Проф. Никола Георгиев: Писмено и устно, буква и дух

Проф. Никола Георгиев. Снимка: сайт на БНР

Никола Георгиев: Нека не започваме с приповдигнат тон, макар че денят 24 май предразполага към приповдигнато говорене. Наистина има в българската култура такъв епизод: Стоян Михайловски е безпощаден сатирик, хаплив, черноглед, не вярващ в нищо – и тъкмо той написва произведение, възхваляващо делото на Кирил и Методий, делото на българщината и на славянството. Първият стих на неговата кратка ода гласи “Върви, народе възродени”, макар че в творчеството на Михайловски този народ е всичко друго, само не и възроден. Много странна точка в творчеството на един безусловен, тъй да се каже безукорен, сатирик. Този епизод е показателен и красноречив – докъде стига преклонението пред Кирил и Методий. Но ако започнем не от високия тон, а някъде от по-ниско – какво значи буква на български? Буквата е знак в един вид писменост, наречена азбучна писменост. Има различни видове писмености – пиктографна, знакът рисувателно напомня на значението; има идеографична писменост, йероглифна; в Южна Америка има и някаква “писменост” върху ширити…

Та с какво име се ползва думата “буква”, градивото на писмеността? С двойствено. От една страна, в одично мислене и произведения, писмеността се прославя; от друга страна, апостол Павел поучава коринтяните: “Буквата убива, духът оживотворява”. Или в популярния латински превод: “Littera occidit, spiritus autem vivificat”. Буквата убива. И това скептично отношение към писмеността продължава и в двойката “дух-буква”, това противоречие продължава и до ден днешен. То минава и през Монтескьо, чието знаменито съчинение не е “За буквата на законите”, а “За духа на законите”. Ако днес попитате правник каква е разлика между буква на закона и дух на закона, ще го затрудните – в това се убедих от личен опит. Изразът “Изпадаш в буквализъм” ласкателен ли е? Не. А определението “буквоед” e направо обидно.

Отношението към писмеността е дълбоко раздвоено. Черноризец Храбър казва, че до създаването на писмеността им славяните са пишели с черти и резки, „погани сонще.” И неговото съчинение, наречено “О писменах” или “За буквите”, е славословно. В работата обаче има и обратна страна. Когато в стара Гърция започва да навлиза писмеността, буквената писменост, Платон предупреждава: Внимавайте, вредите от това са много големи. Какво губи човек от това, че работи с писменост? Губи пряката си връзка със слушателите. Слушателят се отдалечава и се превръща в читател. По онова старогръцко време диалогът е на много голяма почит. В диалога можеш да видиш как въздействат, как се разбират думите ти. И ако видиш, че ги разбират криво, веднага можеш да се намесиш. С писмеността се губи това, което кибернетиката нарича “обратна връзка”.

Това е единият удар. И има един знаменит латински израз: “Имат своя съдба книгите”, на Теренциан Мавър. Но целият израз на Мавър е: “Съдбата на книгите зависи от разбирането на читателя”. Който с писмеността вече е неизвестен, който е далечен. Александър Македонски, докато води битките си, скастря своя наставник Аристотел в едно писмо, защото Аристотел е разпространил, съвременно казано, издал еди кое си свое съчинение. “То не е за всекиго” – казва Александър Македонски. То може да се изложи само в диалог, с наблюдаване какво е разбрано, какво не е разбрано, какви противоречия възникват. Едната беда на писмеността е, че тя отчуждава автора от възприемателя. Няма вече говорител и събеседници, а някаква неизвестност. И съдбата на книгата попада в тази неизвестност.

Писаното слово отчуждава не само говорителя от слушателя, но и четящия човек от самия себе си. Знае се, че векове наред хората са четели на глас и така са чували и усещали себе си в акта на четенето. Августин Блажени (IV – V в.) разказва, че като отишъл при своя духовно тачен духовен наставник, сварил го, че чете. Разбира се, не това изненадало Августин, а че епископът четял безгласно, както се казва, наум. Четенето на глас продължава през вековете, правело се е дори в читалните с много читатели – можем да си представим какво гъмжило е било. Постепенно гласът на читателя заглъхва и при четене говорният му апарат може да извършва само някакви безшумни движения. А хора, които при четене движат безшумно устните си, минават вече за простовати. Другото, което говорят старите гърци против писането, писмеността: човек изхайлазва паметта си, не я товари с много неща. Изследвания по въпроса показват, че народи, които нямат писменост, имат изключително силна и богата историческа памет. Помнят неща, които човек, ако е вече в ръцете на писмеността, не би помнил, никой не би имал грижата да му ги предаде.

Не е ясно колко века “Илиада” и “Одисея” съществуват устно, в устната култура. Управителят Пизистрат заповядва да бъдат записани. Това рязко променя съдбата на тези произведения. И големият въпрос е какво са загубили и спечелили те от записването; и какво губи човек и какво печели, когато умее да пише?
Ние сме склонни да говорим само за ценностите на писмеността, но (без да подценяваме 24 май), може да се зададат и тези въпроси. Да има ли принудително ограмотяване? Диктаторски режими, когато идват на власт, поемат и това начинание – да ограмотят неграмотните. За да управляват по-лесно – чрез грамотността властта действа по-силно, по-решително. И неграмотният човек по всяка вероятност може да бъде по-бунтарски настроен от грамотния, грамотният да бъде по-послушен.

Виж целия текст във в. Култура

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.