на външната политика на Обама. Докато в политиката си към Афганистан, Ирак и войната с тероризма показва по-скоро приемственост, отколкото промяна, пожънвайки в резултат значителна двупартийна подкрепа за тази политика, в същото време Обама сякаш скъсва с 60-годишната изпитана американска стратегия, когато става дума за съюзници. Добрата стара стратегия се градеше на световна мрежа от официални военни и политически съюзи, повечето – макар и не само – с приятелски демокрации. Идеята, както обясни Авърел Хариман през 1947 г., бе да се създаде „баланс на силата в полза на свободните страни“. При Бил Клинтън и двамата Буш връзките с Европа и Япония, по-късно и с Индия, бяха задълбочени и укрепени.

Тази администрация на думи хвали многостранния подход, но това е подходът на угаждане на автократични противници, а не на консолидиране на отношенията с дългогодишни демократични съюзници. Вместо да укрепва демократичния фундамент на новата „международна архитектура“ – светът на Г-20 – позицията на администрацията е все повече – в най-добрия случай – на неутралитет, и между съюзници и неприятели, и между демократи и автократи. Следователно Израел не е единственият злополучен съюзник, а просто най-уязвимият.

По БТА

*Робърт Кейган от Фонда „Карнеги“ за международен мир е автор на месечна колонка във в. „Вашингтон пост“.

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.