Русия в затворения кръг на илюзиите

Газета.ру

Активисти на руското младежко движение „Наши“. Снимка: АФП/БТА

Отношението на руската власт към политическите промени в близкото обкръжение на федерацията е добър показател за собственото самоусещане на нейните лидери. То сочи доколко разбират не само международните, но и вътрешнополитическите проблеми на Русия. При днешния недостиг на публична политика и съответната липса на качествена информация за реалните политически процеси в Руската федерация това все пак е нещо.

Преди пет години още – не тъй отдавна, в отношението на руските управляващи среди към тези промени, романтично кръстени навремето „цветни революции“, преобладаваха демонично-конспирологични оценки. И точно те бяха старателно внедрявани в общественото мнение чрез държавната пропагандна машина. Силите, идващи на власт вследствие на улични протести, еднозначно се тълкуваха като тъмни и платени, действащи в служба на още по-могъщи тъмни сили, окопали се нейде в чужбина.

Тук ще оставим настрана въпроса дали въпросните оценки са били адекватни. Това е тема за отделен разговор, който би ни отвел далеч встрани. Важното е друго: споменатият подход не само произтичаше от страха, че „цветните революции“ може да се прехвърлят и в Русия, но всъщност криеше и едно негласно признание. Признание, че причините, довели до тези политически катаклизми – крещящата социална несправедливост, високомерието на управляващите класи, които виждат в своя народ същества с примитивно съзнание и потребности – са налице и у нас.

И дори показното самохвалство – възгласите, че Русия е велика и уникална страна, че не подхожда на ранга й да се замисля сериозно какво става в най-близките й съседки, фактически бе само отражение на тези страхове. Защото знаем принципа, че нападението е най-добрата отбрана.

Минаха години. Силите, дошли на власт чрез „цветни революции“, направиха май всичко или почти всичко възможно, за да дискредитират и тези събития, и надеждите на хората в страните им, искрено повярвали, че могат да изградят там справедливи, развити и демократични общества. В условията на петролногазовия бум Русия бе започнала да изглежда образец на процъфтяване на фона на тези държави.

Затова руската върхушка бързо се излекува от страха, че у нас може да нахлуят лоши идеи от „близката чужбина“. Той бе изместен от други нагласи – високомерието и склонността към самонадеяни разсъждения за „по-малките ни братя“. С тях дойде и една искрена вяра, че нещата в Русия са напълно различни. Неслучайно руският премиер, коментирал неотдавна причините за свалянето на президента Бакиев в Киргизстан, посочи сред тях като познавач шуробаджанащината, клановата система, разпределянето на добрите постове между свои хора. И говореше тъй, сякаш в днешна Русия изобщо няма подобни явления.

Управляващите слоеве у нас явно наистина са убедени, че Русия е твърде различна страна в сравнение с постсъветското си обкръжение. И че се откроява не само с размерите, но и с оригиналния си, безконфликтен политически строй, за който е присъща не борба, а нежно сътрудничество между различните класи. Също като в старите съветски учебници по обществени науки. Те впрочем приписваха подобна логика на различни ревизионистки и националистически идеолози от редица страни, водели борба срещу марксизма-ленинизма и неговия лозунг за класовата борба като движеща сила на историята.

Времената обаче се менят – става ясно, че борците срещу марксизма са били доста прозорливи политически мислители, тъй че нищо не пречи да се използва идейното им наследство. И атмосферата на увереност в собствените сили налага отношението към промените, каквито се случват отвреме навреме в постсъветските страни, да се определя вече предимно от геополитически и стратегически съображения.

Да вземем например споменатия вече Киргизстан. Докато Москва хранеше сериозни надежди, че новата власт ще прогони от страната американската база „Манас“, отношението към нея бе в общи линии умерено позитивно. Сиреч, добри момчета са, имат ум в главите, ще схванат откъде може да дойдат пари. Явно обаче новата власт изведнъж е отправила сигнал, че във външната си политика не се отказва от намерението все тъй да балансира между великите сили. И руската пропагандна машина тутакси се обърна на 180 градуса.

Внезапно стана ясно, че това правителство е слабо и, общо взето, не може нищо да контролира. И няма какво да чакаме от него. Хората, дошли на върха, са бивши съратници на сваления президент, скарали се навремето с Бакиев. И затова ще правят същото като бившия си бос – ще „делят баницата“, ще я разпределят, но само сред свои хора. При това се разбра, че в новото ръководство има и хора, които се ориентират към американците. Накратко, виждаме една нещастна страна, обречена да тича в затворен кръг, докато ресурсите й постоянно намаляват, почти съвсем разграбени вече от крадливия местен елит.

Световният опит естествено показва, че подходът, според който властовите елити в малките държави се делят на „добри“ и „лоши“ момчета (също и „момичета“ в днешната епоха на равноправие), неведнъж е давал резултати в политиката на великите сили. Става дума обаче за времената на колониалните империи, „дипломацията на канонерките“ и двуполюсния свят, парцелиран от свръхдържавите на сфери на влияние. Днес, през 21-и век, когато светът според Москва се движи май към многополюсно устройство, нещата са далеч по-сложни.

Политиката на великите сили може да бъде ефективна, само ако отчита специфичните национални интереси на малките държави. А те далеч невинаги съвпадат с интересите на големите. Ако говорим за страните от Централна Азия, техният интерес, независимо кой държи властта, е да балансират между трима глобални играчи – Русия, САЩ и Китай. Затова, ако искаш да постигнеш нещо, трябва да търсиш общи точки между своите интереси и формираните сред тях, после вече на тази основа да градиш „политика на възможното“.

Във всички останали случаи всякакви усилия ще бъдат напразни. Ще ти вземат парите, ще изсипят обещания – като сваления Бакиев, но нищо няма да направят. И ще стане ясно, че в затворен кръг се движи не само вътрешната политика на държавите, израсли върху развалините на Съветския съюз, където постсъветски по природа елити циклично се сменят, без да променят нищо в обществото.

Същата траектория е типична и за руската политика спрямо тези страни: първо опити да привлечем някого с щедри „субсидии“ и икономическа помощ – после разочарование и търсене на нови реципиенти – после нови субсидии и нови разочарования. Тъй че не е ли време да се отърсим от илюзиите, да излезем извън този кръг и да съзрем нови конфигурации в политиката?

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.