Горещ, плосък и пренаселен

Защо светът се нуждае от зелената революция и как можем да възродим нашето глобално бъдеще

Томас Фрийдман. Снимка: личен сайт

Америка има проблем и светът има проблем. Проблемът на Америка е, че в последните години тя е загубила своя път – донякъде заради 11 септември 2001 г., донякъде заради лошите навици, които оставихме да се развият през последните три десетилетия. Лоши навици, които отслабиха способността и волята на обществото ни да приема големи предизвикателства.

Светът също има проблем. Той става горещ, плосък и пренаселен. Това ще рече, че глобалното затопляне, шеметното разрастване на средната класа в света и бързото увеличаване на населението са се срещнали и съединили по начин, който може да направи нашата планета застрашаващо нестабилна. В частност конвергенцията на горещото, плоското и пренаселеното води до стагнация на енергийните ресурси, интензификация на изчезването на растения и животни, задълбочаване на енергийната бедност, засилване на петролната диктатура и ускоряване на климатичните промени. Начинът, по който ще се отнесем към тези преплетени глобални тенденции, ще реши голяма част от проблемите за качеството на живота на
Земята през XXI век.

Аз съм убеден, че най-добрият начин, по който Америка може да реши своя голям проблем е да си върне грувизма (Грувизъм – “да се наслаждаваш на това, което правиш” – движение, особено популярно през 60-те години, започнало от импровизацията в джаза и обхванало много други сфери на изява – бел. прев.) – защото на нас се пада да поемем лидерството в решаването на големия проблем на света. В свят, който става горещ, плосък и пренаселен, задачата за създаване на средства, системи, енергийни ресурси и етика, които да позволят на планетата да се развива по по-чист, по-устойчив модел, ще стане най-голямото предизвикателство на нашия живот.

Но това не е само благоприятна възможност: това е и тест. Това е тест дали сме способни и дали имаме желанието и волята да водим. Дали ни обичате или мразите, дали вярвате в американската мощ или не, сблъсъкът на горещо, плоско и пренаселено поставя предизвикателство толкова плашещо, че е невъзможно да си представите смислено решение, ако Америка не се захване с него. „Ние или ще станем герои, или ще загубим – няма място за нищо друго между тези две възможности“ – казва Роб Уотсън, мениджър на Eco Tech International и един от най-добрите умове в областта на опазването на околната среда в Америка.

Да, дали ще се издигнем до нужното ниво на лидерство, иновации и сътрудничество, или всички ще загубим – и в двата случая ще е мащабно. Само да се суетим и да почиваме на старите си лаври и да правим все същите стари неща вече не е опция. Имаме нужда от цялостен нов подход. Както казват в Тексас: „Ако винаги правиш това, което винаги си правил, всичко, което ще получиш, е това, което винаги си получавал.”
Простичкото наименование на новия проект, който предлагам, е „Код зелено“. Това, което „червеното“ беше за Америка през 50-те и 60-те години – символ на комунистическата заплаха, символ, който се използваше, за да се мобилизира страната ни да изгражда своята военна мощ, своята индустриална база, своите магистрали, своите железници, пристанища и летища, своите образователни институции и своя научен потенциал, за да води света в защитата на свободата – днес за Америка трябва да е зеленото.

За нещастие след 11 септември 2001 г. вместо да замести червеното със зелено, президентът Джордж. У. Буш замести червеното с „Код червено“ и с всички други налудничави цветове на системата за известяване на Департамента по национална сигурност. Време е да ги изхвърлим на боклука и да преминем към „Код зелено“.

Епохата, в която навлизаме, ще бъде епоха на огромни социални, политически и икономически промени, предизвиквани в голямата си част отгоре, от небето, от Майката природа. Ако искаме нещата да останат такива, каквито са – това ще рече, ако искаме да задържим нашето технологично, икономическо и морално лидерство и да запазим планетата обитаема, богата на флора и фауна, на гепарди и лъвове и на човешки общности, които могат да се развиват и растат по устойчив начин – нещата трябва да се променят тук, и то бързо.

Когато погледна Америка днес, виждам три главни тенденции – две от които са наистина тревожни и една, която ми дава надежда, че с различно лидерство американците биха могли наистина да излязат насреща на това предизвикателство.

Вече споменах едната обезпокоителна тенденция: след 11 септември 2001 г. ние като нация издигнахме повече стени, отколкото когато и да било, и чрез това се откъснахме емоционално и дори чисто физически от много от нашите естествени съюзници и от нашия естествен инстинкт да прегърнем света. В хода на този процес Америка се превърна от страна, която винаги е експортирала своите надежди (и така е импортирала надеждите на милиони други хора), в страна, която експортира своите страхове.

Другата тревожна тенденция бе насложена полека от 80-те години насам. Това е настроението dumb as we wanna be (Dumb as we wanna be – „Тъпо, колкото ни се иска” – това е заглавие на статия на автора от 30 април 2008 г., в която той анализира липсата на енергийна стратегия в страната с игра на думи с поема, чието заглавие е „Щастливи, колкото ни се иска” – бeл. прев.), което е завладяло нашия политически елит, настроение, което казва, че ние можем да се задоволим с дребните червено-сини щатски боричкания (Червени щати – когато преобладават републиканците, сини щати – когато преобладават демократите – бел. прев.), както и че искаме и можем да отлагаме укрепването на здравеопазването и на рушащата се инфраструктура, да отлагаме започването на имиграционната реформа, да отлагаме ремонта на социалноосигурителната и здравноосигурителната система, да отлагаме решаването на проблема с нашите енергийни ексцесии и несигурност до неопределено време. Преобладаващото отношение към тези толкова много ключови проблеми във Вашингтон днес се изчерпва със следното: „Ще се заемем с това, когато имаме настроение да се заемем, и то никога няма да ни засегне – защото ни сме Америка.“

По някакъв начин хаосът с високорисковите ипотечни кредити и жилищната криза са метафора на това, което сполетя Америка през последните години: определени връзки между здравата, сериозна работа, постиженията и отговорността са прекъснати. Станахме високорискова нация, която мисли, че просто може да вземе назаем своя път към просперитета, без да внесе никакъв депозит и без да прави плащания в продължение на цели две години. Високорисковите кредитни компании ни казаха, че можем да получим американската мечта – собствен дом, но без дисциплината и жертвите, които изисква притежанието на жилище. Не беше нужно да залягаме над учението и да си създаваме солидна образователна основа. Нямаше нужда да спестяваме и да си градим солидно кредитно досие. Банката зад ъгъла или онлайн кредиторът щеше да заеме парите от Китай, а след това на свой ред да ни ги даде в заем – с кредитен чек, с не повече спънки, отколкото при чека (Игра на думи с „чека”, талона, който се получава при чекирането на летището – бел. прев.), който получавате на летището, когато се уверят, че името върху билета ви съвпада с името на шофьорската ви книжка. Когато цялата пирамидална схема, управлявана от някои от най-добрите ни финансови институции, рухна, всички – от най-обикновения домопритежател до най-безскрупулния кредитор – се обърнаха към правителството за bailout (Bailout – това е терминът за правителствена помощ за спасяване на закъсали предприятия и банкови институции и изпаднали в неплатежоспособност длъжници – бeл. прев.).

Все пак има и трета тенденция и точно тя е тази, която ми дава надежда. Това е тенденцията към това, което аз наричам nation-building at home („изграждане на нацията у дома”). Макар Вашингтон да е в задънена улица и да се носи косо по течението, а управлението на нашата икономика да се оказа всичко друго, но не и отговорно, страната ни все още се пука по шевовете от иноватори и идеалисти. Всяка седмица чувам за хора с нови идеи за производство на чиста енергия или за нов подход към образованието, или за нови идеи как да поправим в страната си нещо, което отчаяно се нуждае от поправяне. И макар някои от тези идеи да са смахнати, броят на хората, които експериментират в гаражите и в кварталчетата си, определено ми говори, че тази страна все още пращи от виталност, изригваща отдолу. Нашите млади хора са много повече идеалисти, отколкото ние заслужаваме да бъдат, и нашата по-широка общественост, макар и уморена понякога, все още ентусиазирано напира да бъде участник в реформата на ремонта на образователната система, участник в разработването на възобновяеми енергоносители, участник във възстановяването на инфраструктурата, участник в подпомагането на другите. Можете да видите това в множеството дипломирани колежани, редящи се на опашка, за да се присъединят към Teach for America (“Преподавай за Америка”) (TFA е нестопанска доброволна организация, чиято цел е да премахне неравенството в образованието – бел. прев.). Те искат нашата страна отново да означава нещо, те искат да призоват не просто да помагат за изграждането на нацията в Ирак или в Афганистан, а да осъществяват изграждането на нацията в Америка – да възстановят и възродят нещо, което ценят, но чувстват, че е деградирало.

Все още не сме угаснали, но от 11 септември сме наплашени, а когато си уплашен, ти не можеш да бъдеш себе си. През декември 2007 г. посетих Бахрейн, за да интервюирам престолонаследника на страната, принц шейх Салман бин Хамад бин Иса ал Халифа, когото познавам и харесвам от много години. Бяхме в едно бистро на пица и на масата до нас имаше бахрейнско семейство – майка, баща и дъщеря. Майката носеше покривало на главата и беше облечена цялата в черно, с крайна скромност. Дъщерята беше издокарана като американски тийнейджър и имаше нещо, което приличаше на татуировка на лявото й рамо. Престолонаследникът принц Салман и аз започнахме да си говорим за нейното поколение в Бахрейн, което бе съзряло след 11 септември 2001 г. През 2004 г., напомни ми той, след атаката срещу базата на САЩ в Саудитска Арабия и след няколко терористични заплахи в Бахрейн, Пентагонът наредил всички американци, работещи във военноморския комплекс на американския пети флот в страната, да се върнат в Америка. Това създало заплаха за затваряне на единственото училище в американски стил в Бахрейн, а именно Bahrain School, което бе създадено през 1968 г. от американското Министерство на отбраната, за да обслужва военноморските служещи, и се бе превърнало в марка за качество на образованието в княжеството още от самото му отваряне. До 1980 г. американските военнослужещи използваха около 30% от капацитета на училището, а 70% бяха за обучаващи се по платен прием не-американци, предимно синове и дъщери на бахрейнския политически и бизнес елит, включително и самия престолонаследник на времето.

Затварянето на училището и заминаването на военнослужещите щеше да сложи край на всичко, от американското женско цветно шоу в Бахрейн до американско-бахрейнските игри по софтбол, състезанията на младите американски футболисти с младите бахрейнски футболисти. Бахрейнските лидери, много от които са завършили това училище и са въведени в американския начин на живот именно там, настояха пред Пентагона да не отзовава своите военнослужещи от Бахрейн и заедно с това да запази и своя образователен плацдарм отворен. Но военнослужещите напуснаха и училището успя да оцелее само благодарение на това, че бахрейнското правителство се съгласи да подпише съответните чекове на Пентагона.

Несъмнено милиони чужденци ще продължат да се редят на опашки за визи пред американските посолства дори и ако въведем такса от хиляда долара за входно клеймо и им искаме зъбни рентгенови снимки. Но други, особено младите европейци, премислят двукратно, защото не желаят да попадат в цялото това неприятно положение, особено когато трябва да дават пръстови отпечатъци. Роджър Доу, президент и СЕО на Американската асоциация на туристическата индустрия, ми разказа, че през 2007 г. неговата организация е изчислила, че Америка е загубила няколко милиона посетители отвъд океана след 11 септември – макар доларът значително да е отслабнал, което означава, че страната и всичко, което се продава в нея, е все едно на разпродажба за чужденците с техните евро или йени. „Единствено САЩ губят туристи сред по-големите страни, което е нечувано в днешния свят” – каза Доу. Тоталният брой на бизнес посетителите в САЩ е спаднал с 10%, докато броят на бизнес посетителите в Европа се е увеличил с 8% за същия период, каза той. Изследването „Открий американското партньорство” на неговата асоциация е довело до заключението, че САЩ са създали „климат на страх и отчуждение, които отблъскват бизнесмените и туристите от пътуване до САЩ и рушат американския имидж в чужбина”.

Разбира се, има нужда от подобряване на летищните устройства за наблюдение и контрол и от повишаване на сигурността в посолствата. Ние действително имаме реални врагове. Датата 11 септември 2001 г. беше наистина сатанинска и ужасяваща атака срещу Ню Йорк и срещу нашия национален капитал – той наистина запали глобална битка между Запада и тоталитарните ислямски управници на изцяло ново равнище. И все още се появяват и нови заплахи. Ние трябва да им отговорим. Ще ги победим ли? Вероятно. Никога няма да свикна да гледам как проверяват бабите в техните столчета с метални детектори. Но не равнището на сигурност е същественият въпрос за мен. Моят проблем не е в металните детектори и в сканирането. Моят проблем е, че от другата страна няма нищо, което да ни чака.

Готов съм да премина през редици от хора, които те бият с пръчки, през позорната пътека, през проверката на пет метални летищни детектора всеки път когато излитам от летище Вашингтон, окръг Колумбия, ако съм убеден, че там, от другата страна, има някакъв велик проект, достоен за Америка, а не само „войната на тероризма”. Дори по време на студената война, когато имахме подготовка по военна противоядрена защита в мазетата на нашето училище, ние освен това планирахме как ще изстрелваме хора в Космоса – сондирайки нови научни предели и вдъхновявайки младото поколение. Ние се нуждаем от Америка и светът се нуждае от Америка, която да бъде нещо повече от просто „Съединени щати на борбата с тероризма”. Да, ние никога няма да забравим кои са нашите врагове, но трябва също така винаги да помним и кои сме ние. „Те” са хората, които извършиха 11 септември. „Ние” сме хората, които празнуват на 4 юли. Това е нашият национален празник – не 11 септември.

Каква Америка бихте искали да видите – Америка, която е сочена с пръст като последния протакащ манкьор на международните конференции за околната среда, спечелвайки си презрението на целия свят, или зелена Америка, която всички да възприемат като най-ангажираната страна в съхраняването на нашата природна околна среда и видовете, които я обитават, спечелвайки си уважението на целия свят?

Има една китайска поговорка, която казва: „Когато вятърът сменя посоката си, има такива, които строят стени, и такива, които строят вятърни мелници.” Какво ще направим ние? Ще построим повече стени около американските посолства, стени около седалищата на нашите компании, митнически бариери около нашата продукция, търговски бариери, които да оградят нашата икономика, правни стени, за да предпазват нашето автомобилостроене, електронни стени, които да предпазват границите ни, военни стени, които да ни изолират от нашите съюзници и още повече да насъскват враговете ни, и визи, които да възпират посетителите да влизат в нашата страна и да обогатяват нашата култура? Или ще строим вятърни мелници, за да ги използваме както самите ние, така и за да ги изнасяме за други, във всякаква форма, цвят, аромат, и стил?
Да, вятърът сменя посоката си. Ерата, в която навлизаме, ще бъде ера, в която нашият живот, нашите екосистеми, нашата икономика и нашият политически избор ще бъдат ограничени, ако не намерим по-чист начин, за да снабдим с енергия нашето бъдеще, и по-добър начин да опазваме нашия природен свят. И така, аз казвам, да строим вятърни мелници. И казвам, че ще поведем играта.

В тази Америка птиците със сигурност ще полетят отново – във всеки смисъл на този термин: Нашият въздух ще бъде по-чист, нашата околна среда ще бъде по-здрава, нашите млади хора ще виждат своя идеализъм, отразен в своето правителство, и нашите индустрии ще имат повече оръдия, за да правят добро и за себе си, и за планетата в едно и също време. Това също така е и Америка, която ще си вземе обратно своята идентичност, да не кажем самоувереността, защото тя отново ще бъде водач на света в най-важната стратегическа мисия и в най-важните и значими проблеми на деня.

Твърде отдавна живеем с взето назаем време и взети назаем грошове. Ние имаме нужда да започнем отново да работим за нашата страна и нашата планета. Часът е напреднал, залозите не могат да бъдат по-високи, целта не може да бъде по-трудна, наградата не може да бъде по-голяма.
Останалата част от книгата е за това как да го осъществим.

Откъс от едноименната книга, подготвена от ИК Сиела.Tомас Фрийдман е колумнист във в. “Ню Йорк Таймс”, трикратен носител на наградата “Пулицър” за журналистика.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.