Кой е виновен за световната криза?

Джоузеф Стиглиц. Снимка: личен сайт

В голямата рецесия, която започна през 2008 година, милиони хора в САЩ и по света загубиха домовете и работата си. Много други преживяха тревогата и страха да не им се случи същото, а почти всички, които бяха вложили пари в пенсионен фонд или бяха спестили известна сума за образованието на децата си, видяха как тези инвестиции се стопяват до частица от предишната си стойност. Една криза, започнала в САЩ, скоро се превърна в глобална, след като десетки милиони хора по света загубиха работните си места – само в Китай те бяха 20 милиона, и още десетки милиони се озоваха под границата на бедността.

Никой не предполагаше, че нещата ще се развият така. Съвременните икономисти, които твърдо вярваха в свободните пазари и глобализацията, бяха обещали благоденствие за всички нас. Упорито пробутваната ни Нова икономика – впечатляващите иновации, които белязаха втората половина на ХХ-и век, включително дерегулациите и финансовото инженерство, трябваше да позволи по-добро управление на риска, като така сложи край на традиционния бизнес цикъл.

Комбинацията от Нова икономика и съвременната икономическа теория укротяваха икономическата нестабилност, ако не успяваха съвсем да я елиминират. Или поне така ни казваха. Великата рецесия – със сигурност най-ужасяващият икономически срив от времето на Голямата депресия 75 години по-рано – разби тези илюзии. Тя ни принуждава да преосмислим дълго подхранваните си възгледи. В продължение на четвърт век доминираха определени доктрини на свободния пазар. Свободните и нерегулирани пазари са ефективни; ако допуснат грешки, бързо ги коригират. Най-доброто правителство е това, което управлява най-малко и регулациите само спъват иновациите. Централните банки трябва да бъдат независими и да се концентрират само върху запазването на ниска инфлация. Днес обаче, дори и най-видният проповедник на тази идеология, Алън Грийнспан, който беше председател на Федералния резерв по времето, когато тези възгледи господстваха, призна, че те са погрешни – признанието му обаче дойде твърде късно за тези, които пострадаха вследствие от тях.

…Как най-голямата икономика в света се озова в състояние на свободно падане? Какви политики и събития отключиха Големия срив през 2008 г.? Ако не можем да постигнем единомислие по тези въпроси, няма да можем да постигнем и съгласие какво да правим, за да излезем от кризата или да предотвратим следващата. Да направим разбор на относителната роля на некоректното поведение на банките, провалите на регулаторните органи или либералната монетарна политика на Федералния резерв няма да е лесно, но ще обясни защо поставям тежестта на отговорността върху финансовите пазари и институции.

Да открием основните причини, които се намират в основата на проблема, е като беленето на лукова глава. Всяко обяснение поражда следващи въпроси на по-дълбоко ниво: неразумното материално стимулиране може да насърчи късогледото и рисковано поведение сред банкерите, но защо и откъде разполагаха с подобно стимулиране? Винаги има готов отговор: проблем на корпоративното управление, начинът, по който се определят стимулите и заплащането. Но защо пазарът не упражни дисциплиниращо въздействие върху лошото корпоративно управление и схемите за материално стимулиране? Предполага се естественият подбор да доведе до оцеляването на най- приспособимите; фирмите, чието управление и начин на стимулиране са най-добре проектирани за успех в дългосрочен план, би трябвало да процъфтяват.

Тази теория също падна в жертва на кризата. Когато човек се замисли върху проблемите, които тази криза извади наяве във финансовия сектор, става очевидно, че те са по-общи и че подобни проблеми съществуват и в други области. Удивителен е също фактът, че когато човек се взре под повърхността, отвъд новите финансови инструменти, високорисковите ипотеки и структурирани облигационни емисии, кризата много прилича на много други, които са се случвали преди нея и в САЩ, и в чужбина.

Имаше балон и той се спука, като причини опустошения и разорения. Балонът беше надуван с помощта на лошите банкови кредити, които използваха като обезпечение активи, чиято стойност беше надута от балона. Иновациите позволиха на банките да скрият голяма част от лошото кредитиране, да го премахнат от балансите си, да увеличат ливъриджа си – така балонът се надуваше все повече и повече и разрушенията, които спукването му предизвика, бяха ужасяващи. Бяха създадени нови инструменти (като кредитните суапове или застраховки срещу фалит) – уж за управление на риска, а всъщност за заблуждаване на регулаторните органи, тъй като са толкова сложни, че умножават риска.

Големият въпрос, към чийто отговор е насочена по-голямата част от тази книга, е: как и защо допуснахме това да се случи отново, при това в такива размери? Докато намирането на по-дълбоките обяснения е трудно, има и някои по-прости, които лесно могат да бъдат отхвърлени. Както споменах, работещите на Уолстрийт искаха да вярват, че поотделно никой от тях не беше направил нищо нередно, както и че в основата си системата е правилна. Те смятаха, че са били нещастни жертви на буря, каквато се развихря веднъж на хиляда години. Кризата обаче не беше нещо, което просто се случи на финансовите пазари; тя беше изкуствено създадена – беше нещо, което Уолстрийт причини на себе си и на останалата част от обществото ни.

За тези, които не се „връзват“ на аргумента „просто се случи“, защитниците на Уолстрийт имат други: правителството ни принуди, като насърчаваше притежаването на собствени жилища и отпускането на кредити на бедните. Или пък: правителството трябваше да ни възпре, вината е на регулаторните органи. Има нещо особено непристойно и неуместно в опитите на главните участници в американската финансова система да прехвърлят другаде вината за кризата и в следващите глави ще обясня защо аргументите им са неубедителни.

Поддръжниците на системата упорито изтъкват и трета защитна линия, същата, която беше използвана няколко години по-рано по време на скандалите с „Енрон“ и „УърлдКом“. Всяка система има своите „гнили ябълки“ и по някаква причина, нашата „система“, включително регулаторите и инвеститорите, просто не се справи добре с предпазването от тях. Към Кен Лейс (главният изпълнителен директор на „Енрон“) и Бърни Ебърс (главният изпълнителен директор на „УърлдКом“) сега можем да прибавим Бърни Мадоф и цял куп други (като например, Алън Станфорд и Радж Раджаратнам), които в момента са подведени под съдебна отговорност.

Провалът обаче – и тогава, и сега – не беше дело просто на шепа хора. Защитниците на финансовия сектор не разбраха, че всички ябълки в щайгата бяха развалени. Когато виждаме проблеми, така упорити и всепроникващи като тези, които измъчват финансовата система на САЩ, можем да достигнем до едно-единствено заключение: проблемът е в системата като цяло. Високите бонуси и фокусирането единствено и само върху правенето на пари на Уолстрийт може да привличат повече на брой, отколкото е необходимо, хора, за които етиката не означава кой знае какво, но универсалността на проблема предполага, че става въпрос за фундаментални дефекти на системата.

…………….

Пиша тази книга по средата на кризата. Усещането за свободно падане приключи. Може би докато книгата излезе, ще изчезне и усещането за криза. Може би икономиката ще се е върнала към пълна заетост, въпреки че това е слабо вероятно. Опитах се да докажа, че проблемите, пред които са изправени нашата нация и целият свят, изискват повече от едно малко приспособяване на финансовата система.

Определени хора твърдяха, че сме се сблъскали с малък водопроводен проблем. Тръбите ни се били запушили. Обадили сме се на същите водопроводчици, които са ни изградили водопровода – понеже те са оплескали нещата, се предполага, че само те знаят как да ги поправят. Какво от това, че са ни взели прекалено висока цена за изграждането; какво от това, че ни вземат много за ремонта? Трябва да сме благодарни, че водопроводът отново е в изправност, мълчаливо да си плащаме сметките и да се молим този път да са работили по-качествено от предишния.

Но това не е просто „водопроводен“ проблем – дефектите на финансовата ни система са емблема на по-мащабните дефекти на икономическата ни система, а дефектите на нашата икономика са отражение на по-дълбоките проблеми на нашето общество. Започнахме банковите рефинансирания без ясна идея каква финансова система искаме да създадем и резултатът се моделира от същите политически сили, които ни забъркаха в тази каша. Не сме променили политическата си система и затова може би не бива да се изненадваме от случилото се. И все пак, имаше надежда, че промяната е възможна.

Не само възможна, но и необходима. Сигурно е, че кризата ще доведе до определени промени. Няма как да се върнем към света преди кризата. Но въпросите са: Колко дълбоки и фундаментални ще бъдат тези промени? Ще бъдат ли в правилната посока? Вече загубихме усещането, че нещата не търпят отлагане, а това, което се случи до момента, не предвещава нищо добро в бъдеще. Ситуацията в някои области ще се подобри – почти сигурно е, че ще се ограничи прекомерната задлъжнялост.

В други области обаче, както непрестанно се опитва да внуши тази книга, напредъкът е извънредно малък – на банките, които са „твърде големи, за да фалират“, ще бъде позволено да продължат да работят по стария начин, нетъргуваните на борсата деривати, които струваха толкова скъпо на данъкоплатците, ще продължат да се използват с почти неотслабваща сила, а ръководителите на финансови институции ще продължат да получават огромни бонуси.

Във всяка от тези области ще бъдат взети някакви козметични мерки, но не каквито са необходими. В някои други области дерегулацията ще продължи с бързи темпове, колкото и шокиращо да изглежда – ако това не бъде предотвратено от всеобщи протести, изглежда основните мерки за защита на обикновените инвеститори ще бъдат подкопани чрез критично отслабване на закона Сарбейн–Оксли, приет в периода след скандала с „Енрон“ и другите dotcom компании от конгрес с републиканско мнозинство и утвърден от президент републиканец.

В няколко критични области по средата на кризата нещата вече са се влошили. Ние променихме не само институциите си, продължавайки да насърчаваме мащабността във финансите, но и самите правила на капитализма. Обявихме, че за някои привилегировани институции няма да важи пазарната дисциплина. Създадохме ерзац капитализъм с неясни правила, но с предвидим изход – бъдещи кризи, неоправдано поемане на рискове за сметка на обществото, независимо от обещанието за нов регулаторен режим; и по-голяма неефективност. Размахвахме пръст за значението на прозрачността, но дадохме на банките повече възможности да подправят счетоводните си книги. При предишните кризи се изразяваше тревога за моралните рискове, стимулите в неблагоприятна посока при спасяване на банките; но мащабът на тази криза изпълва с ново значение това понятие.

Правилата на играта се промениха и в глобален мащаб. Консенсусните политики на Вашингтон и основната идеология на пазарния фундаментализъм са мъртви. В миналото може и да е имало дискусии за това дали развитите и не толкова развитите страни са поставени при равни условия; сега такъв дебат не може да има. Бедните страни просто не могат да субсидират фирмите така, както богатите и това променя рисковете, които са в състояние да поемат. Те станаха свидетели на рисковете от лошо управлявана глобализация. Но желаните реформи на начина, по който се управлява глобализацията, сякаш все още са далеч на хоризонта.

Да се отбелязва, че на китайски криза се изобразява с йероглифите за „опасност“ и „възможност“ успя да се превърне в клише. Вече видяхме опасността. Дали ще оползотворим възможността да възстановим усещането си за баланс между пазара и държавата, между индивидуализма и общността, между човека и природата, между средствата и целите?

Дали ще оползотворим възможността да създадем нова финансова система, която ще функционира по начин, отговарящ на човешките нужди; да създадем нова икономическа система, която ще разкрива смислени работни места, сносна работа за всички, които я искат, такава, при която пропастта между имотни и безимотни се стеснява, вместо да се разширява; и преди всичко да създадем ново общество, в което всеки човек може да постигне стремежите си и да осъществи потенциала си, в което сме създали граждани, които живеят съобразно споделени идеали и ценности, в което сме създали общественост, отнасяща се с уважение към планетата, от което тя със сигурност ще се нуждае в далечна перспектива. Това са възможностите. Сега истинската опасност се състои в това да ги пропилеем.

*Откъс от книгата „Свободно падане. Америка, свободните пазари, кризата и виновните за нея“ (ИК Инфодар). Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика за 2001 г., професор в Колумбийския университет, бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.