Отричайки човечността

сп. Либерален преглед

Адам Михник. Снимка: епознан

4 юни 1989 беше важен ден в историята на комунизма. Това беше първият път, при който на комунистическа партия на власт, съгласила се да допусне изборно състезание, беше нанесено съкрушително поражение, и тя се съгласи да приеме загубата.

Но не това беше събитието, което се появи по първите страници на световните вестници. Събитието, което го направи, беше клането на площад Тянанмън в центъра на Пекин, където комунистическият режим унищожи студентското движение за свобода. Ето защо днес 4 юни говори и за двата начина, по които комунистическите диктатури реагират на големи кризи – избирайки или пътя на демокрацията, или онзи, водещ към други, по-различни форми на потисническо управление.

Демонстрирайки един особен вид солидарност с Москва, Хонекер и Чаушеску избраха китайския път, пътя на потискането на стремежа към демокрация в собствените си страни. Полските и унгарски лидери, както и литовските и естонските, поеха по друг път. И макар че Горбачов с неговата перестройка отвори вратата към свободата, все пак нашите народи бяха ония, които пъхнаха крак в процепа. Към тях се присъединиха управляващите комунистически елити, които се възползваха от разширяващата се полоса на свободата.

По какъвто и начин да се присъединяваха, управляващите елити преследваха различни цели. Тези от Варшава и Будапеща използваха свободното поле, за да договорят с демократическата опозиция една форма на компромис, докато ония от Берлин, Прага и Букурещ отхвърлиха философията на перестройката и избраха засилването на диктатурата чрез потисничество. Чаушеско го направи особено яростно, дори предлагайки на Москва военна интервенция в Полша след като нейният парламент назначи първото некомунистическо правителство под ръководството на Тадеуш Мазовецки.

В онези дни отстъплението от комунизма в съветски стил прие една от тези две форми: първата, насочена към национализъм и авторитаризъм, а втората – насочена към демокрация, с всичките й атрибути.

Антикомунистическата опозиция беше също толкова разнообразна. Две имена – Александър Солженицин и Андрей Сахаров – са добра илюстрация за това разнообразие. Солженицин търсеше начин за събаряне на комунизма в името на една традиционна, ортодоксална и патриархална Русия, докато Сахаров копнееше за страна, управлявана от либерална конституционна демокрация. Ставаше дума за националния принцип срещу гражданския принцип.

Какъв беше отговорът, избран срещу комунистическата диктатура, зависеше от това каква маска беше си поставила диктатурата. Ако тя беше възникнала преди всичко като резултат от чужда доминация, нейният естествен отговор беше национализмът. Ако пък беше възникнала от конфликта между диктатурата и идеята за демокрация, противниците на свободата трябваше да се определят по един по-различен начин. (…)
А след това национализмът започна да се промъква в комунистическата пропаганда на завладените нации – той можеше да бъде какъвто поиска, анти-германски или анти-украински, анти-турски или анти-семитски, но само доколкото не беше анти-руски или анти-съветски.

Този национализъм беше ефективен. Завладените народи мразеха комунизма, но, без да го разбират, те постепенно се превърнаха в жертви на покварата на тази система. Ежедневието при комунизма беше определяно от срах и лицемерие, от опортюнизъм и взаимно шпиониране.

Може би най-голямата илюзия, от която страдахме ние, хората от демократичната опозиция, беше убеждението, че живеем в общества, съставени от честни и благородни хора, които просто са били принудени да замълчат. Ние вярвахме, че сме гласът на мълчащите и че по тази причина нашият бунт е фундаментално морален. Александър Солженицин ни каза „да не живеем лъжата“. Лешек Колаковски ни призова „да живеем с достойнство“. Йоан Павел II ни насърчаваше: „Не се страхувайте!“ и обещаваше, че „истината ще ни направи свободни“. Вацлав Хавел вярваше в „силата на безсилните“.

За нас, дисидентите, тази етическа мотивация подсилваше морала ни, но освен това тя ни превърна и в елитисти. Да бъдеш дисидент изискваше да бъдеш в открит конфликт с диктатурата, заедно с всичко, което следваше от това: преследване, загуба на възможности, изключване и често дори затвор. Но убеждението, че нашият глас е гласът на поробената нация, беше само част от истината. Защищавайки историческата истина, религиозните и граждански свободи, ние артикулирахме колективното съзнание. И все пак нашият призив за активна съпротива и прекрачване бариерите на страха и апатията си остана нечут. Етическият перфекционизъм на един Сахаров, един Хавел, един Курон, просто не можеше да бъде възприет от всички, със сигурност не и от мнозинството. Мнозинството си остана мълчаливо и ние приехме, че това е от страх.

Но страхът не беше единствената причина за мълчанието на мнозинството. Мълчанието произлизаше също и от придобитото чувство за безпомощност, което не успяваше да се трансформира в „силата на безсилните“. В края на краищата то беше резултат от развитието на социалните отношения. С всяка отминаваща фаза от комунистическата диктатура, утопията за международното братство на работниците беше все по-очевидно замествана от национализма, както и от практиката на пълната заетост, която предлагаше защита срещу безработицата. Докато в края на краищата управлението на хората беше заместено от едно силно потисническо управление, което на своя страна предложи на обикновените хора защита от банди и мафии.

Слабите демократически традиции на централна и източна Европа бяха подкопани още повече от колективната апатия. Но в региона имаше голям потенциал за националистически чувства и през междувоенните години той беше деградирал към шовинистки и фашистки тенденции.

И докато срещата с кошмара на фашизма беше превърнала някои хора в комунисти, същият опит даде на други защита срещу вярата в комунизма. Някои бяха привлечени от комунизма чрез образование, получено от тоталитарни идеолози, които презираха демокрацията, докато други откриваха, че младежките им увлечения по фашизма и тоталитаризма им предлага вечна защита против ангажимента с един тоталитарен режим от друг тип.

В ранните 1960 години Збигнев Бжежински заяви в книгата си „Единство на конфликта“, че конфликтите на интереси, съществуващи между отделните сателитни държави от съветския блок, с времето биха могли да прераснат в действителни конфликти.

Тези конфликти могат да се проследят ясно в историята на комунизма в Румъния, Унгария, Полша и Чехословакия. Повиквайки на помощ националните традиции, комунистическите елити, първоначално възприемани като диктатури, наложени от Москва, се опитваха да установят връзка с хората. Е. М. Чоран, един от тънките наблюдатели на този период, отбелязва: „Възприемайки една идеология, чужда на собствените й традиции, всяка нация, разполагаща с въображение, ще я абсорбира и изкриви, приспособявайки я към собствената си съдба и фалшифицирайки я за свое предимство, така че тя да стане неразличима от собствения й гений.“

С това твърдение Чоран улучва десятката. Макар и да беше възможно един вид нов комунистически национализъм да бъде разпален от спорове около модела на индустриализацията, както стана в Румъния, всеки спор с Русия беше символ на независимост, който подхранваше националното достойнство. Споровете завършваха с връщането обратно на забранени символи, традиции, песни и обичаи, с едно завръщащо се усещане за идентичност и гордост от националната история. Новият национализъм имаше различно лице във всяка страна: понякога той беше анти-унгарски (в Румъния), друг път анти-румънски или анти-словашки (в Унгария), анти-турски (в България), анти-германски и анти-украински (в Полша), анти-съветски (в Румъния и Албания), анти-семитски (в Унгария, Румъния и Полша). Понякога той беше и анти-западен.

За да оцеляват, хората трябваше да носят маска и да крият мислите си. Системата на двойно мислене, която Чеслав Милош наричаше „пленената мисъл“, се появи и бързо разпространи. С течение на времето маската се сля с лицето – особено ако това беше лицето на национализма. Очевидно маската служеше за прикриване на онова, което трябваше да си остане скрито. И комунистите, в търсенето на начини, чрез които да се обвържат с националната традиция, се обърнаха към скритото.

В Полша и Унгария през 1956 и в Чехословакия през 1968, те се обърнаха към скритите свободолюбиви и демократически традиции. Но тези традиции се оказаха противоречащи на комунистическата система и на демократическия комунизъм – Имре Наги, Александър Дубчек или Владислав Биенковски бяха елиминирани от политическата сцена. Демократическата традиция се равняваше на плурализъм, докато комунизмът се равняваше към уеднаквяване.

Етническият национализъм, от друга страна, функционираше великолепно като естествен начин на съществуване за управляващия режим. В Полша един първоначален пример за този вид национализъм беше течението, идентифицирано с генерал Мечислав Мошар, шефът на държавната система за сигурност. Това течение използваше езика на германофобията и украинофобията, на открития антисемитизъм и прикрития антисъветизъм. То беше вариант на националистическия комунизъм, който се основаваше на полицейски репресии срещу демократическите стремежи, подобно на маоизма в Китай, управлението на Енвер Ходжа в Албания или на Чаушеску в Румъния. (…)

Този национализъм много често беше изключително ефективен. Той беше също – за да цитирам Йонеску – „една съкрушителна, смазваща тежест, на която светът ни подлага, а ние му отговаряме: хората са онези, които създават тирания и бездушност.“ Във времена като тези „всеки от нас може да се превърне в чудовище“.

С горчив цинизъм Чоран коментира: „Хората, такива каквито са, насърчават деспотизма. Те издържат на големи изпитания, понякога дори ги търсят и се бунтуват срещу тях, само за да потърсят след това нови, дори още по-чудовищни от предишните.“

За щастие, днес комунизмът е изчезнал. Но той е оставил след себе си национализма – един национализъм, практикуван от хора, извличащи някакво животинско удоволствие от отричането на човечността си. Той продължава да живее под формата на носталгия и фобия, на една анти-демократична, анти-либерална, анти-европейска и анти-американска идеология. Човек среща хора с такова мислене сред политическите елити на всички посткомунистически страни – от Букурещ и Москва до Берлин, от Варшава до Прага, от Загреб до Белград. Национализмът в посткомунистическата ера може да приеме най-различни форми: онази на носталгичния комунист Милошевич, на пост-съветския диктатор Путин, или на пост-съветските антикомунисти Виктор Орбан и Ярослав Качински. Техният общ определител неизменно е едно възмущение против либералното върховенство на закона, философията на диалога, духа на плурализма и толерантността.

Нека само погледнем към Владимир Путин и неговата доктрина за „суверенната демокрация“. Какъв е смисълът на тази доктрина, освен твърдото убеждение, че руският управник притежава суверенното право да хвърля в затвора когото си пожелае – например Михаил Ходорковски – основаващо се единствено на убедеността и сигурността му, че никаква намеса от Брюксел и Страсбург не може да го спре? Дали това е стъпка към „китайския“ модел (диктатура плюс свободен пазар), от който се очаква да освободи Русия от призрака на демокрацията в продължение на дълги години? И може ли този модел да се окаже постоянен пример и за други посткомунистически нации?

В края на краищата, процесът на Ходорковски показва, че елитите от апарата за сигурност имат властта над така наречения свободен руски пазар. И една присъда, издадена на този процес, означава, че независимата съдебна власт в Русия е фикция. Един от съветниците на Путин публично обясни, че при Елцин олигарсите са решавали „кой да стане министър“, докато при „суверенната демокрация“ на Путин министърът решава „кой да бъде олигарх“. Същността на системата на „суверенната демокрация“ е унищожаването на независимите медии, де факто елиминирането на многопартийната система (свеждайки парламента до театрален реквизит), елиминирането на съдебната независимост, и в края на краищата представата за политиката като серия от операции, провеждани от силите за сигурност. Дали този сценарий би могъл да се повтори и в други посткомунистически страни?

И още нещо: демокрацията е равна на плурализъм: тя означава, че ние сме съгласни да не сме съгласни; че всички ние сме различни, с различни интереси и гледни точки. Но онова, което слушаме и за което мечтаем постоянно, е необходимостта от национално единство, сякаш не е очевидно, че такова единство – необходимо във времена на война – е невъзможно в нормални времена.

Ето защо ни се говори, че това не са нормални времена, че някъде там отвън има враг, който само чака да ни докопа. Врагът може да бъде съседът ни; той може да бъде едно етническо малцинство в собствената ни страна; някаква мистериозна комунистическа, масонска или еврейска конспирация; той може да бъде и някаква гей- или лесбийска коалиция, която се опитва да унищожи цивилизацията ни. В този момента на опасност – така ни се казва – парламентарната демокрация не е нищо повече от празни приказки и манипулации; пазарната икономика, свързана с парламентарна система, е равна на корупция; тя не е нищо друго освен криминално обвързване на световете на бизнеса и политиката. И точно за това – казват ни – ние се нуждаем от силно правителство, което може да разгърне социални мерки, за да установи национално единство и да елиминира корупцията; ето защо ние се нуждаем – казват други – от „суверенна демокрация“ или „морална революция“.

Ужасните заключения често се основават на разумни предположения. Перспективата за един свят, доминиран от олигарси, които са корумпирали държавата, е очевидно ужасяваща. Но също толкова ужасяваща е и перспективата за един свят, доминиран от държавен апарат, който е елиминирал демократическите институции и върховенството на закона, разрушавайки пазара. Доскоро ние живеехме в свят, който беше смесица от Брежнев и Мусолини; днес ние сме изправени пред мрачния призрак на един свят, който е смесица от Путин и Берлускони, от специални служби и големи пари, спечелени по нечестни начини.

През 1920-те и 1930-те години демокрацията не успя да защити върховенството на закона и резултатът беше фашизъм и комунизъм. Въпросът, който ме тревожи днес е: ще успеем ли да намерим достатъчно кураж и въображение, за да успеем ефективно да защитим републиката и отвореното общество, които не успяхме да защитим от фашизма? Отговорът на този въпрос продължава да ми убягва. Всичко, което знам е, че окончателната му формулировка ще зависи от самите нас.

Ние можем да разбираме думите на Чоран и Йонеску отпреди половин век или като проклятие, или като пророческо предупреждение. Аз ги разглеждам като предупреждение. Тоталитарните режими на двадесети век ни научиха, че по някое време всеки от нас може да започне да мучи като носорог.

Със съкращения. Виж целия текст в сп. Либерален преглед

*Адам Михник е изтъкнат полски дисидент и публицист, гл. редактор на в. „Газета виборча“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.