Живот сред щрауси

Един от щраусите се закача със стопанина си.

Нели Томова, Благовеста Кирилова

Ябланското село Брестница е известно с две неща – с пещерата Съева дупка и с фермата за щрауси на строителния инженер Стефан Данаилов. Тя съществува от 2001 г. и вече се е превърнала в атракция с 14-те си щрауса, някои от които носят имената на Слави Трифонов, Бойко Борисов и на героите от сериала „Дързост и красота“.

Щраус на живо

“Щраусът е най-голямата птица. Това е немутирал, нееволюирал, непроменен в никое отношение животински вид на възраст между 6 и 12 милиона години”, с тези думи Стефан Данаилов посреща група плевенски ученици от първи и втори клас, дошли да разгледат неговата ферма. “В България в древните времена е имало щрауси в диво състояние – продължава стопанинът – Това е единствената птица с два пръста. Много елегантно ходи, има най-грациозната походка сред животните, защото стъпва само на големия си пръст”.

Децата слушат обясненията и още не подозират, че щраусите са на 10-15 метра от тях. Стефан обяснява, че щраусът вижда и чува много добре и ги предупреждава да не дразнят птиците с резки движения и силни звуци. “Щраусът е най-издръжливото животно на бягане. 50 километра в час може да ги поддържа около 30 минути. Максималната скорост е 70-80 км/ч., но може да я поддържа само десетина минути – продължава Стефан – Интересното е, че като побегне един висок, голям щраус с такава скорост, крачката му е между три и пет метра”.

Стефан Данаилов разказва на децата от Плевен историята на щраусите.

“До колко метра достигат женските?”, пита едно от момичетата, а Стефан отговаря – те са по-ниски и стигат до 2.20 – 2.40 метра. Но една от женските в неговата ферма е висока малко над три метра. “Щраусите могат ли да бъдат болни?”, интересува се момче от предните редици. Отговорът е, че са много здрав животински вид, рядко боледуват и то предимно от физически болести като строшаване на крак или настинка.

Децата забелязват птиците, които, привлечени от шума, започват да надничат над загражденията. Спокойствието е нарушено. Нямат търпение да ги видят отблизо. Но се налага да се усмирят и да изчакат Стефан да завърши: “Щраусът е добронравен, но не е добродушен. Силното му оръжие е, че рита с крак по-силно и от коня. В дивата природа се защитава много добре. Затова не се съобразява с другите животни, даже с лъвове, тигри, леопарди – тях ги е страх и бягат от щрауса.”.

Наред с децата въпрос задава и една от учителките “А вие ли люпите яйцата или те сами?”, интересува се тя. “Аз не люпя – шеговито отговаря Стефан – При всички птици мъти „тя“, при щрауса мъти „той“, мъжкият – това е в природата. Във фермерски условия „той“ се казва инкубатор”, отговаря стопанинът.

Децата се интересуват и от възрастта, която достигат щраусите. Оказва се, че в естествена среда живеят до 25-30 години, а във фермерски условия достигат 60-70. Във фермите и храната е по-различна – щраусите ядат специална смеска, в чиято основа са житни култури като царевица, пшеница, ечемик, овес. За да са лъскави перата им и здрави яйцата, им се дават и “витаминчета, минералчета и добавки”.

Хлапетата се радват на големите птици.

Децата се насочват към щраусите. Птиците живеят по тройки – един мъжки се радва на вниманието на две женски. Семейството на щрауса е полигамно – един мъжкар може да си избере до десет партньорки. “Моята ферма е средна, за всяка птица е необходимо жизнено пространство като площ и за да няма пренаселване, живеят по три в семейство”, обяснява Стефан. Той представя щраусите на децата. В първата клетка живеят Торн, Мейси (кръстени на герои от сапунката “Дързост и красота”) и Фифи. Едно по едно децата се нареждат до загражденията, за да погалят щраусите. Самите птици обаче обръщат повече внимание на стопанина си – кълват рамото му и се опитват да издърпат тениската, с която е облечен. Това обаче не е агресия, а начин на общуване.

“Слави, Слави, ела да видиш, дошли са едни деца от Плевен” – провиква се домакинът, докато се насочва към второто щраусово семейство. “Мъжът” там е щраусът Слави, кръстен на шоумена Слави Трифонов. “Тихо, тихо, че той е много чувствителен – предупреждава Стефан – Славчо, Славчо, ела, ела да ти дам нещо. Не се блъскай, бе, Слави”. Щраусът първоначално бил смятан за женски и носел името Славка. Като пораснал, се изяснило, че е мъжки и бил прекръстен на Слави. Според Стефан обаче по характер щраусът прилича на своя съименник – винаги е горд, нахакан и много чувствителен.

В съседство живее и щраусът Бойко, съименник на столичния кмет Бойко Борисов. Децата успяват да се порадват на птиците и след това се отправят към музея на щрауса. В него собственикът е подредил разноцветни пера, изрисувани черупки от яйца, шапки, сувенири и снимки на щрауси. В ъгъла се извисява скелет на щраус, който напомня динозавърски. Децата веднага се обзавеждат с щраусови пера и маски. След няколкоминутно сбогуване и благодарности се качват на автобуса и потеглят.
Стефан Данаилов започва да разказва историята на фермата и живота си на щраусовъд.

Щраусовата история на Стефан

shtrausi-223.jpgПенсионирах се рано. През първия месец ми беше добре, но след втория започнах да се замислям с какво да се занимавам. По природа съм пъргава натура, а и преди това не съм обичал утъпканите пътища. Трябваше да се занимавам с нещо. Направих ремонт на апартамента в София. Това беше през 1999 г. Имам къща в Белово, Пазарджишко – и на нея направих ремонт. Един ден си бях купил вестник “Седмичен Труд” и чета една статия за първия щраусовъд в България – Иван Михов от Балчик. И както си четях вестника на дивана, предремвайки, буквално възкликнах: “Ела, жена. Открих с какво ще се занимавам!”, “С какво, бе?”, “Ела да видиш, ще се занимавам с щрауси!”. Тя вика: “Просто ме учудваш”, мислеше, че се шегувам.

Статията една седмица не ми даваше мира, човъркаше ме отвътре. Тихомълком се поинтересувах, гледах репортажи и новини. Отидох при председателя на Съюза на птицевъдите, поговорихме, даде ми една книжка, каза ми ферми, телефони, с които да се свържа в България, пообиколих, оттам се вдигнах – ходих по Белгия, по Холандия, по Франция, разгледах ферми, попрочетох литература. Но всичко беше инкогнито. Вътрешно узрях, но за осъществяването на идеята трябваше и финансово покритие. Понаправих сметка след като нявлязох по-дълбоко в материята. Знаех, че с животното компромис не може да се прави. Тръгнахме с жена ми да търсим терен, където да развия фермата. Мястото трябваше да бъде подходящо за отглеждане на щрауси – да е с подходящ климат, микроклимат, регионално разположение, размер на двора, да има тишина и спокойствие, помещенията винаги да са отворени на изток, защото щраусите много обичат да се кефят, особено зимата като изгрее слънце и те са вътре. Имах и едно мое условие – фермата да е най-много на 100 км от София и да има бърза и лесна комуникация.

Този имот го открих случайно, обикаляйки селата. Тук преди е живял доста заможен човек, но не е имал директни наследници и дворът е запустял. Хората ми казаха, че вероятно го продават. Дойдох, видях го и хлъцнах. Викам: “Това ще да е”. Свързах се със собствениците и за три дни направихме сделката – това беше на 4 май 2001 г. Веднага направих бързи преустройства, защото вече бях заявил за края на август 40 пилета от Белгия. Взех ги от тамошна ферма под Брюксел, която тогава беше най-голямата люпилня в страната. Тогава щраусите струваха доста скъпо – с всички налози, такси и други работи едно пиле струваше горе-долу 160-170 долара.

Първите щрауси дойдоха на 31 август. Те бяха 40, а през 2002 г. – 60. От тях си избирах, продавах, правех селекция. На първата партида беше трудничко, дадох жертви от незнание, от неопитност и съм плакал като виждах, че не мога да помогна на пиленце на 10-15 дни или на месеци. Втората година обаче не дадох нито една жертва. Опитът си е опит.

Стефан общува с една от птиците. Снимк: Нели Томова
Стефан общува с една от птиците. Снимк: Нели Томова
Стефан общува с една от птиците. Снимк: Нели ТомоваМомче от групата ученици си е сложило маска със щраусови пера. Един от щраусите се закача със стопанина си. Щрауси от фемрата.Една от птиците гледа заплашително. Щраусово семейство от фемрата.Щрауси от фемрата.Боядисани щраусови пера. Изрисувано щраусово яйце от музея. Скелет на щраус. Стефан показва снимките в музея. В ръката си държи черупка от щраусово яйце. Щраус от фермата наблюдава посетителите. Женски щраус демонстрира манекенска походка.

Така тръгна, полека-лека фермата се създаде, вече се запалих. Но се скрих от познати и роднини. Взех да изпитвам известно съмнение дали ще се справя. Затова не исках да бия барабана, познават ме като сериозен човек и викам: “Да не стане нещо, жена, да се изложа, парите, че ще ги загубим, ще ги загубим, но поне авторитета си да не загубя”.
Като станаха пилетата на една година, направих си снимки сред тях, с тези снимки между другото дразня някой колеги, защото не е много безопасно да влезеш сред щраусите – един внезапен силен шум, едно форсиране на кола може да ги изплаши и да минат през мен без да се съобразяват. А на една година те са тежки – има някои по 80-100 кг. И като направих първите снимки, викам на жената: “Сега ми направи визитки, може да разкриеш къде се намирам.”

След втората партида започнахме да разширяваме фермата. През есента на 2003 г. под давлението на приятели, журналисти и туроператори и на местните власти тръгна туристически поток. Идват най-различни хора. Миналата година имах едно интересно посещение – дойдоха 15 българи над 80-годишни, които са се изселили със семействата си още като деца в ЮАР, някои от тях бяха родени там и едва говореха български език. А ЮАР като държава е най-големият щраусовъд в света, над 30% от БВП идва от щраусовъдите. Най-възрастният от тази група страшно ме зарадва като каза: “Ех, синко, да си жив и здрав, знаеш ли в ЮАР колко щрауси има?” Викам: “Знам, чел съм”. И той вика: “Да, ама там по-близо от 200 метра не съм виждал щраус, защото са диви. Има големи ферми, хиляди птици, но не съм вярвал, че ще доживея да дойда в родната България и да погаля щраус.”

Доставя ми удоволствие, че радвам хората. Не се изморявам, може би това настроение, това спокойствие и тази любов ме държат. Работният ми ден сега е 14-15 часа. Зимата щраусите ме събуждат сутрин, почват да чукат по стъклото и си викам: “Ставай, гладни са”. Пускам ги, много се радват, когато има сняг, не знам, не мога да си обясня за пясък ли го мислят, за какво, обаче лягат и почва въргаляне, бягане, смял съм се на глас като ги гледам как се плъзгат и падат. Като паднат в снега, стоят 10-15 секунди стресирани, после стават пак. Майтапя се с тях, обръщам се по име към всеки, говорим си. От малки щраусите са с мене, свикнали сме един с друг и затова не се деля от фермата за повече от 4 часа. Те усещат присъствието ми по гласа, за тях той е спокойствие, музика. Ако тръгна да се разхождам по пътеките между дворовете, всички ме съпровождат, много са любопитни. Но не подлежат на дресировка, вървят след инстинктите си.

Ако държавата помогне със субсидии, много млади хора могат да започнат да се занимават с щраусовъдство. То се отблагодарява многократно, защото щраусът живее 60-70 години във фермерски условия. Икономически погледнато, една щраускиня е много по-доходоносна от една крава. По мнение на стари щраусовъди от чужбина, с които съм говорил, щраусът е животинският вид на бъдещето.

Щраусът като бизнес

Всичко от щрауса може да се използва, разказва Стефан. И започва дълга тирада как перата служат за украшение още от древността, а годишно за карнавалите в Бразилия се употребяват 7 тона пера.
„Кожата на щрауса има много достойнства – обяснява Стефан – Едно от тях е уникалният й екзотичен релеф. Използва се и при правенето на дрехи, защото тялото не се изпотява в нея. Затова мотоциклетисти, асове от Формула 1, жокеи имат ръкавици от кожата на щраус. От нея се шие даже и бельо.“

После започва да описва достойнствата на месото, колко е диетично и здравословно, защото е бедно на холестерол и мазнини. „Цената му расте – преди години килограмът е струвал 25 лева, а сега стига до 37.“

Яйцата се понасяли леко от организма. По-ценни обаче били черупките – от тях се правят всякакви сувенири.

Щраусовата мазнина се използвала в козметиката.

„Ноктите се носят като амулет за предпазване от зли духове, защото африканците имат поверие, че щраусът е много независима, смела и горда птица“, завършва Стефан и доволен от живота поглежда към „обора“, от който надничат щраусите.
Снимки: Нели Томова

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.