Сбогува ли се Русия с абсолютизма?

Дмитрий Орешкин

Путин и Медведев. Монтаж по картината на Иля Глазунов „Княз Олег и Игор“.

През март 2008 г. Дмитрий Медведев бе избран за президент на Русия. За две години – половината от мандата, той почти успя да отлепи от себе си етикета „приемник“. Свикнахме наистина да го смятаме за президент. Съществени промени се виждат не само в личния статут на Медведев, но и в стилистиката на целия естаблишмънт. И на страната също. Полека-лека спря да се говори за тандем. Заговори се обаче за 2012 г., за края на календара на древните маи и за датата на новите избори.

За тандема ни е жал: все пак става дума за една от практическите форми, които придобива реалното разделение на властите. В чисто политически смисъл впрочем той продължава да работи. Просто стилистиката вече е различна. Дуумвирите престанаха да се разхождат пред камери на обществени места и между тях все по-често искри гърч от взаимно раздразнение, но това все пак са подробности. Общото и най-същественото е, че са принудени да работят съвместно. Да спазват етикета. Това е невероятно важно. Поне така ми се струва. Нещо наистина се е променило в химическия състав на политическата почва у нас, щом вече е възможна подобна политическа конструкция.

Трудно е да си представим как Ленин, Сталин, Хрушчов и дори Елцин съвместно съществуват с някого мирно и на равни начала. Тези двамата обаче го могат. Даже някак май се усмихват един на друг. Нима Русия наистина се сбогува с културата на абсолютизма? Начинание, ново за нея, следователно и опасно. Непредсказуемо.

Коридор на възможности

Колко ли пъти Владимир Путин сигурно е срещал ням укор от страна на обкръжението си, загдето не е намерил сили просто да плюе, пък да изкара и трети мандат. Нямаше да има никакви проблеми, всичко щеше пак да стане от ясно по-ясно: прав е оня, който е отгоре. Винаги и във всичко. Един такъв възвратно-постъпателен пунктир, при който дискусията и конкуренцията не се водят между съседи и съвременници, а между оцелели и измрели.

Много хубава система, сигурна при това. Само че, за да действа тя, страната трябва да е крайно просто уредена. Да чупи утре онова, което с песен е градила вчера. Да има само един суперважен град – столица, една управляваща идеология, една партия суперпобедителка и естествено само един суперначалник – той да решава кое днес е законно и кое не е. Затова пък да има безброй и безчет външни и вътрешни врагове и временни трудности. Които успешно да се преодоляват от единния супернарод. Без да се държи сметка за загубите и без откъсване от производството на материални и духовни блага.

Да беше решил Путин, че третият мандат е нещо законно и правилно – и точно тъй щеше да стане. Щяхме да видим страната велика и просто уредена. Като Узбекистан, Казахстан, Туркменистан или Беларус. Песни щяха да се леят от всички високоговорители! Той обаче взе, че не реши така. И нещата се наредиха другояче. Оттук вече тръгнаха всички последици, прилични на демократически: свадите между двете Русии – „Единна“ и „Справедлива“, изборните скандали, компроматите, атаките, силовиките, които съвсем се разхайтиха, „несъгласните“, които се мотаят из улиците, Кавказ… Накратко, няма ред и това е!“

Какво би могъл да стори Медведев при това положение? Много малко всъщност. В рамките на предишната моноцентрична система би трябвало да прати премиера Путин в оставка, да стовари върху него всички вини и бодро да пристъпи към изграждането на своя, извънредно правилна и светла държава. На изцяло нови начала. Горе-долу, както постъпи и самият Путин с „бурните години“ – 90-те. А още преди него по същия начин (или почти) действаха Елцин, Горбачов, Брежнев, Хрушчов, Сталин и Ленин. Всички започваха великите си проекти на чисто.

Медведев не можеше, а и днес не може да тръгне по този път, защото Путин, преди да се оттегли (или временно да се отстрани?), най-внимателно запуши всички възможни дупчици и цепнатинки – поне в тая посока. Съвсем наясно е как действа политиката. С други думи, Медведев от самото начало бе сложен в крайно тесен коридор на възможности, с крайно твърди стени, а при това и с вързани ръце. Как я мислите вие?

Принципно новото в медведевския политически феномен е тъкмо това, че той получи властта някакси не съвсем по руския начин. И със сигурност не по съветския. Нито пък по европейския обаче. Че и властта му е такава една неабсолютна. Уж е президент, върховен главнокомандващ, червена пътечка до самолета, почетен караул, а в същото време всички разбират, че той не е вторият човек, но не е и първият. И реалните му политически ресурси нещо не са много.

Направо може да му стане скучно при това положение. Или да започне умно-глупави интриги с цел да получи все пак пълната власт, съвсем по руски. На Елцин би му доскучало. После би се опитал да замахне със сабята. Путин сигурно щеше да почне някаква голяма игра. Горбачов – да приказва от трибуните и да разширява гласността. Медведев пък избра да се залови с това, което успя да докопа с вързани ръце.

Какво е направено и кой е виновен?

На първо място международната активност. Тук, както и да го въртим, той е пълноценно първо лице. Протоколът си е протокол. При това лекува и душевни рани. Обиколките му из чужбина бяха много. И се справяше добре, нека му го признаем. По време на последното му посещение във Франция например можеха да му напомнят, че Русия все още не е изпълнила две от шестте си обещания, дадени във формата Медведев-Саркози след грузинския конфликт. Първо, обеща да изтегли войските си на линията, където бяха разположени преди конфликта; второ, да не предприема едностранни действия. Войските не са изтеглени, затова пък едностранно признахме Южна Осетия и Абхазия за суверенни държави.

Саркози обаче реши да не се рови в минали работи. Освен простото човешко желание да продаде на Русия „Мистрал“, има по-сериозна причина: минали са две години и Франция отправя мек сигнал, че зад хоризонта на 2012 г. за нея е било приятно да има насреща руски президент като Медведев. Това е важно.

Сега за регионалната политика. Основната за Русия, впрочем. Макар че у нас все пак е прието да смятаме за основна силовата политика. Може и тъй да е, но, перспективно погледнато, регионите пак са по-важни. Поне в мирни условия. Прочее, президентът Медведев стриктно спазваше всички договорености с Путин и с губернаторския корпус, но при все това за две години зае видимо по-твърда и уверена позиция в отношенията с отделните региони. Без да подхваща мащабни реформи с дребномащабен резултат.

Вместо това Медведев с уважение, но твърдо прати извън играта такива мастодонти на регионалната политика като Егор Строев (Орловска област), Едуард Росел (Свердловска), Минтимер Шаймиев (Татарстан) и някои други, от по-дребен ранг, затова пък малко по-бамбашка. Като Мурат Зязиков в Ингушетия, генерал от Федералната служба за сигурност. Сега дори (президентът на Башкортостан) Муртаза Рахимов и (кметът на Москва) Юрий Лужков не се чувстват напълно непристъпни в своите феодални владения.

Кавказ е отделна тема. Докато Путин го смята за свой основен успех, Медведев го има за основно затруднение. И двамата всъщност са прави. Просто времената вече са други. Сега президентът Медведев е принуден да се захване с кавказкия възел сякаш наново. Е, поне успя да демонстрира, че е готов да го стори. И точно около 2012 г. ще видим какво е постигнал.

Като още един тих успех се очертава преразпределянето на общественото внимание. Дали господ е помогнал на Медведев, дали е станало от само себе си или в резултат на внимателно обмислена стратегия, но стана тъй, че май никой няма да му държи сметка за кризата. С икономиката у нас се занимава лично премиерът Владимир Владимирович Путин. Тъкмо той обеща да удвои БВП, да стигне Португалия, да превърне рублата в международно платежно средство, а Русия – в островче на финансова стабилност. Тъкмо той чертаеше „Програмата-2020“, провъзгласявайки дръзновени планове… Междувременно на нашето островче на стабилността туземците нито хващат крокодили като „Булава“, нито берат кокосови орехи като „ГЛОНАСС“, а системата трябваше да е готова до края на 2007 г. Дали кризата е опростила тия обещания?

На този фон скромните уверения на Медведев, че ще прекрои часовите пояси, ще събере пари и ще наложи най-накрая новите енергоспестяващи крушки, макар да не будят трепет, все пак и не дразнят с очевидна неизпълнимост. Колкото до модернизацията – има доста време дотогава. Докато Олимпиадата и резултатите, които постигнахме, са пред очите ни. А също и Тягачов, протеже на предишния президент – помним го още как позираше на ски (Леонид Тягачов, бивш главен треньор на съветския отбор по алпийски ски дисциплини, подаде оставка като президент на руския олимпийски комитет след неуспешното представяне на руските спортисти на Олимпиадата във Ванкувър).

Тъй че дори в този политически контекст е необходимо да полагаме всички усилия, за да задържим Путин на премиерския пост. Ако си тръгне (а след година ще стане още по-лошо, защото провалите в икономическата стратегия, тръгнали още от тлъстите години, може да се оправят за 3 до 5 години най-малко!), около 2012 г. наивното обществено мнение в Русия може да поиска националният лидер да се върне на царския трон. Водено от простичката логика, че по негово време е било някак по-хубаво.

Тъкмо по тая причина Медведев като рационален човек дори има известен интерес да удължи престоя на своя предшественик на върха. Ако борбата между амбиции, честолюбия, групови интереси продължи да се развива като публично търсене на по-ефективни решения с цел повишаване на стандарта, можем само да я приветстваме. Точно това се нарича разделение на властите, конкуренция между елитите и мъничък кълн на реална демокрация. Но ако борбата се хлъзне обратно към задкулисните разчиствания на сметки или, не дай боже, мине в улични престрелки, ще стане ясно, че сме живели още 10 години напусто. Без да изплуваме от все същата грозна безкрайност, чийто груб пунктир пронизва с широки бодове хилядолетната история на Русия.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.