“Вестникът – един ден” 2. – Сутрин с Корнелия

Доган целува ръка на Валерия Велева на 13-ия юбилей на нейната рубрика с интервюта „По пантофи“, честван помпозно във Военния клуб в София. Снимка: Булфото

Б. р. – Откъс от непубликуваната книга “Вестникът – един ден” на журналистката Милена Бойчева, която описва работата в редакцията на “Големия вестник” – както тя го нарича. Милена Бойчева е работила във вестниците “Български писател“, „Монитор“, “Труд”, „Стандарт“. В момента работи на свободна практика. Романът показва журналистиката отвътре в една редакция и може да смае читателя с това какви хора и как пишат вестниците. Основен персонаж в книгата е топ-журналистката Корнелия Колева.
(Продължение. Виж първа част – „Журналистка описа в книга игрите в “Големия вестник” отвътре + откъс„)

Ала не ме разбирайте погрешно. Аз нямам нищо против Корнелия.  Не съм се назлобила към нея. Просто я пресъздавам, подозирайки по повод нея, че Господ е сътворил човека освен по свой образ и подобие, но и в  колаборация с Дявола. Като в случая с нея установявам едно крепко сътрудничество помежду им.
Тя е емоционален тиранин, както май споменах.  И макар да е хубавка, носи христоматийната специфика на жена, която води редовен безполов живот. Понеже т.нар. сношение също предполага поне мъничко отдаденост към другия, а Корнелия е отдадена само и единствено на себе си и на занаята “журналистика”, на който да му е корифейката.  Бележитата Ориана Фалачи ряпа да яде и газ да подпикнува. Няма такава Ориана. Щото тя е интелигент пар екселанс и личност с верую. А според концепцията на Корнелия за журналистиката – ти трябва да си необременен със знания, но работлив, нагъл и  повратлив.

Е, ние тук си нямаме Фалачи, но за сметка на това разполагаме  с  Корнелия – без лично кредо, без интелектуален товар, работлива като пчелица, издръжлива като биволица и изменчива като гущера-хамелеон.
Повтарям пак, за да се запомни – редовият човечец понякога се спира, вглъбява се и се опитва да филтрира лошотията, насъбрал в душата си. Тя никога! Тук Дявола е надцакал Господа в общото им творение – Корнелия. Но и Господ не е останал валат. Дяволът като заложил на марксическата диалектика  чрез количествени натрупвания на текстове, творението му да постигне качествените им изменения, здравата се минал.  Тази диалектика в творчеството на Корнелия е неприложима. Количеството не може да компенсира бездарието. А дарбата иде от дядо Боже, нъл тъй? Ей, вие, от чат-овете съгласни ли сте с мен?

Писаческият механизъм на Корнелия действа на принципа на бойлера – пълни се с чешмяна вода, самонагрява се, източва се, пак се пълни. Температурата на водата е в пропорционална зависимост от източването на бойлера. Колкото повече се източва, толкова по-трудно се подгрява и от крана изтичат глупости, с които ни да се изкъпеш, ни да изпереш, ни чинии да приплакнеш. И да пиеш една студена вода не става, щото е минала през търбуха на бойлера. В това самоподгряващо се устройство липсва чарк, който да възприема и произвежда хумор. Когато се каже нещо смешно, погледът й дълго блуждае. Машината не разчита зададената команда. Затова Корнелия се смее, когато се смее Шефа или зам.главните. Те са й камертоните за смях. Чуе ли ги,  гръмко прихва с един пороен кикот, сякаш я гъделичкат под мишниците. Произвежда също и дриблиращ смях,  когато злорадства. Той наподобява онова бързо туп-туп-туп на баскетболната топка, преди да я метнат към коша.

Сега Корнелия се разполага зад компютъра си, включва го  и  задоволно поглежда екрана. На него неизменно се появява нейна снимка с лидера Азимут, който приведен в нисък поклон, лъстиво ухилен й целува ръка. А тя с отметната назад глава и премрежен поглед,  със зейнала уста, се хили с вампирско сладострастие.  Като види тази сцена, запечатана на екрана, явно се зарежда енергийно: „Неотразима съм аз, вика си, щом  всепрехваленият политик, премъдрият лидер Азимут ми целува ръцете!”.И това й дава начален тласък цял ден да тормози заобикалящото я незначително човечество.

Жужито, Душата на вестника, има друго, допълващо сравнение за “творческия” процес при Корнелия. Според нея, тя нямала нормален човешки мозък с неговата лява и дясна половина (хемисферна и декстрасферна), с неговите центрове за логика, памет, чувства, асоциации, образи, а в черепа й се помещавало уникалното устройство – “мисломат”. То било конструирано по подобие на банкомата. Вкарваш картата с кода и заданието за сумата. Това действие извършва началството, като й възлага текстове. Мисломатът се задейства и почва безотказно да бълва изречения  в заръчания  формат.

След като се увери от екранчето на монитора  в неустоимата си прелест (“Огледалце, огледалце, има ли журналистка по-могъща от мен на източното полукълбо?”, а то отвръща “Не, повелителко моя, от теб по-по и най-най няма! Виж само кой ти целува ръката!)  Корнелия придърпва тлъстото тесте с утринни вестници на предята си и ги запрелиства. Окото й шари по заглавията, чевръсто и шумно обръща страници и коментира. При нея всяко впечатление, въжделение, намерение се изговаря. Говори  де спотаено, де възбудено. Говори го на себе си и се сепва,  като й се наруши  монолога. Тя не усеща, че му е дала гласност.  Като създанието Ам-гъл от “Властелина на пръстените”  – едното й “аз” беседва с другото “аз”, като забележителното е, че двете диалогизиращи Корнелии никога не влизат в спор.  Те се допълват една-друга и са в неразривно съзаклятие.

Ситуация: Тя преглежда   вечерните броеве на утрешните тиражи. Те пристигат в сигнални бройки, за които “Големия вестник” е абониран. Тя хвърля бръснещ поглед върху им и си задърдорва на другото  “себе си”:
“ Нашата Елена е направила слаба страница за поредното убийство на бос, на “Статус” му е по-добра. Ето и на “Време” му е още по-добра. Ха! Така е! Утре на планьорка ли да го кажа? А-а-а, не! Щото Елена ще се нацупи и после ще ми върти номера, а Елена е вътрешна с Шефа и с генералния Зам. Следователно ще го споделя с Шефа насаме – как конкуренцията е сполучила , а ония Еленините весели лентяи (Корнелия адски мрази, когато някой се труди жизнерадостно, каквито са от Елениния отдел, макар да третират най-макабрени криминални теми, за разлика от нашия) какво са наблянбончили. Ще го кажа на Шефа. Да. Колко калпава е страницата на нашия, “Големия вестник”, а на конкуренцията страниците – свестни. Ще наклепам Елена. Че нейните лентяи да се стегнат малко, че онова спокойствие тяхното е нетърпимо. Да вземат да се изопнат. Ще отида при Шефа и ще му го кажа. Ще вляза, той не е на Олимп. Тук е, на двайсет разкрача. Ще наклепам здравата  веселия отдел на Елена. Отивам.” Изслушала ам-гълската й реч, рекох: “Добре де,  Корнелия, това колегиално ли  е?” Тя се сепна.

– Ка-а-акво?! – запита недоумяващо, после за кратко позамря, изгледа ме с неприязън и забързано се затири да клепа Елена пред Шефа. Такава беше случката. Продължаваме нататък.

Чат-пат сутрин Корнелия се зачита продължително в някой вестник, поднесъл в нейна услуга задълбочен и ефектно изпипан анализ. (Не може да й се отрече, че има атавистичен нюх към стойностното писание.) Тогава усърдно подчертава  пасажите, от които  да чофне идея, израз, думичка. А като чуе умна устна реч, стъклените й оченца почват да шават крадливо. Да я бацне, да я запамети и да я вкара в лична употреба.

Ако я питаш защо си присвоява хорските хрумвания, тя ще те изгледа с негодуванието на ощипано моме-непобутниче и ще избесува. Навярно. Понеже досега никой не й е правил бележка за тия нейни некоректни попълзновения. Кражби, де. Де мисловни, де словесни. Макар че по една кабеларка регулярно я спипваха и изобличаваха. Аха, да стане съвсем за посмешище, тя предприе навременни мерки, телефонира на собственика на кабеларката и без милиграм смущение от нас-свидетелите на разговора, гневно произнесе следното:
– Дочо! – обърна се към него фамилиарно. –  Не сме се виждали отдавна. Откакто ме помоли за последното интервю с теб, преди да разполагаш със собствена телевизия. Ти забрави за мен, защото вече имаш кой да те представя в добра светлина.

Следва кратка, но целенасочена пауза – да има време Дочо да си спомни как се е обръщал към нейна милост за Пи Ар услуги.
– Обаждам ти се, понеже моите колеги от “Големия вестник” са възмутени от гадостите срещу мен, които пускаш по твойта телевизия. Иначе нямаше да го направя. Нали знаеш.
Нищо подобно няма, никой дума не е промълвил. Само в пушалнята си го коментирахме със злорадство.
– Имай грижата оттук нататък твоите подчинени, колегите от телевизията ти, да спазват журналистическата етика, а това означава на първо място “срещу колеги не се говори”.
Дочо се заобяснява, загърчва се и заусуква. Ние не го чуваме, но по отегчените въздишки на Корнелия се досещаме. Най-сетне тя удря финалния акорд: “Да, Дочо. Но ако ти искаш да правиш професионална телевизия, подбери подходящи кадри, които да не пристъпват основни правила на професията. Първото е – “срещу колеги не се говори”. Запомни това!

Удовлетворена от разговора, тя затваря телефона, а Дочо след една седмица уволнява критикарите на Корнелия.
Не може обаче да й се отрече, че без да знае Холивудските мурафети на поведение на звездите, тя ги прилага. Може да злослови и да злодейства срещу когото си поще и колкото си иска, но никога не възхвалява себе си. Тя заставя околните да я венцеславят.

А, впрочем веднъж  Жужито, която не й цепи басма по отношение на почтеността в работата ни, изкоментира табиета й да заимства от чужди творения. И то не заради такивата й действия, а понеже тя й предложи да стори същото. Осмели се Жужито да й се изрепчи – ама този път тъй внимателно, банкетно – куртоазно.   Наместо поне отмалко да се смути,  Корнелия горделиво заяви: “Аз обичам да купувам от колегите!” Ала  при това “купуване” тя с какво плаща? Все не си обяснявам и все ми се чини, че то си е един вероломен грабеж. На който не му се хваща дирята и не му се дири отговорност. Понеже Корнелия е защитена отвсякъде особа. Нали Тя интервюира премиери и президенти, партийни и профсъюзни лидери, олигарси, генерали и всякакви други първенстващи фигури. Тя всекиго може да препита…  Тя е с главната буква, а не те, преходните. По избор. Тя е непреходната.

(следва)

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.