Самоутвърждаването на Русия е неизбежно
в. Файненшъл таймс
Любовната връзка между Русия и Запада от епохата на перестройката винаги е била обречена. Загубата на империя винаги е горчива. За да си представите британски еквивалент на краха на Съветския съюз, ще трябва да си спомните за разпадането на Британската империя през 30-те години на миналия век, когато от гледна точка на повечето англичани тя все още се смяташе и за благодетелка, и за част от естествения ред. Ще трябва да си представите също, че падането на империята съвпада с отцепването на Шотландия (Украйна) и Уелс (Беларус), с опустошителна икономическа депресия и с отхвърлянето на конституционната монархия и парламентарната система (съветската партия-държава).
В този контекст усилията на руснаците да си възвърнат международния статут и да запазят постимперската си сфера на интереси не са изненадващи. Неизбежно тези усилия се засилиха, след като Русия се съвзе от упадъка през 90-те години. Не само „близката чужбина“, но и голяма част от Централна и западна Европа сега се страхува от свръхзависимост от руския нефт и газ. Когато Грузия непредпазливо подразни мечката, установи, че Москва отново е готова и способна да предприеме ефикасни военни операции отвъд границите си.
Но най-големият риск за международната стабилност винаги са били руско-украинските отношения поради размера и нестабилността на Украйна, големината на руското малцинство и властта на Крим и Черноморския флот над руското въображение. Сделката миналия месец за продължаване на базирането на флота в Севастопол в замяна на по-ниски енергийни цени следователно е най-добрата новина, която идва от региона на бившия Съветски съюз от известно време насам.
Осъждането на руския неоимпериализъм, макар и понякога оправдано, винаги трябва да бъде смекчено от съзнанието, че подобно поведение едва ли е уникално сред бившите империи. След 1945 г. Великобритания също се мъчеше да запази колкото може по-голямо влияние в своето свиващо се имперско пространство, понякога в ущърб на международното право (Суец) или на човешките права (войната срещу въстанието Мау Мау в Кения).
Загубата на сухоземна империя винаги е по-трудно, отколкото раздялата с отвъдморски колонии. Великобритания имаше империя, а Русия беше такава. Да загубиш собствеността си е по-лесно, отколкото да се изправиш пред предизвикателствата на собствената си идентичност. По-лесно е за Лондон да възприеме снизходително отношение към събитията в Азия или Близкия изток, отколкото за Москва да стои безразлична пред хаоса в Кавказ. На Великобритания и Франция се е налагало да се сблъскват, и то донякъде, с проблемите на интегрирана сухоземна империя само в Ирландия и Алжир, а и в двата случая оттеглянето на империята се оказа изключително мъчително.
Русия, разбира се, се е вкопчила в перлата на имперската си корона, а именно Сибир. Предвид богатството на региона, малобройното му население и могъщия китайски съсед, сигурността му неизбежно е причина за безпокойство у Москва. Но той също така предлага възможности и изкушения. В света на топящи се природни ресурси, въглеродните запаси на Сибир не само дават на Русия инструмент за международно влияние, но и едва ли не я задължават да се стреми към себеутвърждаване. Слава богу, че Русия се ориентира по-скоро към енергийното оръжие, отколкото към военната мощ в процеса на себеутвърждаването си. Все пак, нейното притежаване на това оръжие я прави потенциално неудобен участник в либерално-капиталистическата глобална икономика.
Докато втората ера на англофонско-доминирана глобализация е изправена пред рояк проблеми, мислите ни неизбежно се връщат към първата ера, с британска доминация, която бе смъртно ранена през 1914-18 г. и почти унищожена през 1939-45 г. Ако Китай днес е имперска Германия, то перспективите за глобална стабилност са малкообещаващи. През 1913 г. 44 на сто от търговията на Русия беше с Германия и двете империи имаха огромен взаимен интерес и двете да процъфтяват. И въпреки това двете страни влязоха във война през 1914 г.
Днешна Русия има голям интерес да се запазва стабилността на съществуващия глобален ред и още по-голям да стои надалеч от кръстосания огън, ако този ред рухне. Но тя има още по-малък контрол над геополитическите и икономическите фактори, които ще определят съдбата й, отколкото през първата половина на 20 век. Историята едва ли ще убеди управниците на Русия, че глобалните икономически връзки, още по-малко демокрацията, са гаранти за стабилност или мир. Мрачният опит вероятно ще доведе до повече вяра във факта, че докато през 1914 и дори 1939 г. е било възможно да се вярва, че войната може да доведе до нещо, което може да бъде представено като победа, то съществуването на ядрени оръжия прави това вече недостоверно.
По БТА
*Авторът е ръководител на департамента по международна история в Лондонския икономически институт и автор на книгата „Русия срещу Наполеон“.