Стефан Командарев: Голямо затъване – духовно, ценностно… Киното отива на кино

В предизборната програма на ГЕРБ пише, че ще направят фонд “Национално кино”. И какво стана? - пита режисьорът

Стефан Командарев. Снимка: личен архив

Стефан Командарев е режисьор на може би най-успешния и награждаван в чужбина български филм – „Светът е голям и спасение дебне от всякъде”, който се разпространява в 30 държави. Роден е в София през 1966 г. Завършва Медицинската академия в София през 1993 г., а през 1998  г. – кино и тв-режисура в Нов български университет. Автор е на игрални и документални филми.

– Ден след това интервю пътувате за фестивала в Кан. Какво предстои там?

– Много неща. Две прожекции на “Светът е голям и спасение дебне от всякъде”- на 18 и на 19 май.  Дистрибуторът, който разпространява филма във Франция, ми каза, че билетите са вече абсолютно продадени. И другото е участие в третия финален уъркшоп на европейска програма по писане на сценарий. Tам участвам с един проект за игрален филм, който се казва “Съдилището” и всъщност е един от 12-те селекционирани проекта от цяла Европа. Oт септември работим много активно с цял екип консултанти по сценарий, драматурзи от Америка, от Европа, които помагат за писането на сценария. Това са двете основни неща, но основно човек отива в Кан, за да се види с хората от индустрията, да покаже, че го има, че съществува въпреки незавидната ситуация, в която изпада в момента българското кино.

– “Светът е голям и спасение дебне от всякъде” има голям успех. Но по-малко се говори за труда, положен за него?

– Той е нормална част от работата, от занаята. Осем години пренаписвахме сценария, търсихме и намерихме копродуценти в още четири европейски държави, плюс България. Финансирането е една четвърт българско, три четвърти дойдоха от Европа и се вляха в крайна сметка в българската киноиндустрия. И след целия този труд заснехме филма за два месеца и оттам насетне той тръгна по своя път и сме доста доволни от това, което се получи. Това са 28 награди, от които 9 са от публиката, къде ли не по света. В около 30 държави се разпространява по кината. Разпространен е в Азия, Европа, Америка…Но важното в момента е, че вървим нататък. Следващи проекти, следващи филми…

– Как успяхте да привлечете толкова чуждестранни партньори? А от българска страна как стои в момента въпросът с финансирането на нови проекти?

– Нашето кино тръгна в посоката, в добрия смисъл на думата, на “киноиндустрия”. Известен е фактът, че парите, които се дават за кино донасят много повече “чужди” пари, особено в случаите на копродукция. В момента има голямо притеснение, защото ние отиваме в Кан и вероятно ще стоим много несериозно. Особено след последните вести, че се отрязват абсолютно парите за българско кино. Чужди продуценти да дават три четвърти от бюджета за твоя филм, но твоето министерство на културата, в твоята държава, да не иска да ти даде чевъртинката – всичко това ще изглежда много несериозно.

– Как е възможно да се случва това и защо?

– Края на миналата година ни казаха, че това е само временно, че през април и май ще отпуснат цялата субсидия, но не стана. Това си е отчетливо нарушение на Закона за киното, чийто смисъл беше да гарантира един минимум от пари, които да се инвестират в кинопроизводството. И това не са разпилени пари. Ето – “Светът е голям…” се продаде в 30 държави. “Мисия Лондон” също са си върнали парите със зрителите, които имат в България… Въпросът е, че механизмите за излизане от криза са да се наливат пари, които влизат отвън. Точно обратното на идеята, че спирайки парите за филми, се пестят пари. Спестяват се чуждите пари, които ще дойдат покрай тези филми.

– Сценаристите в Холивуд протестираха за ниско заплащане. Тук има ли енергия за нещо подобно?

– Силно се надявам . Така се получава, че ние в киносредите се виждаме много по фестивали и по-рядко в България. Предполагам, че в Кан повече хора ще се съберем. Иначе просто така да приемаме нещата… Парадоксът е, че всеки един нормален продуцент, който работи в България, има сключени договори с европейските си партньори, с копродуцентите си. И в тези договори пише примерно, че немският продуцент на еди-коя си дата ще влее пари от еди-кой си фонд. А на еди-коя си дата българският продуцент ще вкара пари от Националния филмов център. Сега всичко това отива на кино.
Механизмите за излизане от криза са точно тези – да се наливат пари отвънка, създават се работни места, нещата икономически се завъртат.

– На фона на досегашното раздвижване на българското кино как ще се развият нещата?

– Това ще го закопае абсолютно. Това раздвижване се получи заради закона, който с всичките му кусури все пак работи. Парадоксът е, че убиването на българското кино става в годината на българското кино. Съвсем ритуално и тържествено погубване… Нас ни сравняват с театри, с оркестри. В Националния филмов център има 12 души на щат. Всичко останало са хора на свободна професия, които кандидатстват с проекти, създават работни места. Ние нямаме нищо общо с този тип соц-култура, която е била някога.

– Негативна промяна точно в силен период за българското кино. Как се получи този възход на българските филми?

– При българските филми наистина има възход. Това започна още с един филм, който аз много харесвам – “Писмо до Америка”. После се появи поредица от добри филми. “Източни пиеси”… да не ги изброявам, те не са един и два. От една страна го има възходът, от друга – нещата са чисто количествени. Когато има повече филми, които се правят от дебютанти, тогава шансът да се появяват по-добри филми е по-голям. В Полша не падат под 50-60 филма, Франция има 150 годишно, от които 50 са дебют – една трета… Ние имаме закон за киното, който гарантира 7 филма на година и това също не се спазва. Във всички нормални европейски държави има фонд “Кино”, ние го искаме от десетилетия насам и винаги се намират някакви претексти, които да торпилират цялата тази работа. Беше записано примерно в предизборната програма на ГЕРБ, че те ще въведат Фонд “Национално кино”. И какво стана с него? Забрави се изведнъж.

– Какво ще стане с игралния филм, който подготвяте?

– Много ме е страх, защото имам договор за копродукция с германски продуценти. Планът беше септември 2011 г. начало на снимки, но при това положение не виждам как ще се спази това. Даже не знам как да го кажа на немците… Пак ще повторя – влизаме в графата на несериозни, непрофесионални хора, с които не може да се работи. Такива хора обикновено ги подминават.

– Направихте и два документални филма. Последният е исторически – “Русенска кървава сватба”. Защо? Кажете повече за него?

– Филмът разказва за събития, които за мен бяха абсолютно неизвестни. Предполагам, че и за широката публика. През 1910 г. в Русе започват вълнения заради любовта между една туркиня и българин (виж тук цялата история). Родителите на туркинята са против това да бъдат заедно. Алармира се Турция, Високата порта. Междувременно Фердинанд се кани да отиде за първи път на посещение в Цариград вече като цар, не като княз, но турците казват: “Ако не върнете кадънчето, никакво посещение!” В резултат тук в България пращат войска срещу хората. Тогава е било Сирни Заговезни, празнували са събирането на двамата млади. Нещата излизат извън контрол, има десетки убити от полицията и войската, стреля се на месо. След два дни е погребението на жертвите, за което са запазени много материали. Това е покъртителна история – като ми я разказаха, зяпнах и си казах, че трябва да направим филм. И успяхме – въпреки всички драми с финансирането, които вече бяха започнали, да спазим обещанието за премиера по повод на 100-годишнината, на същата дата – 28 февруари. В театъра в Русе беше препълнено, имаше огромен интерес и стана хубаво.

– Надявате ли се филмът да има терапевтична функция от гледна точка на съвременните проблеми между хора с различен етнически произход?

– Аз смятам, че всеки един читав филм, с изключение на големите холивудски блокбастъри, има терапевтична функция. Това е изобщо функцията на културата. На всички културни институции, на културата, се гледа като на нещо, което е досадно и трябва да се пази от немай-къде, но въпросът е, че една нация не може да има идентичност само от стадионите, от телевизия и т. н. За да съществува, тя има нужда от някаква култура. В един момент ще си дадат сметка, но ще бъде късно.

– Другият ви филм е за съвременно явление, емиграцията – това е “Градът за жените баданте”?

– Това е филм, който показва цялата ситуация за България. Аз даже го предложих на БНТ, давам го без пари, за да се излъчи, защото показва важни неща. Смятам, че филмът е реален, а не както се описват нещата по вестници, телевизии и т.н. Той проследява един град Вършец, откъдето жените са заминали, работят в Италия, като гледат самотни, умиращи хора. Живеят по 24 часа на денонощието с тях, което е изключително тежка и трудна работа – да си затворен с умиращ човек, който даже не е от твоята националност. Само и само семействата им да имат препитание, децата им да са облечени. Но идва и другият проблем – тези деца са по-добре облечени от своите съученици, но страдат от липсата на родители. Това е нещо, което е реално, което се случва. Гледайки примерно телевизия, човек остава с впечатление, че реалният живот са риалити форматите. Ние живеем в измисления свят на подобни неща. А смисълът на културата и изобщо, ако щете, смисълът на добрите филми, е да показва каква е реалността и да възпитава.

– Според вас сме стигнали до кулминационна точка по отношение на подменената реалност, така ли?

– Все си мисля, че по отношение на ценностите достигаме до дъното, но впоследствие се оказва, че винаги може и по-надолу. Аз ви казах, че не гледам телевизия от хигиенна гледна точка. Имам две малки деца и докато търсим канали за анимационни филми, попадам на такива неща, че се изненадвам къде живея. Вече няма скрупули, всичко може да се показва, ако се смята, че носи пари.

– Уморен или оптимист сте спрямо живота на това общество, на отделните хора, на това, което представляваме в момента?

– Много ми се иска да съм оптимист, но като че ли ми е трудно. Аз се опитвам да си върша работата по най-добрия начин, което е оптимистично. Но смятам, че има едно голямо затъване – духовно, нравствено, ценностно, затъване в чалгата и не знам как ще се измъкнем. Страхувам се единствено, като гледам реалността каква е, че двете ми деца ще растат тук.

– Може би все пак е оптимистично, че сте избрали те да останат тук?

– Така е, да. Да видим.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.