Волене, що ме удряш, бе?

Волен Сидеров. Снимка: Булфото

Преди няколко дни Волен Сидеров ме прасна с юмрук по ръката на площад „Славейков”. Силно и тихомълком, докато се разминавахме.
Познаваме се от години, колеги бяхме. Разсмях се спонтанно и викнах след него – „Що ме удряш, бе?” Не ме удостои с отговор, само ме стрелна с един много сърдит поглед, както вероятно е гледал Адолф Хитлер генералите си, като са му съобщили, че е паднал Сталинград.
Реших да разкажа случката и предисторията, да не я разкаже някой друг преувеличена. Да прочета някое заглавие: „Сидеров бие журналист” или нещо подобно.

Има основания да ми се сърди – писал съм за него в e-vestnik нелицеприятни коментари (виж тук), писах и по повод скандала, който е направил в самолет на „Луфтханза” (виж тук) и за това как после срам-несрам се извинил (виж тук), за да смекчи обвиненията на немската прокуратура. Написах коментар и в „Галерия”, в който припомних, че името на партията „Атака” е взето от името на вестника на националсоциалистите „Атака”, основан от Йозеф Гьобелс 1926 г. Че програмата от 20 точки на партия „Атака” имитира програмата от 25 точки на националсоциалистите, дори няколко точки почти съвпадат. Че Сидеров имитира и дучето Мусолини, облича се с черно, използва заучени жестове като неговите и т. н. Сигурно е сърдит от това… Ама чак пък толкова.

В миналото имахме най-приятелски колегиални отношения, без да сме били близки. Имало е случай да го поздравя за смешен коментар, който е написал. Имаше чувство за хумор. Затова, като ме прасна с юмрука, помислих, че е на шега. Ама не беше леко, и беше съпроводено с един зъл поглед… Та по-добре да разкажа… Въпросът не е съвсем личен, щом става дума за лидер на партия с чувствително парламентарно присъствие, на което се крепи и сегашното правителство.

Първа страница на в. „Атака“ от 3 юни 2009 година.

През 90-те Волен Сидеров се появи в пресгрупа „168 часа” като някакъв коментатор – към в. „168 часа”, но чат-пат пишеше коментари и в „24 часа”, където работех. Издателят Блъсков си го харесваше. Преди това Сидеров беше известно време и главен редактор на в. „Демокрация”, откъдето изпадна при поредно люспене и цепене. Когато група депутати от СДС легнаха да гладуват пред парламента, защото не искат да подпишат конституцията, Сидеров ги подкрепи и всъщност в. „Демокрация” под негово ръководство се присъедини към тази фракция. Не знам, ако тогава вестникът се беше присъединил към друга част от СДС, дали нещата вдясно нямаше да тръгнат по-добре. Но така започна цепенето на СДС, при което и той самият изпадна по едно време.

Странна птица е Сидеров. В началото на 1990 г. правеше като редактор някакъв малък вестник „Кръгла маса”, по повод Кръглата маса между управляващите и зараждащата се опозиция. Вестничето предшестваше опозиционния печат, в който флагман стана „Демокрация”. В него намери място като журналист и Сидеров, но не блестеше с някакви запомнящи се текстове.

Не искам да се бъркам в тия работи, но в „168 часа” навремето публикува една стенограма от запис на заседание на сините лидери, за която колеги казваха, че е донесена от Сидеров. А после той се появи и като журналист в пресгрупата.

Волен Сидеров през 1993 г. във фотосесия за списание „Лейди“, което вече не излиза. Снимка: сп. „Лейди“

Навремето Бенито Мусолини бил талантлив журналист, обаятелен човек и главен редактор на органа на социалистите „Аванти”. Но подел самостоятелна национал-социалистическа политика като главен редактор и настъпил разрив между него и партията. Той напуснал и направил нов вестник „Ил пополо Д’Италия”, а после и партия. С него напуснал и го последвал целият екип на вестника.
Като си тръгна Волен от „Демокрация” никой не го последва, нито той направи вестник. Но за него винаги е имало добра служба.
Къде ли не се появи. По едно време беше нещо като говорител на „Овъргаз”. Блъсков го толерираше, направи го главен редактор на някакво седмично списание „София 7”, а после, като продаде пресгрупата, го направи коментатор и зам.-главен редактор на новия си вестник „Монитор”. И там Волен намери себе си – пишеше и редакционни коментари на вестника (неподписани с име), и авторски статии. И, ако питат мен, той е една от причините този вестник никога да не получи авторитет. В „Монитор” Сидеров развиваше на воля теорията на конспирацията и громеше заговора на световното еврейство. Там излизаха части от неговата бъдеща книга „Коренът на злото”. Когато основният коментатор на един вестник е такъв, това се предава безусловно на авторитета на изданието. В това отношение май бяха на едно мнение с Блъсков, щом години наред излизаха тия глупости и така оформиха един малък твърд електорат на вестника, от който той не може да помръдне и досега.

Някъде в края на 1999 г. отивах в офиса на „Гергьовден” при моя приятел Емил Димитров – Ревизоро, който ме беше включил като учредител в неговото общество за борба с корупцията. С Ревизоро си говорехме на майтап. В унисон с манията за досиета, той ми казваше „Агент Бакалов”, а аз му отвръщах „Агент Димитров”. И вместо здрасти си викаме – О-о, агент”. И влизам аз в офиса на „Иван Асен”, недалеч от Орлов мост, отварям вратата, имаше нещо като преддверие, и виждам встрани Капка, воленовата другарка в живота. Тя преди това беше омъжена за сина на Радой Ралин, дори ги снимах на сватбата им, а после като носих на стария сатирик снимките, той въздъхна: „Как се излъга тоз, в една Капка се удави”.
Та Капка и Волен дошли Ревизоро да им покаже части от книгата „Митница”, която беше под печат. Но Волен не се виждаше. Само Ревизоро се подсмихва и му бляскат очилата в дъното на стаята, през вратата. И аз се провиквам „Агент!”. В този момент от страничната врата на другата стая се показва Волен Сидеров и казва много сериозен „Не съм агент!”. Изобщо не го бях видял, ей Богу. Опитах се да му обясня, че не е за него и ние така си викаме. Двамата с Капка си тръгнаха, а ние с Ревизоро се смеем – тоя как реагира като гузен-негонен.

Май през 1993 г. беше, когато Сидеров се снима гол за някакво лайф-стайл списание “Лейди”, което вече не излиза. Голата фотосесия беше направена от колежка фотографка от пресгрупата, по-късно една от тези снимки се появи и в сп. “Ева”. Разглеждахме тогава в редакцията на. „24 часа” списанието и се забавлявахме искрено. Сидеров беше с поприкрити мъжки атрибути, в преднамерени пози, с пура, с жена в краката, на бюро, на кожен фотьойл и т. н. Имаше някакъв артистизъм, закачка, но и нещо маняшко. Сега Сидеров реагира гневно, като му публикуват тия стари снимки, дори отнякъде излязоха и непубликуваните – дибидюс гол, в поза като статуята Давид на Микеланджело.

Волен Сидеров през 1993 г. в позата на „Давид“ на Микеланджело. Снимка: Разпространява се във форумите в Интернет, вероятно е от същата фотосесията за сп. „Лейди“.

Защо се гневи? Мен ако питат – нищо лошо няма в това. Аз не съдя и хомосексуалистите, всеки е свободен, важно е да не се натрапва на другите. Ама Сидеров се взе много насериозно и писа многократно негативни коментари за хомосексуалистите. И сега е в едно положение да обяснява защо се е снимал гол. Някак двусмислено изглежда… Ами да не си се снимал, бе пич. Хем искаш да се правиш на артист и да се забавляваш, хем си се взел насериозно като дуче…

Изобщо, около Сидеров все скандали, все избухва от нещо, реагира неадекватно. От една страна неговата „Атака” изглежда като семейна партия и ООД – някакво дружество, създадено да обере недоволството у част от обществото, а лидерът, жена му Капка, синът й, тъстът, да си изкарват от това прехраната. От друга страна – имитациите на фашистка партия се набиват на очи. Чак за фашистка у нас и дума не може да става – елементарно менте, нещо като маратонки „Адибас”, вместо „Адидас”. Но не можеш да разбереш къде свършва играта – къде Сидеров се прави и е в роля, къде наистина се взима насериозно.

Та така – виждам го че върви срещу мен по тротоара, заедно с една възрастна жена. Кимам и казвам „Здрасти” от 3 метра, той се направи, че не ме вижда, а като се разминаваме, ме стрелва с начумерен поглед и ми прасва силно един юмрук по ръката. Смях.
Може и да ме е ударил на шега. Ама аз как да разбера? По-добре да опиша историята, а всеки да оценява както намери за добре. Фройдисти, последователи на Карл Юнг, модерни психолози и т. н. да го анализират. Политически коментатори да си правят сметката. И да знаят, че може да отнесат някой тупаник.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.