“Вестникът – един ден” 3. Правата линия е да не говорим за лидера А.

Ахмед Доган подарява статуетка във формата на перо на журналистката Валерия Велева, по случай 13-годишния юбилей на нейната рубрика с интервюта „По пантофи“. Доган е връчвал и награда за журналистика, учредена от ДПС, на Велева. Снимка: Булфото

Б. р. – Откъс от непубликуваната книга “Вестникът – един ден” на журналистката Милена Бойчева, която описва работата в редакцията на “Големия вестник”. Романът показва журналистиката отвътре в една редакция и взаимоотношенията на вестника с политиката. Основен персонаж в книгата е топ-журналистката Корнелия Колева.

Продължение. Виж предишната част – “Вестникът – един ден” 2. – Сутрин с Корнелия

Жужито взела вчера интервю с прочутия професор – историк. Снощи се опита да ни го разкаже в кръчмата, но ние я слушахме с половин ухо. Бяхме си на свои си вълни. Разбрахме обаче, че копнее то да излезе. Затова и Беба се разтърча за принт-копието.
Корнелия го поема и зачита на глас:
Професорът: Как изведнъж се сетихте за мен?
Жужито: Ситуацията го наложи.
Той: Каква точно е тази ситуация, Мадам?
Тя: Награждаването на Лидера Азимут с най-високото държавно отличие.
Той: Лидера, когото възнаградиха затова, че не нарушил социалния мир? За него ли ще ме питате?
Тя:  Да, професоре. Много ценим вашето мнение по този въпрос.
Той: И аз ценя вашето мнение по въпроса как бихте реагирала, ако държавният глава ви закичи с орден затова, че не крадете? Вие не крадете, нали, Мадам? Нали спазвате това просто правило на общественото съжителство? Защо не ви награждават? А как така награждават онзи там лидер, че не се е сбил? Че не е подстрекавал електората си към насилие? Редно ли е някой да бъде облажаван, затова че спазва обществения ред и законност? Това не е ли задължение за всеки гражданин?

Таман се заслушахме с упоение и Корнелия отсече:
– Това не може да излезе. Правата линия е да не говорим срещу Лидера Азимут.
– Кой е наредил това, Корнелия? – пита Жужито ледено, вече седнала зад бюрото си. – Освен това не говорим ние, а уважаван учен-историк.
Корнелия не отвръща. Грабва телефонната слушалка и набира.
– Чочо, хайде гълъбче,  да ни направиш едно сладко текстче за награждаването на Лидера Азимут. Ти го умееш.
Чочо светкавично се съгласява. А защо Чочо? Понеже той също е професор, но е на пряко разположение за всячески услуги на “Големия вестник”. Стига Корнелия да щракне с пръсти, Чочо може в рамките на една седмица да нарече черното освен бяло, но и жълто, зелено, синьо и пембяно. И го върши с експедитивност, на която и най-напористият репортер да завиди. Е па, плаща му се за това умение, какво толкоз. И то как му се плаща-а-а-а.
– Чочо, чакам ти текста след два  часа. Ще го заявя за планьорка. Хи-хи-хи! Ще те черпя, добре – казва тя и тресва слушалката. Свежда глава и въздиша. Повдига я и пита строго:
– Предложения за коментари?
Ира предлага коментар за незаконните начини, по които се финансират партиите. Хамстерът предлага за кризата с прибирането на боклуците – то си е подръчна тема за коментар, като няма друго. Аз разказвам това, което съм видяла пътьом към редакцията. Как пристига Еди-кой си принц – на Монако, на Дания, на Швеция, на нам кво си Европейско Кралство, блокира се движението в града, ескортират го моторизирани полицаи гаче ли вардят пчелата-майка. У нас полицията има парадно – гвардейски функции, а не оперативни.
Ама кой у нас би нападнал тая невинна чуждоземна синьокръвна твар? – възмущавам се аз. – Ама за какво да ни е крива? Защо горивото на силите за сигурност не се  употреби за по-прагматични цели? Примерно  да направят такава показна моторизирана фиеста в криминалните цигански махали или да речем пред свърталището на някой всеизвестен престъпен бос?  Или там, където се продават наркотици на ученици? Не си ли струва това да се изкоментира?
Корнелия се мръщи.
– И това не става! – отсича.
– Е, що пък да не става? – репча се.
– Защото навсякъде по света, като дойде чуждестранна делегация, е специално охранявана. Не си ли гледала  по телевизията?
Жужито излиза от вцепенението на обидата и се намесва:
– Корнелия, ти защо цензурираш Професора?
– Това интервю няма да излезе. Ще търся друго – натъртва и за да не дава обяснения, тя самата излиза.
Обхожда една по една репортерките – дебнем я ние през стъклото. Всяка кима отрицателно с глава. Накрая се спира при Венета. При най-опасния авариен изход. (Ще видите по-подире защо.) Корнелия добива назидателно изражение. Венета се изправя и ръкомаха. Обясняват се нещо. Корнелия се връща.
– Второто интервю е на Венета, колеги. Със зам.-министърката на околната среда. Темата е гореща, актуална – замърсяването.
– Нали не искаше замърсяването за коментар? – невинно изчуруликва Ира.
– Да, защото се дублира с интервюто.
Да, бе! Дублира се с интервюто, за което и хал-хабер си нямаше допреди да придумаш Венета  – казвам си аз и поглеждам Жужито. Тя потвърждава със свеждане на очи, че също е засякла разминаването.
– Сега коментарът – продължава Корнелия. – Мислете за коментар! Бързо мислете! Остават 10 минути до планьорка.
Мислим. Хамстерът рови из Интернет, аз гледам безпомощно в блуждаеща точка. Ева Цанкова кокетно препитва по телефона политолог – дърдорко, белким подхвърли някоя темичка. Жужито, вече дооформила с флумастер хайдушките мустаци на футболиста-кьосе от челото на спортната страница, изпълва със ситни криви драскулки полето на конкурентния вестник. И произнася тя с царствен сарказъм:
– Струва си един коментар за вътрешно-редакционната цензура.
– Чудесно! – въодушевява се Корнелия. – Правим коментар за вътрешно-партийната цензура. Вчера, като бях в парламента, срещнах един мой агент и той ми подшушна, че имало общопартийно табу върху всякакви изявления и обсъждания на депутатските имоти, участия в бордове, далавери и пр. Значи, Снеже, ти правиш коментара. Обаждаш се на Иван, Драган, Петкан – когото спипаш по телефона. Питаш ги за мнения. Преглеждаш в документацията папката депутати-имоти, далавери и пр. и ето ти коментарче “муци”. Аргументирано, конкретно, остро. И без имена!
И така Жужито е лишено от интервю, но е удостоено с коментар – за компенсация. Коментарът, впрочем, във вестника е жанрът на суетата. Суетата се изразява в необуздания копнеж да се пишат текстове, придружени от снимка на автора. Стремително натискане пада за този вид рубрики. Снимките без изключение са толкова позьорски, че надминават  по натъкменост и прословутите живописвани портрети на испанския кралски двор от Ренесанса.
Жените се представят в следните варианти:

а)усмихната сладурана,

б) вглъбена мислителка, подпряла с ръка брадичка,

в) примижала съблазнителка с полуотворена уста.

Мъжките пози са в контраст:

а) Авторитетен тип с вратовръзка и очила;

б) Суров мъжага с поглед изпод вежди;

в) Нафукан мустаклия.

Само Хамстерът прави изключение. На снимката е с плахата, свенлива усмивчица на кадъна.
Снимката обаче е коварно нещо. Като ходих веднъж да пиша репортаж в едно затънтено село, посетих дворския нужник и какво да видя? На теления ченгел, коректно разкъсани по очертанията на каретата – набучени изрезки от “Големия вестник”. А най-отпреде – готов за употреба – коментар с портрета на зам.-главния, който ме командирова. Ей това, ако бях още по-суеверна, щях да му река “клозетна поличба”. Защото тъкмо докато се обсъжда капиталния въпрос за коментара и докато злорадо си възвръщам нужникарския спомен, ръцете ми, сякаш задвижени от някой демон-възмездител заотварят адресираното до мен писмо, което до този момент не бях забелязала. То съдържа също тъй прилежно изрязано мое писание със снимка, а в полето е изрисуван най-натуралистично интимен мъжки орган, стремително насочен към устата ми. Този етюд в клозетната графика ме кара още по-силно да възненавидя авторски портретуваната публицистика. Щото ако нямаше снимка, опониращият читател щеше да се понапъне и да се изрази словесно. Па сядаш и ти, плюнчиш молива и му отвръщаш. А така  правото на последно слово си остава негово. Щото как да му отговориш със съответната рисунка? Па и портрет не си пратил човекът.
Тук Корнелия ясновидски се включва в темата на монолога ми.
– Колеги, и да не забравите, че от днес започва  анкетата – допитване до читателите.  Въпросът  е “Защо мразите богатите и преуспелите?”. Бебонко, ти поемаш обажданията.
Беба, нещо се мъчи да възроптае, но Корнелия не й обръща внимание и мазно се обръща към мен.
– А ти ще я отменяш. Нали, шеметче?
Корнелия най-обича да ми пробутва непрестижни задания, прилягащи на кой да е репортер. На стажанта. Струва й се най-ефикасен способ да ме унижи. Но в случая с читателските анкети не улучва целта, защото при тия разговори хем се забавлявам, хем прониквам в дебрите на читателската душа. Но Корнелия не се догажда. Иначе би ме лишила и от това скромно удоволствие. Затова вместо охотно да се съглася, правя се, че не я чувам. Цялата съм погълната от писмото, сякаш стискам в ръце скрижалите господни, а не фалическа гнусарка.
– Ало, блейката! Чуваш ли ме? – извисява глас Корнелия и почуква по бюрото с костеливите си юмручета.
Сепвам се наиграно и я поглеждам разсеяно.
– Да, да, чух. Да отменям Беба.
Във всяка редакция има по една блейка. В сегашната съм аз. Впрочем и в предишната пак бях аз. И в по-предишната.  Викат ми “шемет” и рядко се обръщат към мен на име. “Шемет, здравей!”, “Как си, шемет?”, “Шемет, я цапардосай тоя панел!” (което на вестникарски жаргон ще рече – да съкратиш текста до неузнаваемост). “Шемет, шефът нареди на Еди Кой Си да му резнеш главата до кръста” (Което пак на жаргона означава – безскрупулна критика.) На “шемета” се възлагат екзекуциите, а на  “печените” –  превъзпитанието, дипломацията, сондиращите срещи и вербуването на Тоя и Оня за каузата на Шефа. Понеже Шемета ако нагафи, можеш с лекота да го нариташ. Нито е посветен в съкровеностите на политиката ти, нито е осведомен за интересите ти и хич никога не ти е бил гадже. На “шемета” Шефа дори в нетрезво състояние комплимент не прави.
Блейката (шемет) е особено вестникарско явление. Тя е негодна за оперативни дейности, защото всичко й прави впечатление и я отклонява от съществото на задълженията. За нея детайлите изграждат цялостния пейзаж на събитието, а детайлите твърде често не обслужват генералната цел. Пречат й, подлагат я на съмнение, компрометират я. Детайлите са пръти в колелото на вестникарската динамика.

(следва)

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.