„Черен влак се композира…” по улиците на Холандия

Тук спиш въху пари, казват Ангел и неговият племенник

Снимки: авторката

В центъра на малък холандски град ми се счува мелодията на песента „Сладкопойна чучулига…” Оглеждам се. До входа на голям мол виждам мъж, който свири на акордеон. Отивам до него, пускам му пари, усъмнявам се, че мъжът е българин. „Булхарея, Булхарея”, ми отговаря той на развален холандски. Мъжът с акордеона е Ангел, от Шумен. Преди няколко години е дошъл в Холандия при „батко си”, за да изкарва пари и да праща „на жената и детето, в България”. Ангел е дребен, кльощав, жилав. По очите и лицето му личи, че е с добра душа. Дланите и пръстите му са големи и изглеждат като на човек работил на строеж. Облечен е със стар тъмносин анцуг, шал и шапка. Разказва как центърът на малкия холандски град, където живее, е разпределен между трима български улични музиканти. Всеки си има район, в който свири. Тримата живеят заедно.

Ангел – от Шумен до Холандия

Когато Ангел разбира, че и аз съм от България, сваля акордеона от раменете си, става и ми стиска ръката. Пали цигара и без да го питам започва да ми разказва историята си:

„Ох, ако знаеш как се радвам като срещам така наши хора, малко да си поговоря на български, като вкъщи да се почувствам. Какво да ти кажа няма как, тука сме, за да изкарваме пари, за да живеем. Не е лесно…

Снимки: авторката

Аз съм от Шумен. Тази година ще навърша 30 години. Като бях на 17 години се ожених. След казармата, заминах за Бургас, да свиря в ресторант. Аз от малък свиря на акордеон. Никъде не съм се учил. Слухар съм. Като чуя нещо, го запомням и после го свиря. Така вече почвам да хващам и музиката на холандците.  В Бургас, с приятели свирехме в един ресторант. Хубав оркестър бяхме и ни се радваха хората. Даже бяхме пратили писмо до Славито (б. а. – Слави Трифонов), там да свирим, при него. И ни приеха, но то пък едното момче от оркестъра взе, че се разболя нещо. Той бодигарда на заведението го удари веднъж бая силно и от тогава нещо му стана… И така за съжаление се разпаднахме. Прибрах си се в Шумен. След известно време разбрах, че жена ми излиза с най-добрия ми приятел. Много криво ми стана. Добре, че поне нямахме деца. Ожених се втори път и от втората имам 4 годишен син. Те сега са в България. Когато мога им пращам пари от тук.

После в Шумен  започнах работа в завода за цветни метали. Карах мотокар. Добра заплата  взимах и се справяхме. Да, обаче завода го закриха и аз пак останах без работа. Нямам пари един хляб да си купя, знаеш ли какво нещо е? И какво да правя, викам си, давай към София ще ходя, там да се пробвам. 7-8 месеца живях в ж. к. „Овча купел”, работех на един строеж. Там пък ме излъгаха с парите, не ми платиха, абе не ми се говори… Пак останах без пари. Много ми беше тежко. В България, ако работиш и имаш пари си цар, ама като нямаш – лошо… Чудех се какво да правя и звъннах на батко ми. Той отдавна вече беше в Холандия – от 2001 г. Дойде с жена си и децата. Звъня му, викам бате така и така, никаква работа няма тук… И той веднага вика – идвай тука, Ангеле, да се пробваш. И аз, нямах друг избор, викам дай да отида да видим как ще е там. Взех акордеона и право в Холандия. Казвам си, ако не си намеря друго, ще свиря по улиците. Това поне го мога. Пристигнах тук. От начало работех в един турски ресторант, там свирех. Скоро обаче го затвориха и започнах да свиря на улицата. Преди обаче да влезем в Европа, ни гонеха като свирим по улиците. Искаха ни документи, нямахме право. Сега като ни приеха и никой не ни прави проблем, свирим си навсякъде. След няколко години даже казват, че и за друга работа, ако работим няма да ни искат документи.

Свирим си ние  и те ни се радват, пускат ни пари, снимат се с нас. Уважават ни тук холандците. Ей го, ей тоя там например, ми е голям приятел (посочва към малък бус на който пише „Секюрити” и маха на човека, който седи вътре). Той тук накрая на деня събира оборота от магазините. Абе, друго си е тук, харесва ми на мен Холандията и да ти кажа, ако си имах една къщичка няма и да се връщам в България. Тук някак си има уважение, в България много обиждат, по-груби са хората. Тук с единия крак като стъпиш на пешеходната пътека и всички коли спират и ти правят път, все едно си с нещо специален. У нас, тръгна да минавам по пешеходната пътека и почнат да ми сврикат и викат; „Алооо, ей, чшш”. Друго е.

Иначе, аз си се прибирам в България. Стоя малко тук, прибера се, после пак дойда, пак се прибера. Така съм аз, постоянно в движение (б. а. – български граждани, ако нямат разрешително за работа, имат право на престой в страна от Евросъюза като туристи не повече от 3 месеца). Пращам на жената и детето пари като мога, на сестра ми, на майка ми в Шумен също, че тя е стара и болна. Наскоро операция й правиха. Пратих й пари. Мъчно ми е така за тях, мисля ги, ама какво да правя? (От джоба на якето си вади портмоне и показва снимките на сестра си и жена си – мургави, красиви жени.)
Нямам избор. Тук се изкарват пари, в България – не. Ей го, сега мина една жена и ми пусна в кутията цели 2 евро и ми вика: „Айде, нека ти върви цял ден”. У нас, кой ще ти пусне толкова пари? А тука, направо спиш върху пари, разбираш ли?! Аз за един ден правя да кажем по 70-80, понякога и по 100 евро. В България, това ти е една заплата за месеца. Кажи ми после, как да се върна там? Там не се живее! Тук и храната е по-евтина, дрехите също. Има един магазин „Цe хиляда” (б. а. – C1000). Е, казвам ти, всичко е страшно евтино. Има разни меса, пържолки за стотинки. Купуваме си и си ги готвим вкъщи. Ако знаеш какво беше тук, като падна големия сняг през януари. Студ, студ, не можеш да излезеш навън. И ние не можем да ходим на работа, да свирим и една седмица стоим вкъщи – лежим и ядем. Страшно беше, че пък няма и пари.

Българите тук сме  много, ще те запозная. Значи жената на батко ми работи ей тук, малко по-надолу от мен, продава вестници. Като вървиш по оная улица ще я видиш, с едно черно, кожено яке. А пък, ей по-натам в една от преките, пак едно наше момче продава дюнери. Племенника пък, също свири на акордеон, близо до гарата или пък там на паметника в центъра. Абе, много сме и така е добре, подкрепяме се, че сам в чужбина е трудно.

Снимки: авторката

От мен да знаеш, че истинския приятел можеш да го познаеш само в чужбина. Ние тук всики  живеем в един апартамент. Към 7 човека сме – аз, батко ми, жена му, децата му и още няколко българи. Иначе батко ми, той дълго работеше на гарата, там почистваха. Той си е отдавна тук, щатен си е, знае езика и за това, и такава хубава работа си намери.

Аз всеки ден съм тука. По 7-8 часа свиря. Можеш да ме намериш или там на плюса (посочва аптеката, над която има зелен медицински кръст) или на Албито (б. а. – така нарича един от популярните холандски магазини – „Алберт Хайн’), или пък на жълтия диван на Одето (. а. – „Оде Маркет“ – централният площад в града). Когато и да минеш ще ме видиш. Там съм.

Ей, ама знаеш ли как се радвам, така да срещна българи, да си поговоря на български, че знаеш ли какво… Я, ела да те черпя едно „енерджи дринк”.
Влизаме в магазина, до който Ангел свири. Той купува три енергийни напитки от по 30 евро цента и обяснява: „Едната е за племнника. Така сме с него, по цял ден свирим и я караме на кафе, цигари, и енергийни напитки. Само вечер ядем. Ама аз колкото и да ям все съм си така слаб, така съм устроен просто.“
В този момент, на улицата, към Ангел се приближава високо, слабо, мургаво момче с обица на ухото. Носи голям черен калъф, вътре с акордеон. „А, ето го и племенника. Сина на батко. Ела, ела, тук се запознах с едно наше момиче”. Момчето ме оглежда набързо, отваря кутията с акордеона и казва: „Аре, Ачо, сега аз малко ще посвиря тук. Ти върви на Албито”.

„Така е, понякога си сменяме зоните, на които свирим. Ама поне за сега сме си само ние музикантите, дето си се знаем – все българи”, продължава Ангел „Иначе има и много румънци, те не свирят де, ама са много нахални”. Ангел си прибира сгъваемото столче, нарамва акордеона на една страна и маха на племенника си за „чао”. Отива да свири пред магазина „Алберт Хайн”, на съседната улица.


Племенника  – 10 години с акордеон на тротоара

Оставам да слушам как племенника на Ангел свири. Пръстите му играят бързо по клавишите. Свири добре. Като спира, ме поглежда малко подозрително, пали цигара и ме пита наежено: „И ти к’во, значи си от София? Да се жениш ли си дошла?” Обяснявам му, че уча тук, но той не доумява; „И за к’во ти е? Що не работиш? Искаш ли да ти намерим работа? Може нещо като барманка, това-онова. Ти какво можеш да правиш?”. На последния въпрос някак доста дълго се замислям и не успявам да му отговоря. След известно време, Племенника (така и не му разбрах името) започва да ме възприема по-дружелюбно и се отпуска да говори за себе си: „Аз съм тук от 10 години. Вече съм на 20. Дойдох в Холандия с майка ми и баща ми. Баща ми е брат на Ангел. Харесва ми тук, защото се изкарват пари. Е, иначе често се прибирам в България. Липсва ми.”

Снимки: авторката

Отдалеч мургаво момче подсвирква и вика на български към Племенника: „Направи ли парите за днес, бе?”. „Ей го Дани и той е от наще – музикант. Той свири в подлеза до гарата”, обяснява Племенника. На въпроса ми дали са братя, отговаря: „Не, не, с него сме само колеги!” Въпреки това, живеят заедно, в същата къща, където е и Ангел. Момчето е на 18 години и е облечено добре. Двамата палят цигари и започват да си говорят колко пари са направили от сутринта.


Дани: Знаеш ли колко  направих за половин час? 8 евро!

Пламенника: Тоя па, нищо не е това, аз и повече съм правил за толкова време.

Дани: Ама ти знаеш  ли какво стана, дойде една женска и ми изсипа в калъфа две шепи със стотинки. Тия са луди тук, от къде ги вземат толкова пари?!

Племенника: Богати са тук. Аз на ден съм правел по стотачки евро.

Двамата взаимно  си показват пълните със стотинки джобове. Питам ги, дали са се опитвали да работят нещо друго.

Племенника: Е, к’во друго да работим. Ние друго не можем, освен да свирим. Това си ни е на нас.

Дани: Абе, то там, трябват и някакви разрешителни, не е така лесно. Казват, че след няколко години ще може да се работи и без такива неща.

Племенника: Абе пука ми на мен, ние и така си изкарваме  добри пари и си живеем екстра. Купуваме си готини дрехи…

Дани: Ама ние тука сме едни, после в България като се върнем сме други.

Племенника: Еми да, тука като сме на работа се обличаме с малко по-скапани дрехи, че да ни пускат пари. Иначе като ни видят добре облечени, ще си кажат, че тия нямат нужда от пари. Сещаш ли се? (смигва заговорнически).

Докато си говорят двамата, от мола, до чиято врата са се разположили, излиза мъж с костюм и се запътва към тях. „Еее, той пак ще дойде да ни гълчи тук”, смъмря си Племенника и поглежда на другата страна като се прави, че не го вижда. Мъжът идва и започва да им говори сърдито на холандски. Двете момчета ни най-малко не се притесняват от това и го слушат спокойно, даже леко се подсмихват. Племенника на Ангел за 10 години е понаучил холандски – разбира и говори. След като мъжът си тръгва, той обяснява: „Карат се тука, защото, не дават да стоим на територията на мола. Ама то, гледай къде съм, почти извън териоторията съм, ама те – не, всичко искат до чертичката да е точно”. Двамта не се преместват.  „Абе зарежи ги бе, давай да свирим”, казва Племенника, хваща акордеона и се обръща към мен: „Кажи с какво да те поздравим – хоро, ръченица, цигански кючек или чалга?”. Засвирва ръченица и се усмихва широко. Покрай него минават забъразно русоляви холандци и холандки, поглеждат българския музикант, някои се заслушват, хвърлят стотинки и подминават. След малко и по-малкото момче мята акордеона на гърба си и казва „Айде бате, успех, аз отивам към гарата.”

Снимки: авторката

По пътя отново виждам Ангел, който енергично разтяга акордеона пред „Албер Хайн”. Като ме видя, извика от далеко: „Специален поздрав за България” и запя „Черен влак се композира, черен влак се композира”… В този момент, до него две високи холандки, си отключваха колелата и гледаха с недоумение ентусиазма, с който свиреше. Той ги погледна с широка усмивка и им каза на български: „Ами композира се бе, вие как мислите?!” После към мен, свирейки: „Нищо не разбират тези, нищичко… Ама какво да се прави, няма как, нямаме избор…” И продължи да пее: „Черен влак се композира, ле-ле-ле,…от Шумен до Холандия…”

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.